Ървинг Стоун
Страдание и възторг (66)

12

Задачата му беше да насити мрамора с безсъмнен дух; но макар темата да бе религиозна, той усещаше дълбоко човека, жив до последния нерв, мускул, жила, кост, до кожата и косата, пръстите, очите и устата. Всичко трябваше да оживее, ако искаше да създаде възпействуваща и монументална фигура, въплъщавайки в мрамора силата на човека. Ваеше нагоре и с опита от получените вече форми долу и една интуиция, стара и дълбока като отколе заровения мрамор, се стремеше да постигне изражението на Мария, което идваше не само от нейните чувства, но и от настроението, което блика от цялата скулптура. Мариината глава беше над неговата; с ръце, протегнати пред челото, и насочени нагоре инструменти той ваеше и се мъчеше да се доближи до драмата на Пиетата. Гледаха се с мрамора лице в лице, скулптор и скулптура, обгърнати от тиха, сдържана печал. Той чувствуваше някъде далеч зад себе си мрачните, укорителни Пиети, които излъчваха обич, ала обич, помрачена от кръв. Не искаше да вае мъка. Дупките от гвоздеите в Исусовите ръце и крака бяха незабележими точици. Нямаше следа от насилие. Исус спеше спокойно в майчините си ръце. Над двете фигури трептеше светлост, сияние. Неговият Христос будеше най-дълбоко съчувствие, а не ненавист към онези, които стояха извън скулптурата и бяха виновни.

Своята религиозна вяра беше изразил посредством възвишеността на фигурите; хармонията между тях бе олицетворение на хармонията в божията вселена. Не бе се опитал да направи Христос божествен — понеже и не знаеше как, — а изключително човешки. Главата на Девата се очерта нежна, чертите флорентински, лице на момиче с безмълвно, бледно самообладание; за него възвишеното се покриваше с най-висшето, с идеалното. Той разсъждаваше: „Значението на фигурите се крие в техните човешки качества; красотата на лицето и формите отразява величието на техния дух.“

Смяташе, че вече постига едно осезаемо богатство, при което във формите намираха отражение изпълнените с обич дни, които им бе посветил.

Балдучи му съобщи, че Сансовино, неговият другар от градината на Медичите се беше върнал във Флоренция след няколко години работа в Португалия и му беше възложено да направи мраморна група — „Свети Йоан кръщава Христос“ — за Баптистерията. Смятало се за напълно логично той да спечели конкурса за колоната на Дучо.

— Сансовино е добър скулптор — каза безкористно Микеланджело.

— По-добър от тебе?

Микеланджело преглътна с мъка, преди да отговори:

— Той се справя с всичко, което започне.

— Мислиш ли, че може да даде по-добра работа от теб и да спечели?

Микеланджело отново се измъчи с отговора.

— И двамата ще хвърлим всичките си сили.

— Никога досега не съм те виждал да скромничиш.

Микеланджело се изчерви. Беше решил твърдо да направи по-добра работа от Сансовино и да спечели конкурса; но не искаше с приказки да подлива вода на Сансовино.

Лео Бальони казва, че нямам много приятели. Сансовино ми е приятел. И нямам намерение да го изгубя.

— Ториджани също ще участвува в конкурса и разправя наляво и надясно, че ще получи колоната на Дучо, защото се борел против Медичите; и че понеже ти си подкрепял Пиеро, няма да те допуснат до конкурса. Паоло Ручелаи казва, че трябва да се върнеш във Флоренция навреме, за да се помириш със Синьорията.

Тези сведения му костваха няколко безсънни нощи. Той благославяше Бальони за свещите от козя лой, които тъй щедро му бе подарил.

Към средата на януари заваля сняг и валя усилено два дни при силен северен вятър. Пронизващият студ трая няколко седмици. Дълбок сняг засипа затворения двор. Стаите станаха ледени. Мразовитият северен вятър духаше през лененото платно, опънато на прозорците, и нямаше начин да го спре. Трите мангала горяха без полза. Микеланджело работеше с шапка и спуснати наушници, загърнат в одеяло. През февруари отново дойдоха снегове и ледове. Градът замря, пазарищата опустяха, дюкяните бяха затворени, защото поледицата, суграшицата и замръзналата кал правеха улиците непроходими.

Микеланджело и Ардженто загазиха. Микеланджело прибра Ардженто на своето легло, за да се топлят. Влага се процеждаше през варосаните стени. Поради плътно набития сняг таванът капеше по-слабо, но затова пък кой знае кога щеше да изсъхне. Въглища липсваха и цената им се покачи толкова много, че Микеланджело можеше да купува само минимални количества. Ардженто ровеше с часове в снега из околните полета, да търси дърва за огъня в кухнята.

