Ървинг Стоун
Страдание и възторг (51)

12

Той не пишеше на семейството си, нито получаваше писма от къщи. Но веднъж седмично търговски съдружници на Алдовранди пътуваха до Флоренция през прохода Фута. Те носеха вести от Микеланджело до домашните му и обратно.

Една седмица след Микеланджеловото бягство Карл Осми влязъл в града с насочено напред копие — знак, че е завоевател, макар да не бил даден нито един изстрел. Народът го посрещнал по улиците, украсени с гоблени и лампади. Понте Векио бил празнично окичен; Карл бил приет благосклонно от Синьорията и в Катедралата отслужил молебен. Дали му за главна квартира двореца на Медичите. Но когато се стигнало до мирния договор, Карл постъпил надменно, заплашил, че ще върне на власт Пиеро, поискал императорски откуп. По улиците се завързали схватки, френски войници и флорентинци се нападали, флорентинците затворили града и се приготвили да изгонят французите. Тогава Карл се повразумил, задоволил се със сто и двадесет хиляди флорина и с правото да поддържа две крепости във Флоренция до свършването на войната с Неапол и изтеглил войските си от Флоренция. Сега градът се гордееше, че се е противопоставил на предводителя на двадесетхилядна войска, че когато той заплашил: „Ще надуем нашите бойни тръби!“, флорентинците отвърнали: „А ние ще забием нашите камбани!“

И все пак колелата на града държава изскърцаха болезнено и спряха да се въртят. Насочван тъй дълго от Медичите, механизмът на управлението отказваше да работи без ръководител. Предишните съветници, привърженици на Медичите, бяха намерили модус вивенди за съвместна работа. Сега градът бе разкъсван от фракции. Едни държаха да установят венецианската форма на управление, други искаха да има един Съвет на народа, който да приема законите и да избира магистратите, и втори, по-малък Съвет от опитни хора, който да определя вътрешната и външната политика. Гуидантонио Веспучи, представител на богатите благородници, наричаше тези мерки опасно демократични и се бореше да задържи властта в ръцете на едно малцинство.

Към средата на декември до Болоня стигна вест, че Савонарола се намесил в кризата с поредица проповеди по книгата на пророка Агая, с които подкрепил предлаганото демократично устройство. Гости в двореца на Алдовранди разказваха каква е идеята на проповедника за избираемите съвети: да се облага само недвижимото имущество; всеки флорентинец да има право на глас; всички мъже над двадесет и девет годишна възраст, които са си платили налозите, имат право да се кандидатират за Големия съвет. След свършването на проповедите Веспучи и неговите благородници били сразени, а планът на Савонарола приет. Доколкото можеше да се разбере в Болоня, Савонарола беше станал както политически, тъй и духовен водач на Флоренция. Неговата победа над Лоренцо Великолепни бе пълна.

С идването на Нова година Пиеро де Медичи се върна в Болоня, за да установи свой щаб. Като се прибираше от работилницата, Микеланджело се натъкна на група от Пиеровите наемници на улицата пред двореца на Алдовранди. Пиеро беше в двореца с Джулиано. При все че при сключването на мира с Флоренция Шарл бе настоял да се отмени наградата за главите на Пиеро и Джулиано, всички имоти на Медичите бяха конфискувани, а самият Пиеро — прогонен на двеста мили от тосканската граница.

Микеланджело го срещна пред входа на столовата и възкликна:

— Радвам се да ви видя отново, ваше превъзходителство. Но щях да съм по-доволен, ако се бяхме срещнали в двореца на Медичите.

— Ние скоро ще се върнем там — избоботи Пиеро. — Синьорията ме изгони със сила. Сега аз събирам войска и ще изгоня съветниците със сила.

Джулиано, настигнал вече на височина Микеланджело, му кимна официално, но когато Пиеро влезе за обед със синьора Алдовранди, двамата младежи се прегърнаха.

На обикновено веселата трапеза в този дом сега не беше особено приятно, защото Пиеро незабавно се зае да излага своя план за възвръщането на Флоренция; нуждаел се само от достатъчно пари, наемници, оръжие и коне и очаквал Алдовранди да даде две хиляди флорини за похода му.

