Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

6

Всички изображения на „Страшният съд“, които беше виждал, представляваха сантиментални, нереалистични детски приказки, сковани, без движение, толкова ограничени в пространството, колкото и по степен на одухотвореност, с Христос, който прилича на натюрморт и седи на трон, приключил своя съд. Микеланджело бе винаги търсил решителния момент, който представляваше за него предвечната утроба на истината: Давид преди двубоя с Голиат; господ, преди да дари искрата на живота на Адам; Мойсей, преди да подкрепи израилтяните. Сега той също се стремеше да създаде Страшен съд, който още не е бил извършен, с Христос, който тепърва идва на мястото в изблик на сила, а всички народи на земята от всички времена са се устремили към него и обзети от неописуем страх, се питат: „Какво ме чака сега?“

Това щеше да бъде най-силният от всичките му образи на Христа — той го направи въплъщение на Зевс и Херкулес, Аполон и Атлас, като си даваше в същото време сметка, че не друг, а той, Микеланджело Буонароти, ще съди човешките племена. Той дръпна назад в пространството десния крак на Христа, също както беше направил с Мойсей, за да наруши общото равновесие и да придаде на цялата фигура състояние на напрегнатост. На стената щеше да господствува ужасяващата непримиримост на Христа.

На тавана беше изписал своето Битие в ярки, драматични багри; в „Страшният съд“ щеше да се придържа към по-спокойно еднообразие на краските в тонове на човешка плът и кафяво. На тавана беше работил върху рязко разграничени пана; при „Страшният съд“ трябваше като някой магьосник да накара стената да изчезне и на нейно място да се появи безпределно пространство.

Сега, когато беше готов да започне самата фреска, цялото чувство за похабените години, умората и несигурността пред бъдещето изчезнаха. Спокоен и стоплян от обичта си към Томазо, уверен, че ще спечели любовта на Витория, той енергично пристъпи към изписването на стената.

— Томазо, как може човек да бъде щастлив, когато рисува съденето на света, което ще донесе спасение на такава жалка шепа хора?

— То е, защото чувството ти за щастие не произтича от самото проклятие. Еклезия, която държи младото момиче на скута си, и този осъден грешник са по-хубави от всичко, което си нарисувал на тавана.

Микеланджело се мъчеше да долови голата истина чрез голотата, да изрази всичко, което може да подскаже една човешка снага. Неговият Христос щеше да има съвсем нищожна набедрена кърпа, Богородицата — бледолилава дреха; но когато нарисува прекрасните и крака, не му даде сърце да ги закрие с нещо повече от най-прозрачната лилава коприна. Всички останали — мъже, жени, деца, ангели — бяха голи. Рисуваше ги каквито ги беше създал господ… и каквито бе искал да ги рисува от тринадесетгодишната си възраст. Той се въздържа от общоприетата иконография, за да постигне емоционален ефект; тук почти липсваха ритуалните изразни средства на религиозната живопис. Микеланджело не смяташе себе си за религиозен живописец, нито пък „Страшният съд“ за религиозна творба. Тя беше духовна, засягаше вечния живот на човешката душа, силата на бога да накара човека да съди себе си и да се държи отговорен за собствените си грехове. Той изобразяваше непрестореното голо човечество, което се бори с една и съща съдба, хора от всички племена. Дори апостолите и светиите, протегнали напред своите символи на мъченичество от страх да не останат непознати, изглеждаха изумени от този облик на Христа, „височайшия Юпитер“, както го нарича Данте, вдигнал ръка да порази с гръм виновните.

Денем той се заключваше в света на Сикстинската капела, придружен само от Урбино на високото скеле, и първо изписа люнетите, от които беше заличил предишните си творби. Тъкмо под тях беше фигурата на Христа върху небесната твърд, със златното слънце вместо трон зад гърба му. Когато слезе на пода и погледна нагоре, той почувствува нужда да придаде по-голяма зрителна сила на вдигнатата ръка на Христа. Качи се на скелето и я направи по-обемиста, като продължи боята извън контура, очертан върху мократа мазилка. След това нарисува Дева Мария до Христя и човешките орди от двете страни.