Микеланджело простина и легна с треска. Ардженто намери две тухли на един прекъснат строеж, нагря ги на огъня, уви ги в кърпи и слагаше ту едната, ту другата на краката на Микеланджело, за да не му е студено. Хранеше го с топла телешка супа. Работата бе преустановена; Микеланджело загуби представа колко дни не бе пипнал скулптурата. За щастие оставаше само полирането. Иначе той не би имал сили за тежкия физически труд, който ваянето изискваше.

Той смяташе да даде на „Пиетата“ най-добрата полировка, която позволяваше мраморът, една идеална мекота и възвишеност. В първия топъл ден отиде до Трастевере, купи няколко големи буци пемза и ги разсече с чука, за да получи равни повърхности, по които личаха дългите, копринени, успоредни нишки. Тогава грабна парчетата в ръка и се залови да полира широките плоскости по дипленицата на Мадоната, Исусовите гърди и крака: бавно, с безкрайно търпение, в течение на дълги дни и седмици.

Сега вече му трябваха изострени парчета и той разсече пемзата с длетото, изряза необходимите форми, за да може да влезе във вдлъбнатините, хлътнатините и неравностите на косите, дрехите, пръстите. Накрая направи островърхи парченца, подобни на примитивни върхове на стрели, за да полира извивките около ноздрите на Христос. Тъй като скулптурата щеше да стои в ниша, той не завърши гърба на Мария, а остави мрамора набразден и неравен, каквито бяха и грубоватите скали, на които тя седеше. Белият мрамор, полиран и блестящ, освети мрачната стая, сякаш беше параклис със стъклопис. Грозният художник действително беше създал красива творба.

Сангало пръв видя завършената скулптура. Той не каза нищо за религиозната й страна, но поздрави Микеланджело за построението на триъгълната композиция, за баланса на линии и маси.

Якопо Гали дойде в ателието и заоглежда мълчаливо „Пиетата“. След малко каза тихо:

— Изпълних обещанието си по договора с кардинала от Сен Дени: това е най-хубавата мраморна скулптура в днешен Рим.

— Разтревожен съм за поставянето й — каза Микеланджело. — В нашия договор не се казва, че имаме право да сложим „Пиетата“ в „Свети Петър“. А кардиналът е мъртъв и…

— Няма да питаме никого. Ще я поставим тихомълком. Щом никой не знае, никой няма и да се възпротиви.

Микеланджело остана изумен.

— Искате да кажете да я вмъкнем скритом?

— Няма нищо престъпно. Въпрос само на предпазливост. А наместим ли я веднъж в нишата, никой няма да си даде труд да я махне.

— Но папата обичаше кардинала. Устрои му тридневно поклонение. Разреши му да постави скулптурата в Капелата на кралете. Защо тогава някой трябва да я маха?

— Сигурен съм, че няма да се случи такова нещо — увери го Гали. — Какво ще кажеш да наемем твоите приятели от каменарския склад, за да ти помогнат? Утре следобед, докато градът почива.

Скулптурата имаше толкова много стърчащи части — ръце, крака, дипли, че той не смееше да остави прекарването й до колата да стане с греди и лостове, колкото и добре да я увиеха. Затова покани Гуфати в ателието, показа му „Пиетата“ и обсъди с него този въпрос. Гуфати се загледа мълчаливо в скулптурата, после рече:

— Ще доведа моите хора.

Оказа се, че неговите хора бяха не само тримата му яки сина, но и един куп братовчеди. Те не дадоха на Микеланджело дори да се докосне до скулптурата, увиха я с пет-шест опърпани одеяла и с викове, пререкания и команди я вдигнаха за основата. Осмината я отнесоха до прастарата каруца, застлана със слама, и я привързаха в нея. Микеланджело тръгна зад каруцата и всички поеха предпазливо по калдъръма на Виа Постерула, през моста Сант Анджело и надолу по новооткритата, равна Виа Алесандрия, която папата бе възстановил по случай стогодишнината. За първи път след идването си в Рим Микеланджело имаше случай да благослови Борджията.

Гуфати спряха каруцата пред тридесет и петте стъпала. Носеха свят товар и само това ги възпираше да псуват, докато изкачваха тежката скулптура по първите двадесет и едно стъпала. На третата площадка — на всеки седем стъпала имаше площадка те я оставиха, да починат, обърсаха потта от челата си, после пак я вдигнаха и изнесоха до атриума, покрай шумливия фонтан, та пред вратата на черквата.