— Ваше превъзходителство, сигурен ли сте, че това е най-добрият начин за действие? — попита почтително Алдовранди. — Когато вашият прадядо Козимо бил в изгнание, той изчакал, докато градът почувствувал нужда от него и го повикал. Изчакайте и вие този час, ваше превъзходителство.

— Аз не съм милостив като прадядо си. Флоренция се нуждае от мен още сега. Само Савонарола и братовчедите ми заговорничат срещу мен.

Той се обърна към Микеланджело:

— Ти ще влезеш в моята войска като инженер и ще помогнеш в изготвянето на плановете за укрепленията, след като завземем града.

Микеланджело седеше със сведена глава.

— Нима ще водите война с Флоренция, ваше превъзходителство? — измърмори той подир малко.

— Ще водя и още как. Щом събера достатъчно войска, за да срина стените на града.

— Но от града може да не остане нищо, ако го подложите на обстрел.

— Какво от това? Флоренция е грамада от камъни. Ако ги сринем, ще ги изградим отново.

— Но произведенията на изкуството…

— Какво е изкуството? За една година може да се направят нови фрески и статуи на мястото на старите. И това ще бъде Флоренция, която аз ще командувам.

Никой не хапваше хапка. Алдовранди се обърна към Пиеро:

— В името на своя приятел Лоренцо трябва да ви откажа. Парите, които искате, са на ваше разположение, само че не за война. Ако беше жив, Лоренцо пръв би ви възпрял.

— А ти, Буонароти? — попита Пиеро.

— Аз също трябва да ви откажа, ваше превъзходителство. Готов съм да ви служа, както пожелаете, но не и в една война срещу Флоренция.

Пиеро избута стола си назад и стана:

— Ето какви хора ми остави баща ми! Полициано и Пико, които предпочетоха да умрат, вместо да се бият. Вас, Алдовранди, когото баща ми назначи за подеста на Флоренция! И тебе, Микеланджело, който живя четири години под нашия покрив! Що за мъже сте вие, щом не искате да отвърнете на удара с удар?

Той излезе като вихър от стаята. Микеланджело каза със сълзи на очи:

— Прости ми, Джулиано.

Джулиано също беше станал и се готвеше да напусне стаята.

— И аз отказвам да водя война. Това само ще накара Флоренция да ни намрази още повече. Ариведерчи, Микеланджело, ще пиша на Контесина, че съм те видял.

Микеланджело все още не беше сигурен относно ангелите. Спомняше си първия, който направи за Гирландайовата фреска, използувайки за модел сина на дърводелеца под тях. Останалите ученици го бяха нарекли мошеник, защото ги беше измамил с ореола, който се губеше в задния план. Какво е всъщност ангелът? Мъж или жена, човек или божество? Игумен Бикиелини бе го нарекъл веднъж „нетленно същество, помощник на бога“.

Той нарисува стотици ангели, но след като месеци наред бе правил дисекции, объркването му беше още по-голямо. Сега, когато познаваше органите и функциите на човешкото тяло, не можеше да не използува тези познания. Но имаше ли ангелът в стомаха си тази дълга змия — червата? Освен това трябваше да извае ангела напълно облечен, за да не се различава от ангела в другия край на Ноевия ковчег. С този ангел и двамата светци той беше тъкмо там, където Гирландайо му беше казал, че ще остане цял живот: способен да изобразява ръце, крака, може би част от врата и шията. Другото — всички негови добити с мъка знания — щеше да остане скрито под разветите дипленици.

За своето „нетленно същество, помощник на бога“ той избра един селски младеж, дошъл на черква в града със семейството си, който приличаше малко на Буджардини, с широко, месесто лице, обаче с правилни като у елините черти. Той имаше добре развити ръце и рамене, заякнали от бутането на ралото зад воловете. Този здрав младеж държеше високо свещник, какъвто само един великан би могъл да вдигне. Вместо да компенсира тая сила с изящни ефирни криле, както разбираше, че трябва да направи, Микеланджело сипа сол в раната на собствената си обърканост, като проектира две крила на орел, готов да литне, които вървяха по протежение на целия гръб на момчето. Той ги издяла от дърво и ги прикрепи към глинения модел — те бяха толкова големи, че биха катурнали изящния ангел на Дел Арка отсреща.

