Ървинг Стоун
Страдание и възторг (118)

7

Времето беше не планина, а река: то променяше и скоростта на течението си, и своя път. То можеше да придойде, да прелее през бреговете си или да пресъхне до тънка струйка; можеше да тече бистро и чисто в коритото си или да се размъти от тиня и да изхвърли отломки по брега. В младините на Микеланджело всеки ден притежаваше свой собствен облик: имаше маса, съдържание, форма, изпъкваше като отделна единица, която можеше да се номерира, отбележи и запомни.

Сега времето беше нещо разтворимо: седмиците и месеците се сливаха в непрекъснат поток с все повече нарастваща скорост. Той извършваше все толкова работа, но самият строеж на времето се беше променил за него, произволните му граници бяха станали неясни. Годините вече не представляваха самостоятелни блокове, а Апуански Алпи, които човекът, според нуждите си, дели на отделни върхове. Дали седмиците и месеците наистина бяха станали по-кратки, или той беше спрял да ги брои, беше възприел друга мярка? По-рано във времето имаше нещо кораво, трошливо, присъщо на твърдо тяло. Сега то беше течно. Външният му вид бе станал за него толкова различен, колкото римските околности се различаваха от Тоскана. Беше си представял, че времето е абсолютно, винаги същото, навсякъде, за всички хора; сега виждаше, че то е променливо като човешката природа, като облаците в небето. Когато 1531 година премина в 1532, а 1532 започна да се смалява и да се приближава до 1533, той се запита:

— Къде отива времето?

Отговорът се оказа достатъчно ясен: то се беше превърнало от безформено във веществено, като бе станало част от жизнената сила на „Мадоната с младенеца“, „Зората“, „Здрачът“, „Нощта“, младите Медичи. Това, което не беше разбрал, беше, че перспективата съкращава времето също както и пространството. Когато стоеше на някоя височина и гледаше през Тосканската долина, предната половина се виждаше с всичките и ясни подробности; по-далечната половина, макар и еднаква на ширина, беше свита, смалена, сбита, изглеждаше като тесен пояс вместо широко прострени нивя. Същото ставаше и с времето в по-отдалечения дял на живота: колкото внимателно и да се взираше в отминаващите часове и дни, те изглеждаха по-къси в сравнение с прострялата се нашироко първа част от неговия живот.

Той извая капаците на двата саркофага в строги, чисти линии, завърши долния край на извивките с целомъдрени охлювици, изряза по няколко прости листа на върха на поддържащите колони. Не направи никакви речни богове и символи на небето и земята — хрумвания, които беше разработвал в предварителния стадий. Извая една маска под външното рамо на „Нощта“ и сложи един бухал в правия ъгъл, образуван от вдигнатия крак; това беше всичко. За него красотата на човека винаги бе съставлявала началото и краят на изкуството.

Мълвата за това, което се мъчеше да направи в капелата, се разнесе по цяла Италия, а след това и по Европа. Микеланджело посрещаше с удоволствие сериозни художници, които скицираха и си взимаха бележки, докато той работеше, но растящият поток от любопитни започваше да го дразни. Един натруфен благородник го попита:

— Как ви е дошло на ум да направите тая удивителна фигура на „Нощта“?

— Имах един мраморен блок и статуята, която виждате там, беше скрита в него. Единственото усилие, което трябваше да положа, беше да махна мъничките парченца, които я обкръжаваха и криеха от погледа. Нищо не би могло да бъде по-лесно за всеки, който знае как да го направи.

Тогава ще изпратя слугата си да търси статуи в камъните.

Той отиде в Сан Миниато ал Тедеско да посети папа Климент, който беше тръгнал от Рим, за да отпразнува сватбата на Катерина де Медичи, дъщеря на Лоренцо, сина на Пиеро, с френския престолонаследник. Там прекара няколко щастливи часа с кардинал Иполито, сега аташиран към папата, и със Себастиано дел Пиомбо, все още любимец на Климент.

През останалото време той не напускаше четириъгълника, образуван от сакристията на Медичите, където ваеше, отсрещната къща, където правеше моделите си, и ателието на Виа Моца, където живееше под грижите на Урбино. С пълното съзнание, че е стопил и сетните си тлъстини и мишци, той се смяташе за щастлив, че се е заобиколил с добри скулптори, които му помагаха да завърши капелата: Триболо, който трябваше да извае от мрамор „Небе“ и „Земя“ по модели на Микеланджело; Анджело Монторсоли, който щеше да направи един „Свети Козма“: Рафаело да Монтелупо, син на стария му приятел Бачо, смешника от градината на Медичите, който беше довършил двамата му папи Пиколомини. Понякога вечер той се освежаваше, като взимаше материали за рисуване и ровеше в ума си да види какво би могъл да му подскаже за „Страшният съд“.