Тук, докато Гуфати спряха да починат още веднъж, Микеланджело успя да забележи, че базиликата се е наклонила още повече от времето, когато я беше видял за първи път. Тя бе в такова окаяно състояние, че изглеждаше непоправима. Той преглътна тежко при мисълта, че ще трябва да остави своята прекрасна „Пиета“ в една базилика, която скоро щеше да рухне. Първият буен порив на вятъра от Албаните можеше да я изравни със земята. Той си представи как пълзи между развалините, да търси парчета от разбитата скулптура, и се успокои едва като си спомни скиците, с които Сангало му бе показал нагледно как може да се подпре черквата.

Гуфати вдигнаха още веднъж товара, Микеланджело ги въведе в базиликата, която имаше пет успоредни кораба и стотици колони, събрани от цял Рим; после в Капелата на френските крале вляво от една огромна седнала фигура на Христос. Те положиха внимателно увитата скулптура пред празната ниша, свалиха одеялата, избърсаха си ръцете от потта и със страхопочитание вдигнаха „Пиетата“ в нишата. Микеланджело я донагласи, както искаше. Гуфати купиха свещи от една старица в черно и ги запалиха пред статуята.

Те отказаха да вземат дори скудо за този изнурителен труд.

— Ще си получим полагаемото на небето — каза бащата.

— Това беше най-голямата признателност, която Микеланджело получи. И единствената.

Якопо Гали дойде в капелата с Балдучи. Гали се разтрепери от радост. Застанал между своите хора, Гуфати попита:

— И това ли е всичко? Никаква литургия? Никаква благословия от свещеника?

— Тя е благословена още при ваянето — отвърна Гали.

Осмината Гуфати и Ардженто коленичиха пред Девата, прекръстиха се, избъбриха някаква молитва. Микеланджело гледаше „Пиетата“ и се чувствуваше тъжен и изчерпан. Когато стигна до вратата на капелата и се обърна да хвърли последен поглед, видя, че и Мадоната бе тъжна и самотна; най-самотното човешко същество, което бог бе създал на земята.

Ден след ден той се връщаше в „Свети Петър“. Малцина от поклонниците в града си даваха труд да видят Капелата на френските крале. А тези, които влизаха в нея, коленичеха набързо пред „Пиетата“, прекръстваха се и отминаваха.

Понеже Гали бе посъветвал да не се говори много за скулптурата, малцина в Рим знаеха, че е сложена в черквата. Микеланджело не можеше да чуе мнения за нея, макар и противоречиви, каквито бяха давали в градината на Гали поетите и академиците. Само Паоло Ручелаи, Сангало и Кавалканти дойдоха в „Свети Петър“; останалите флорентинци, опечалени от смъртта на Савонарола, отказваха да престъпят прага на Ватикана.

След близо двегодишен всеотдаен труд Микеланджело седеше унил в безрадостната си, вече празна стая. Никой не идваше да разговаря за скулптура. Той беше толкова изтощен, че дори не помисляше за колоната на Дучо. А и самият Гали смяташе, че сега не е време да му търси нова работа.

Един следобед влезе безцелно в „Свети Петър“ и видя мъж и жена с няколко големи деца — от Ломбардия, както личеше по облеклото и говора — да стоят пред „Пиетата“ и да ръкомахат усилено. Той се приближи до тях да ги чуе какво говорят.

— Казвам ти, че познавам работата — горещеше се майката. — Тя е от оня човек от Остено, дето прави всички надгробни камъни.

Мъжът й отхвърли тази мисъл, като тросна отпуснато ръце, както куче се отърсва от вода.

— Не, не, тя е от един миланец, Кристофора Солари, викат му Гърбавия. Той прави много такива.

Нея вечер Микеланджело се промъкна по улиците със зелена торба в ръка. Влезе в „Свети Петър“, измъкна свещ от платнената торба, затъкна я в телта на шапката, бръкна пак в торбата за чук и длето. Вдигна инструментите, наведе се през Христос, тъй че свещта да хвърля спокойна светлина върху гръдта на Девата. На превръзката, опъната здраво през гърдите, написа бързо с декоративни букви:

MICHAEL ANGELUS BONAROTUS FLORENT FACIEBAT

 

Изработено от Микеланджело Буонароти — Флоренция

После се прибра в къщи, опакова вещите си. Стотиците рисунки, които бе направил за „Бакхус“ и „Пиетата“, изгори в огъня, а през това време Ардженто отиде да повика Балдучи. Балдучи пристигна с раздърпана риза и разчорлена коса и обеща да препродаде покъщнината на търговеца в Трастевере.

Преди разсъмване Микеланджело и Ардженто, с по една торба в ръка, се отправиха към Порта дел Пополо. Микеланджело нае две мулета, присъедини се към готовия за път керван и при изгрев-слънце пое за Флоренция.