Микеланджело покани Алдовранди в работилницата. Силата, която излъчваше глиненият модел, никак не смути Алдовранди.

— Ние, болонците, не сме нетленни същества. Извай един жизнен ангел.

Микеланджело така и направи. Той избра най-тежкия от трите мраморни блока. Беше отново в стихията си, с чук и длето в ръце, със сухия мраморен прах, залепнал в ноздрите му, с белия пушилек, който се набиваше в косата и дрехите му. Когато работеше камък, чувствуваше, че е човек от плът и кръв. Сега не се нуждаеше от мангалите, защото сам развиваше топлина, а грейнеше ли зимното слънце, изнасяше статива на открито в двора, за да усеща пространството около себе си.

Вечер, след като четеше на глас на Алдовранди и илюстрираше някоя страница от Данте, правеше пробни скици за свети Петроний, покровител на Болоня, покръстен от едно знатно римско семейство, и строител на черквата „Сан Петрони“. За модели използуваше по-възрастните гости в двореца на Алдовранди: членове на Шестнадесеторката, професори от университета, съдии — скицираше мислено лицата и фигурите им, докато седеше с тях на масата, а после се прибираше в стаята и нанасяше на хартия линиите и формите, взаимоотношението между черти и изражение, които правят всеки човек различен от другия.

Едва ли можеше да излезе нещо оригинално от свети Петроний. Доминиканците от черквата „Сан Доменико“ и болонските сановници държаха твърдо на своето: свети Петроний не биваше да е по-млад от шестдесет години, трябваше да е облечен от горе до долу в богати одежди, с архиепископска корона на глава. Трябваше да държи в ръце макет на град Болоня с неговите кули и дворци, издигащи се високо над защитните стени.

Под насрещния навес му дойде съсед. Беше Винченцо, чийто баща бе осигурил договор за направата на нови тухли и керемиди за ремонт на катедралата. За ремонта под навесите се настаниха куп занаятчии и ограденият двор екна от шума при разтоварването на материалите. Винченцо непрекъснато забавляваше работниците, като по цял ден подиграваше Микеланджело.

Нашата тухла трае по хиляда години. Тя е по-твърда от вашия флорентински камък.

— Истина е, че вие правите здрави тухли, Винченцо.

— Не се дръж снизходително с мене — отвърна Винченцо. — Вие, флорентинците, мислите, че сте единствените художници в Италия.

Микеланджело почервеня. Винченцо извика на работниците:

— Вижте му лицето! Хванах го натясно.

Винченцо докара една кола нови керемиди и подкачи Микеланджело:

— Вчера направих сто нови керемиди. А ти какво направи? Драскулици с въглен, нали? — Насърчен от гръмкия смях на съгражданите си, тухларят продължи: — Затова ли си скулптор? Защо ли не си вървиш и не оставиш Болоня на тукашните хора?

— Тъй смятам и да направя… когато завърша трите фигури.

— Нищо не може да повреди моите тухли. А представи си колко лесно може да се случи нещо с някоя от фигурите ти.

Работниците спряха работа. В двора се възцари тишина. Винченцо, който придружаваше думите си с формуващи движения на ръцете, сякаш правеше тухли, продължи с лукава усмивка:

— Току-виж, някой се блъснал в статуята ти. Прас! И твоят ангел ще стане на парчета.

Микеланджело почувствува, че се задушава от гняв.

— Няма да посмееш!

— Не, не, Буонароти, не аз. Аз съм деликатен човек. Но някой дръвник може да се препъне в нея.

Смехът на работниците, които отново взеха инструментите си, го огорчи: силите на разрухата винаги вървяха по петите на съзиданието. Той изпитваше мъка дни и седмици наред.