Вечер четеше Библията, Данте и проповедите на Савонарола, които му беше изпратила Витория Колона; те се съгласуваха като части на едно цяло. Микеланджело чуваше гласа на Савонарола да чете проповеди, които го беше слушал да произнася преди четиридесет години. Сега, точно както му беше казала Витория, умрелият от мъченическа смърт свещеник се открояваше в пълната слава на пророк. Всичко, което Фра Савонарола беше предсказал, се бе изпълнило: разделението в самата църква; основаването на нова вяра в рамките на християнството; ниското положение на папството и духовенството; нравствената поквара, ширещото се насилие:

Рим, страшна война ще те лиши от великолепието и гордостта ти, страшен мор ще те накара да се отречеш от суетата си.

Виж, о, Флоренция, съдбата си, щом ще търпиш тиранин. Езикът ти ще бъде поробен, самата ти ще му бъдеш подчинена, благата ти ще са на негово разположение… ще бъдеш унизена във всяко отношение.

Навън изглеждаше, като че Съдният ден беше дошъл за папа Павел. Кардинал Николо, сега един от най-влиятелните кардинали при двора, донесе новините на Микеланджело: Карл V Испански и Франсоа I Французки си обявили отново война. Карл отиваше на север от Неапол с войската си, същата, която беше разграбила Рим и смазала Флоренция. Папа Павел нямаше войска, нито средства да се съпротивява; той се готвеше да бяга.

— Но къде? — разгорещено питаше Томазо. — В „Сант Анджело“, докато отредите на Карл пак грабят?

— Ние не можем понесе още едно плячкосване, ще се превърнем в куп камънаци, също както Картаген!

— А с какво ще се бие? — попита Микеланджело. — Аз съм гледал войската на императора пред стените на „Сан Миниато“. Те имат топове, кавалерия, копиеносци… С какво бихте се защитили вие?

— С голите си ръце! — Томазо беше пребледнял от гняв; Микеланджело го виждаше такъв за първи път.

Папа Павел реши да воюва, въоръжен… с мир и великолепие. Той посрещна императора на стъпалата пред „Свети Петър“, обкръжен от висшите сановници на църквата, облечени с разкошните им одеяния, и три хиляди доблестни млади римляни. Карл се държа любезно и прие духовното господство на папата. На другия ден той посети Витория Колона, маркиза ди Пескара, приятелка на семейството му, която извика приятеля си Микеланджело Буонароти на тази среща в градината на „Сан Силвестро ал Квиринале“.

Свещеният римски император, сдържан и високомерен самодържец, прие представения му от Витория художник доста радушно. Микеланджело се обърна към Карл с молба да махне Алесандро като тиранин на Флоренция. Императорът сякаш не прояви голям интерес, но когато Микеланджело завърши, той се наведе към него и каза с необичайна сърдечност:

— Мога да ви обещая едно нещо, когато стигна във Флоренция.

— Благодаря ви, ваше величество.

— Че ще посетя новата ви сакристия. Хора от моя двор след завръщането си в Испания са разправяли, че тя е едно от чудесата на света.

Микеланджело погледна Витория, за да види дали бива да продължи. Лицето на Витория изразяваше спокойствие: тя беше готова да рискува неудоволствието на императора и да позволи на Микеланджело де говори за родината си.

— Ваше величество, ако скулптурите в новата сакристия са добри, то е, защото съм бил възпитан в европейската столица на изкуствата. Флоренция ще може и занапред да създава великолепни художествени произведения само ако я избавите от тиранията на Алесандро.

Карл запази любезното си изражение и промърмори:

— Маркиза ди Пескара казва, че вие сте най-великият художник от сътворяването на света. Аз видях вашия таван в Сикстинската капела, след няколко дни ще видя скулптурите ви в капелата на Медичите. Ако отговарят на това, което съм чул за тях, имате царското ни обещание… нещо ще бъде сторено.

Флорентинската колония полудя от радост. Карл V устоя на думата си: той бе така дълбоко развълнуван от посещението си в новата сакристия, че заповяда венчалната церемония на дъщеря му Маргарет и Алесандро да стане в капелата. Микеланджело дотолкова се погнуси от тази перспектива, че не можа да продължи работата си. Той се запъти към полето на заградения с гробове Виа Апия и разтърсван от отвращение, се мъчеше да повърне отровата на нравите в съществуващия свят.

