Ървинг Стоун
Страдание и възторг (97)

15

Той се върна на скелето си с твърдото решение, че нищо вече няма да го отвлича, дори неприятностите в Рим и във Флоренция. Скиците за свода бяха вече горе-долу готови, а в тях се предвиждаха триста мъже, жени и деца, всички наситени с жизнена мощ, запълващи пространството в три измерения, както и тези, които ходят по земята. Силата да ги сътвори трябваше да дойде от самия него. Щеше да му коства дни, седмици, месеци чудовищна енергия да даде на всяка отделна фигура индивидуално телосложение, ум, образ и душа, та да излъчват могъщество, тъй всеобемащо и необятно, че малцина долу на земята да могат да се мерят с тях по сила. Всяка трябваше да бъде изтласкана от творческата му утроба, изтласкана от собственото му осъзнато безумно усилие. Трябваше да напрегне целия си вътрешен заряд; кълнящото му семе трябваше да се поражда всеки ден наново в сърцето и мозъка, трябваше да го изхвърля в пространството, да го проектира върху тавана и да му вдъхва вечен живот. Макар че създаваше бога-отец, сам той беше богът-майка, източник на благородно потомство, получовек, полубог, който зачеваше всяка нощ от собствената си творческа плодовитост, носеше плода до зори, а след това на самотния си одър високо в небесата изживяваше родилните мъки, за да даде живот на безсмъртно поколение.

Всемогъщият бог, създал слънцето и луната, земята и водата, растенията, добитъка, влечугите, мъжа и жената, дори и той се беше изморил от това стихийно творчество. „И видя бог всичко, що създаде, и видя, че е добро.“ Но „в седмия ден си почина от всички си дела, що извърши“. Защо тогава той, Микеланджело Буонароти, дребен човечец, само пет стъпки и шест пръста на ръст и сто либри на тегло, не по-тежък от някоя девойка от флорентинското висше общество, който се трудеше месеци наред, без да си дояжда и почива, защо той да не е изморен? Когато се молеше: „Мили боже, помогни ми!“, той се молеше на самия себе си, умоляваше себе си да остане твърд, да бъде непобедим духом и тялом, да запази издръжливостта и волята си да твори с всички сили, обладан от видението за един по-героичен свят.

Тридесет дена рисува той от зори до мрак, докато завърши „Жертвоприношението на Ной“, заобикалящите го четири исполински голи мъжки фигури, Еритрейската прорицателка на нейния престол и пророк Исай в отсрещния пандантив, а вечер се връщаше у дома си да увеличава картона на „Райската градина“. Тридесет дена си ляга, без да се съблече, без дори да се събуе, а когато завърши тази част и съвсем изтощен накара Мики да му свали обувките, заедно с тях се смъкна и кожата.

Той се самоизяждаше. Когато започна да му се вие свят от рисуване стоешком с глава и рамена, отметнати назад, с врат, извит така, че да може да гледа право нагоре, с ръце, премалели във всяка става от мъчително протягане, с очи, помътени от капещите бои, макар че се беше научил да рисува през притворени клепки и да премигва при всеки замах на четката, както премигваше от хвърчащия мрамор, Микеланджело накара Росели да му направи четвърта, още по-висока площадка върху скелето. Започна да рисува седнал, с бедра, плътно прилепени до корема за равновесие, с очи на няколко пръста от тавана, докато кокалите на останалите му без месо бутове се натъртиха и започнаха така да го болят, че не можеше да понася повече това мъчение. Тогава легна по гръб с колена във въздуха, притиснати колкото може по-близо до гърдите, за да дават сигурна опора за рисуващата ръка. Понеже вече не си правеше труд да се бръсне, брадата му прекрасно попиваше непрекъснато падащите капки боя и вода. Както и да се навеждаше, клякаше, лягаше или коленичеше, на крака, на колене или по гръб, винаги вършеше това с напрежение.

Тогава изведнъж му се стори, че ослепява. Получи се писмо от Буонарото и когато се опита да го прочете, не можа да различи нищо освен едно петно. Микеланджело остави писмото, изми си лицето, хапна няколко вилици от преврялата манджа, която му беше сготвил Мики, и пак взе писмото. Не можеше да разчете нито дума.