„Свети Петроний“ се появи на бял свят с тъжно и дълбоко набраздено лице; но тялото му излъчваше вродена мощ. Положението на главата върху раменете, силните нозе в сандали с тънки ходила, крепката стойка на коленете, бедрата и прасците под богатата роба, ръцете, в които държеше здраво Болоня — всичката тази енергия Микеланджело можа да предаде. Като занаятчия той знаеше, че е свършил добра работа. Но като художник-творец чувствуваше, че е дал малко.

— Много е хубава — каза Алдовранди, щом видя полираната статуя. — Дел Арка не би могъл да я направи по-добре.

— Но аз съм решил твърдо да дам нещо повече — отвърна с упорство Микеланджело. — Няма да напусна Болоня, преди да извая нещо вълнуващо и оригинално.

— Чудесно, ти си нало̀жи да направиш свети Петроний такъв, какъвто ние го искахме. Аз пък ще наложа на Болоня да приеме свети Прокъл такъв, какъвто ти го искаш.

Болоня Угоената стана за него Болоня Посталата. Той не се прибираше за обед. Донесеше ли му слугата на Алдовранди топла храна, тя така си и изстиваше, ако Микеланджело решеше, че не е време да спира работа. Сега, с наближаването на пролетта, можеше да работи всеки ден все по-дълго и често се връщаше в Двореца на Алдовранди чак по мръкнало, мръсен, потен, напрашен кога от въглена, кога от каменния прахуляк, готов да се строполи от изтощение в леглото. Но слугите му донасяха голямо дървено корито с топла вода и му приготвяха чисти дрехи. Той знаеше, че покровителят му го очаква в библиотеката, за да побъбрят някой и друг час.

Виждаше Клариса рядко, понеже не ходеше често на гости. Ала видеше ли я, радостта и тормозът го преследваха по цели нощи, разваляха съня му и дни наред, докато се мъчеше над фигурата на свети Прокъл, Клариса не излизаше от ума му и вместо светеца той рисуваше нея гола.

Предпочиташе да не я вижда. Срещите с нея му се отразяваха твърде болезнено.

На първи май Алдовранди го посъветва да остави работата. За Болоня това беше най-веселият ден в годината, в който се разпореждаше Графинята на любовта, хората беряха в околностите диви цветя за роднини и приятели, романтични младежи посаждаха разлистени дървета с пъстри копринени панделки под прозорците на любимата си, а приятелите им й правеха серенади.

Микеланджело излезе с Алдовранди пред главната порта на града, където бе издигнат подиум, покрит с дамаска и гирлянди от цветя. Тук ставаше коронясването на Графинята на любовта и цяла Болоня се събираше да й отдаде почит.

Микеланджело също искаше да отдаде почит на любовта или на това — каквото и да бе то, — което кипеше в кръвта му от упойния въздух на тази дивна пролетна утрин, от аромата на хилядите цветове, от парфюмите на болонските жени, красиви в тоя ритуален ден, нагиздени в коприни и скъпоценности.

Но Клариса не се виждаше никъде. Микеланджело забеляза Марко сред своето семейство; от двете страни го бяха хванали две девойки, очевидно избраници на семейството за женитба. Видя и възрастната жена, с която беше срещнал Клариса да пазарува в града, и камериерката й, и неколцина от слугите, които похапваха на поляната зад подиума, където ставаше тържеството. Но никъде не видя Клариса, колкото и да се взираше.

И ето че вече не беше пред майския подиум, нито сред празнуващата болонска навалица. Краката му го носеха бързо по пътя към Кларисината вила. Той не знаеше какво ще прави, когато стигне там. Какво ще каже, какво ще обясни, когато му отворят вратата. Цял разтреперан, току подтичваше по пътя към хълма.

Пътната врата се оказа незаключена. Той отиде до входа, хвана чукалото и зачука. Тъкмо вече мислеше, че няма никой в къщата и че е постъпил глупаво, когато вратата се открехна. Пред него стоеше Клариса по домашна роба: златистата й коса падаше свободно по гърба почти до коленете, тя нямаше помади и накити и ухаеше на чисто, на сапун; лицето й му се видя по-красиво, цялото й тяло — по-желано, защото бе в естествения си вид.