Бракът излезе краткотраен: Алесандро бе убит в една съседна с двореца на Медичите къща от Лоренцино, братовчед на Пополано, който помислил, че Алесандро има среща с целомъдрената му сестра. Флоренция се освободи от ненаситния си тиранин, но не и Микеланджело. Трупът на Алесандро, противен за цяла Тоскана, в мрака на нощта бе тайно сложен в изваяния в чисти линии саркофаг под „Зората“ и „Здрачът“.

— Всички флорентинци се отърваха от Алесандро… освен мен — мрачно каза той на Урбино. — Сега виждаш за какво са нужни ваятели на мрамор: да правят гробници за тирани.

Отвращението минава също както и радостта. Всеки лош удар на съдбата му костваше една-две седмици прекратяване на работата в Сикстинската капела. А такива добри новини като женитбата на племенницата му Чека със сина на прочутия флорентински историк Гуичардини или избирането на Реджиналд Поул, отец-изповедника и учителя на Витория Колона, за кардинал, което много подсилваше реформистката фракция, го караха да се върне и с нови сили да рисува компактната група светци, изобразени като избягвали Христовия гняв: Катерина с част от колело, Себастиано с шепа стрели, слаби сенки, които се възнасяха нагоре към небесния свод, великолепни женски фигури сред плетеницата от мъжки тела. Той използува излишната си енергия за умиротворяване на все още обидения Урбински херцог, като му направи великолепен бронзов кон и богато украсена солница. Успокоително му подействува фактът, че в двореца на Медичите бе настанен Козимо де Медичи, потомък на Медичите по линията на рода Пополано, скромен и порядъчен седемнадесетгодишен младеж; мнозина от изгнаниците се завръщаха у дома и младите синове на неговите приятели идваха да му пожелаят сърдечно „ариведерчи“.

Той беше съсипан, когато злата съдба, започнала да преследва Флоренция от преждевременната смърт на Лоренцо Великолепни, неумолимо продължи своя ход, за да причини върховната трагедия: Козимо, макар и да се държеше добре в морално отношение, започваше да се превръща в тиранин и да лишава новоизбраните съвети от всякаква власт. Младежите на Флоренция организираха армия, купиха оръжие и отправиха молба до Франсоа I Французки да им помогне с войска да разбият поддръжниците на Козимо. Карл V не искаше република; той изпрати войска на Козимо, който потъпка въстанието. Водачите бяха осъдени на смърт — стотици от най-добрите умове и духове на Тоскана — и всяко семейство понесе тежки загуби: Филипо Строци бе пронизан с меч, а синът му убит; Бачо Валори и синът му — предадени на смърт; десетина други млади изгнаници, които се бяха събирали в неговото ателие, смели и обзети от нетърпение да се върнат и да се бият за своя град държава, бяха загинали, загинали в разцвета на прекрасната си и славна младост.

— В какво са прегрешили? — възкликна Микеланджело. — За какво са били съдени, та трябваше така безмилостно да ги убият? Какви са тия дебри, в които живеем, та да може безнаказано да се извърши такова жестоко, безсмислено престъпление?

Колко прав е бил да изпише на тази стена един жесток и разгневен Исус в Съдния ден!

Той прерисува долния десен ъгъл на картона си, разположен срещу мъртвите, които стават от гробовете си отляво, и за първи път изобрази група вече осъдени, карани от Харон към устието на ада. Сега човекът изглеждаше просто като една от формите на животинския свят, възникващ по повърхността на земята. Имаше ли той безсмъртна душа? Колко малко добро беше видял той от нея: душата беше само добавка, която трябваше да носи със себе си в ада. Може би тази душа щеше да му помогне да се изкачи обратно до чистилището, а в крайна сметка дори до рая. В момента Микеланджело би казал: „Позволете ми да се усъмня“… защото за Витория Колона също бяха настъпили тежки времена.