Той се тръшна на леглото и потъна в горчив размисъл. Какво правеше със себе си? Беше отказал да нарисува простата поръчка, искана от папата, и сега щеше да излезе от тази капела като изкривено, превито, грозно, сляпо джудже, осакатено и състарено от собствената си безгранична глупост. Това, което Ториджани бе сторил на лицето му, сводът щеше да стори на тялото му. Щеше да носи белезите му до смъртния си час. Защо не си беше мълчал? Щеше да се помири с папата, щеше отдавна вече да си е във Флоренция, да се събира на приятни вечери с кръжеца, да живее в удобната си къща, да вае своя „Херкулес“.

Измъчван от безсъница, терзан от болка и носталгия, самотен, той стана в непрогледната тъмнина, запали свещ и на гърба на стара скица се опита да си облекчи душата, като излее мъките си:

Аз пуснах вече гуша от това мъчение —

тъй както котките подпухват от вода

вмирисана, така под моята брада

корем провисна за всеобщо забавление.

 

Брада забил в небето, в умопомрачение

слепих тила си о гръбначната греда,

ребрата като арфа раснат в свобода,

лицето ми зацапа пъстро украшение.

 

В стомаха ми дълбоко стържат слабините,

но задника ми част от тежестта пое

и сляп, насам-нататък шета завалийски.

Разхлабени увисват кожите изпити,

опънати отзад, понеже, свит одве,

докрай съм се напрегнал като лък сирийски.

 

Елате тук и помогнете

на мъртвата ми живопис, на мойта чест,

защото никакъв художник аз не съм.

До ушите му стигна вестта, че брат му Лионардо умрял в някакъв манастир в Пиза. Нямаше никакви сведения защо е бил преместен в Пиза, дали е бил погребан там, нито от какво е боледувал. Но когато отиваше в „Сан Лоренцо ин Дамазо“ да поръча литургия за упокоение на Лионардовата душа, стори му се, че е разбрал отговора: брат му беше умрял от прекалено усърдие. Дали нямаше това да стане причина и за собствената му смърт?

Мики намери в Трастевере колония от каменоделци, с които прекарваше вечерите и празниците си. Росели пътуваше към Неапол на юг и към Витербо и Перуджа на север, за да зида майсторските си стени за фрески. Микеланджело не ходеше никъде. Никой вече не му идваше на гости или за да го покани да поизлезе. Разговорите му с Мики се ограничаваха до стриването на боите и до материалите, които трябваше да се качат на скелето. Живееше също такъв монашески и усамотен живот, както и братята в „Санто Спирито“.

Не ходеше вече в папския дворец да се съветва с Юлий, при все че папата, след като дойде за втори път да види тавана, му изпрати хиляда дуката, за да продължи работата. Никой не идваше в Сикстинската капела. Когато отиваше от къщи в капелата и обратно, той вървеше почти съвсем слепешком и едва креташе през площада, с наведена глава, без никого да вижда. Минувачите вече не обръщаха внимание на изпоцапаните му с боя и мазилка дрехи, лице, брада, коси. Някои го вземаха за луд.

— „Подлуден“ ще е по-правилната дума — мърмореше си той, — след като живея цял ден горе в този пантеон на богове и богини, как мога да се върна обратно на тая никаква земя?

Той дори не се и опитваше. За себе си беше постигнал първоначалната си цел: животът и хората на тавана бяха реални. Тези, които живееха на земята, бяха призраци. Близки приятели, неразделни другари му бяха Адам и Ева в „Райската градина“, четвъртото поред величествено пано. Той изрисува Адам и Ева не като мънички, кротки, крехки същества, а здраво сложени, пъргави, хубави и първобитни като молозите, които ги пазеха от ябълковото дърво с увилата се около него змия; те приемаха изкушението по-скоро със спокойна снизходителна сила, отколкото със слабодушна тъпота. Това беше двойка, достойна да умножи човешкия род! А прогонени от градината в пустошта на другия край на паното, с насочен срещу главите им меч на архангела, те бяха уплашени, но не подчинени, унищожени, превърнати в безгръбначни твари. Това бяха майката и бащата на човека, създадени от бога, и той, Микеланджело Буонароти, ги възкреси с прекрасен образ и снага.