Той влезе. В къщата не се чуваше никакъв шум. Тя заключи вратата. И двамата се хвърлиха в страстна прегръдка. Телата им се сляха, крак в крак, гърди в гърди, устните им, влажни, сладки, слепнали, пиеха издълбоко, ръцете им — с цялата мощ на една неугасима жизнена сила — ги притискаха до болка един към друг във всеобхватна, тръпна прегръдка, в която чезнеха и време, и място, и съзнание.

Клариса го въведе в спалнята си. Не носеше нищо под робата. Стройното й тяло, червените остри гърди, златистият Венерин хълм бяха такива, каквито той, със своето око на художник, винаги си ги бе представял; съвършена женска красота, родена за любов.

Това сякаш бе дълбоко проникване в бял мрамор: с последователни енергични удари длетото му се вбиваше безпрепятствено в топлия жив мрамор с едно: „Хайде!“ и той, вложил цялото си тяло зад тежкия чук, дълбаеше все по-дълбоки бразди в меката, отстъпчива жива материя, докато достигна предела на взрива, и цялата му гъвка сила, любов, страст и желание се изляха в зараждащата се форма, а мраморният блок, сътворен да обича ръката на истинския скулптор, се откликна, даде от своята вътрешна топлина, същина и гъвка форма, докато накрая скулптор и мрамор се сляха напълно, тъй дълбоко навлезли и проникнали един в друг, че образуваха едно цяло, мрамор и човек — едно органично единство, всеки изпълнил другия в най-великия акт на изкуството и любовта, известен на човешкия род.

След майския празник Микеланджело завърши скиците на своя мъжествен свети Прокъл, загинал мъченически пред вратите на Болоня в 303 година в разцвета на своята младост и сила. Направи го с пристегната в кръста туника, която съвсем не скриваше силния торс, бедра и боси нозе. Фигурата беше анатомически точна и убедителна. При правенето на глинения модел опитът му от „Херкулес“ даде плод — той извая успешно жилестите яки бедра, издутите силни прасци, истински торс и крака на героичен воин и избавител, могъщ, несъкрушим.

После, без да се смущава, моделира пред огледалото в спалнята собствения си портрет: сплескания в средата нос, плоските скули, раздалечените очи, перчема, който падаше до средата на челото, непоколебимия поглед, решил да възтържествува: над враговете на Болоня? Над враговете на изкуството? Или на живота? Нима не беше все едно?

Щом Микеланджело се зае да вае и усети длето в ръката си, Винченцо избледня — и пръстеночервената му фигура, и тежкият му глас. Примижал срещу хвърчащия прахуляк, с появата на фигурата от блока той отново се почувствува великан. Винченцо започна да се смалява, да чезне, докато накрая престана да идва в двора.

Припечеше ли по-силно пролетното следобедно слънце и в двора не можеше да се работи повече, Микеланджело сядаше с молив и хартия на хладния камък пред черквата и си отдъхваше, рисувайки всеки ден по някоя от фигурите на Делла Куерча — бог, Ной, Адам, Ева, — като се мъчеше да улови нещичко от умението на Делла Куерча да предава чувства, драма, конфликт и реалност чрез своите фигури от истрийски камък.

Горещите летни месеци преминаха в работа: той ставаше преди зори и чукаше мрамора до разсъмване — ваеше шест часа и чак тогава сядаше да хапне от кошницата салам и хляб. Надвечер, когато здрачът започваше да скрива очертанията на фигурата, той я увиваше в мокро платно, прибираше я под навеса, заключваше вратата и отиваше на широката плитка река Рено да се разхлади и поплува, а после се отправяше към Алдовранди и гледаше как заблестяват звездите по тъмносиния свод на Емилийската равнина.

Винченцо беше изчезнал. Клариса също. Микеланджело разбра случайно от Алдовранди, че Марко я завел за горещите летни месеци в своята ловджийска хижа в Апенините. Семейството на Алдовранди също замина за лятната вила в планината. През по-голямата част от юли и целия август Болоня беше пуста, сякаш покосена от чума, дюкяните й — със заключени железни решетки. Микеланджело остана сам в двореца с двама слуги, които намираха, че са прекалено стари, за да заминат някъде, и виждаше Алдовранди само когато той, загорял от планинското слънце, идваше за по един ден в града, да се погрижи за работата си. Веднаж Алдовранди донесе изненадваща вест от Флоренция. Късите му, вдигнати въпросително вежди почти се изправиха нагоре и той възкликна:

— Твоят Фра Савонарола вече си показал рогата. Обявил война на папата!