Джовани Пиетро Карафа, който отдавна я подозираше зарад дейното й проучване на нови доктрини и оспорване правотата на вярата, бе избран за кардинал. Като религиозен фанатик, кардинал Карафа започна да полага усилия да докара Инквизицията в Италия, та да помете еретиците, свободомислещите, невярващите… а в случая на Витория Колона, онези, които работеха извън църквата, за да принудят църквата да се реформира извътре. Той недвусмислено показа, че смята Колона и малката групичка около нея за опасни. При все че когато се събираха, те рядко биваха повече от осем-девет души, между тях имаше доносчик: в понеделник сутрин кардинал Карафа притежаваше пълен доклад за разискванията в неделя подиробед.

— Какви последици може да има това за вас? — загрижено я запита Микеланджело.

— Никакви, докато някои от кардиналите са за реформата.

— Ами ако Карафа стане господар на положението?

— Изгнание.

Микеланджело бе поразен. Той пребледня и загледа алабастровото й лице.

— Не би ли трябвало да бъдете по-предпазлива? Мисълта за тази възможност придаде грубост на гласа му. Дали го искаше зарад нея, или зарад себе си? Тя знаеше колко важно е за него присъствието й в Рим.

— То няма да помогне. Бих могла да отправя същото предупреждение към вас. — Нейният глас също като че ли звучеше остро. Дали го казваше зарад себе си, или зарад него? Не беше ли му показала, че иска той да бъде до нея? — Карафа не харесва това, което рисувате в Сикстинската капела.

— Откъде може да го знае? Аз я държа заключена.

— По същия начин, по който знае за какво говорим тука.

При все че не беше пускал в ателието си никого освен Урбино, Томазо и кардиналите Николо и Джовани Салвиати, откак започна да увеличава картона, а в Сикстинската капела нямаше достъп нито една жива душа освен Урбино, кардинал Карафа не беше единственият, който знаеше какво рисува той на стената. От цяла Италия започнаха да пристигат писма с разни изказвания. Най-странното дойде от Пиетро Аретино, когото Микеланджело познаваше като даровит писател и безогледен подлец, който живееше от изнудване и измъкваше най-удивителни услуги и парични суми дори от князе и кардинали, като им показваше колко вреда можеше да им причини, ако наводни Европа със злонамерени писма за тях, написани така живо и духовито, че европейските дворове повтаряха клеветите му като забавни анекдоти. Изпаднал по едно време в бедност и немилост поради алчността и похотливостта си, в този момент той беше важна личност във Венеция, доверен приятел на Тициан и приближен на доста крале.

С писмото си Аретино целеше да каже на Микеланджело как точно трябва да нарисува „Страшният съд“:

Аз виждам в тълпата Антихриста с черти, каквито само вие бихте могли да си представите. Аз виждам ужас по лицата на живите; признаци за угасването на слънцето, луната и звездите; виждам земята, въздуха и водата да се стопяват и изчезват и изтощената природа да става безплодна… Аз виждам живота и смъртта, подплашени от страхотната анархия… а съдните думи да излизат от устата на Божия син като стрели, заобиколени от ужасни светкавици…

Аретино завършваше дългото си писмо със забележката, че въпреки клетвата си никога да не се върне в Рим, решението му било разклатено от желанието да се преклони пред гения на Микеланджело. Микеланджело му отговори със сатира, като се надяваше да се отърве от този натрапник:

Недейте променя решението си да не идвате в Рим само за да видите моята творба. Това би значило да искам твърде много! Когато получих писмото Ви, аз се зарадвах, но същевременно се наскърбих, защото съм завършил голяма част от фреската си и не мога да се възползувам от Вашия замисъл.

Аретино го обсипа с писма, в които просеше рисунки, части от картони, модели: „Нима предаността ми не заслужава да получа от Вас, царя на скулптурата и живописта, един от тези картони, които хвърляте в огъня?“ Изпращаше дори послания до приятелите на Микеланджело — младия Васари, с когото се беше запознал във Венеция, и други, които бяха чести гости в ателието на Мачело деи Корви, — твърдо решил да си осигури с тяхна помощ някоя и друга скица, които би могъл след това да продаде. Микеланджело отговаряше уклончиво, сетне се отегчи и престана изобщо да му обръща внимание.

Това беше грешка: Аретино стаи злобата си, докато „Страшният съд“ беше напълно готов, и тогава го нападна с две мастилени словоизригвания, едно от които насмалко не съсипа петгодишната му творба, а другото — доброто му име.