— Искате да кажете, по същия начин, както направи Лоренцо, когато Рим отлъчи Флоренция?

— О, не, в случая борбата е лична, за отмъщение.

Алдовранди прочете откъс от последната проповед на Савонарола във Флорентинската катедрала: „Видите ли глава, дето е здрава, можете да кажете, че и тялото е здраво; ала щом главата е зле, внимавайте за тялото. И тъй, щом глава на ръководството се случи славолюбив, похотлив и изобщо порочен, бъдете сигурни, че гибелта е неизбежна… И щом видите, че бог е оставил главата на църквата да тъне в престъпления и грехове, тогава, казвам ви, гибел чака народа…“

Микеланджело не се изненада толкова, колкото Алдовранди очакваше, защото игумен Бикиелини отдавна беше предрекъл, че накрая Савонарола ще насочи удара си срещу папата.

— А как е отговорил папата?

— Повикал Савонарола в Рим, за да даде обяснение за своите божествени откровения. Но Савонарола отказал да отиде, като заявил: „Всички почтени и благоразумни граждани са на мнение, че моето заминаване оттук ще бъде в голям ущърб за народа, а и вие в Рим не ще имате полза от него… Поради подкрепата, която имам в това отношение, убеден съм, че тези пречки за заминаването ми произтичат от божията воля. И тъй, бог не желае да напусна засега това място.“ — Алдовранди се разсмя. — Безпогрешен метод, нали?

Микеланджело също отказа да напусне „това място“, когато Алдовранди му предложи да прекара с него неделята в прохладната планина.

— Благодаря ви, но работата ми със „Свети Прокъл“ напредва бързо. Както върви, наесен ще го свърша. Лятото си отиде, Болоня вдигна решетките на дюкяните и оживя. Настъпи есен и „Свети Прокъл“ бе завършен. Микеланджело и Алдовранди застанаха пред фигурата. Микеланджело прокара гальовно ръка по силно полираната повърхност. Беше изтощен, но доволен от работата си. Алдовранди също бе доволен.

— Ще накарам старейшините да определят дата за откриването на статуята. Може би по коледните празници, какво ще кажеш?

Микеланджело не отвърна; работата на скулптора бе да вае, а на мецената — да открива статуите. Може да устроим тържеството в „Сан Доменико“.

— Аз си свърших работата и вече съм болен за Флоренция — отвърна тихо Микеланджело. — Вие се оказахте добър приятел.

Алдовранди се усмихна.

— Една година ти спа и се храни у нас, но в замяна на това аз измъкнах от теб безброй часове четене на поезия и един илюстриран екземпляр на „Божествената комедия“. Та кой Алдовранди е сключвал някога по-хитра сделка?

Микеланджело не можеше да си замине, без да се сбогува с Клариса. Но за това трябваше да почака малко. Най-после Алдовранди го покани на прием в една уединена вила сред хълмовете, където богатите млади болонци се чувствуваха свободни да водят любовниците си на пиршества и танци. Микеланджело разбра, че няма да му се удаде възможност да се отдели нито за миг с нея в някоя тиха библиотека или музикално салонче. Налагаше се да се сбогуват посред гостната, заобиколени от двайсет двойки; и на лицата им трябваше да играе закачливата болонска усмивка, която означаваше, че си разменят любезности.

— Чаках да се сбогуваме, Клариса. Аз се връщам във Флоренция.

Тя събра вежди за миг, но неизменната усмивка не слезе от лицето й.

— Жалко. Приятно ми беше да зная, че си тук.

— Приятно? Наричаш мъчението приятно?

— В известен смисъл. Кога ще дойдеш пак?

— Не знам. Може би никога.

— Всеки се връща в Болоня. Където и да отива човек, тя му е на път.

— Тогава ще се върна.