Бандинели довърши своя „Херкулес“ за Климент. Херцог Алесандро даде заповед да го поставят срещу „Давид“ пред Палацо делла Синьория, който бе преименуван на Палацо Векио, понеже Флоренция нямала вече да има управителен съвет. Всеобщото недоволство против статуята беше тъй голямо, че Бандинели се видя принуден да отиде в Рим и да получи папска заповед за поставянето й. Микеланджело мина с Урбино през Пиаца делла Синьория, за да види „Херкулес“ с развяваните от вятъра хартийки, залепени по нея през нощта. Той се намръщи, като повидя безсмислените буци от мускули, направени от Бандинели. След като прочете няколко от прикачените стихотворения, той забеляза с гримаса:

— Бандинели ще се почувствува нещастен, когато прочете тези похвали.

Сетне си спомни предсказаното му от Леонардо да Винчи в Белведере:

— Художникът, след като проучи твоя таван, трябва да внимава да не се скове чрез прекалено подчертаване на кости, мишци и жили… Какво ще правят художниците, които се опитат да те надминат?

Сега разбра какво се бе мъчил да му каже Леонардо.

„Недей довършва собствената си революция. Остави нещо за тия, които идват след тебе.“ Но дори да беше разбрал Леонардо по-рано, какво би могъл да направи?

Като карарците, той е бил един от шовинистите, които се събираха в подножието на камбанарията на Джото, сякаш тя бе центърът на света. Но сега Флоренция бе разнебитена, свободата и бе потъпкана от Алесандро. Понеже изкуството бе потъпкано в същото кърваво ложе с политическата свобода, по-голяма част от кръжеца се пръсна по други градове. Флоренция на ранните Медичи изчезна. Мраморните ваяния на Орканя и Донатело все още стояха величествено в нишите на „Орсанмикеле“, но флорентинците ходеха из улиците с оборени глави: след безкрайните войни и поражения „Мулето на мулето“, „Мавърът“ беше за тях последният удар. Когато минаваше край Мардзоко на Пиаца делла Синьория, Микеланджело извръщаше глава. Не можеше дори да събере сили да поправи счупената ръка на „Давид“ — докато не се възстановеше републиката и величието на Флоренция като художествен и интелектуален център, тази Атина на Европа.

Деветдесетият рожден ден на Лодовико се падна в радостен юнски ден през 1534 година. Въздухът беше топъл, но удивително ясен. Флоренция блестеше като скъпоценен камък в разклонението на планините. Микеланджело събра остатъците от семейство Буонароти. На обедната маса бяха Лодовико, така отпаднал, че трябваше да го подпрат с възглавници, Джовансимоне, блед и слаб след продължително боледуване, мълчаливият Сиджизмондо, който живееше своя живот самичък в семейното стопанство, където те всички бяха родени, Чека, седемнадесетгодишната дъщеря на Буонарото, и младият Лионардо, който довършваше чиракуването си при Строци.

— Чичо Микеланджело, ти обеща, че ще отвориш отново дюкяна за вълна на баща ми, щом се подготвя да го ръководя.

— И ще го отворя, Лионардо.

— Скоро ли? Аз съм вече на петнадесет години и съм изучил търговията доста добре.

— Да, скоро, Лионардо, щом успея да си оправя работите.

— Лодовико изяде само няколко лъжици супа, които поднесе до устните с трепереща ръка. Посред обеда той поиска да го сложат в леглото. Микеланджело вдигна баща си на ръце. Той тежеше не повече от сноп съчки, с каквито Микеланджело беше защищавал стените си при Сан Миниато. Той сложи баща си в леглото, зави го с одеяло. Старецът леко обърна глава, за да може да вижда кръглото като баница писалище с грижливо подредените сметководни книги. Усмивка се мярна на пепелявосивите му устни.

— Микеланьоло!

Галеното му име! Лодовико не беше го изричал от години.

— Кажи, татко.

— Аз исках… да доживея… до деветдесет.

— И доживя!

— … Но беше трудно. Работил съм… всяка минута… само за да остана жив.

— Работил си не по-зле от всички, които познавам.

— Но сега съм… уморен…

— Почини си. Аз ще затворя вратата.

— Микеланьоло?…

— Да, татко?

— … Нали ще се грижиш за… момчетата… Джовансимоне… Сиджизмондо?

Микеланджело си помисли: „Момчетата! Преполовили шестата десетица!“ Но гласно отговори:

— Нямам друго освен семейството ни, татко.

— Ти ще дадеш… на Лионардо… дюкяна?

— Щом е готов.

— А на Чека… зестра?

— Да, татко.

— Тогава всичко е наред. Аз запазих семейството си… накуп. Ние сполучихме… възвърнахме си… парите загубени от моя баща. Моят живот… не е бил живян напразно. Моля ти се, извикай отеца от „Санта Кроче“.

Лионардо доведе свещеника. Лодовико умря тихо, заобиколен от тримата си синове, внука и внучката. Бузите му бяха тъй румени и лицето му имаше такъв спокоен вид, че Микеланджело не можеше да повярва в смъртта на баща си.

Почувствува се странно самотен. Беше живял без майка цял живот; и без обич от страна на баща си, без привързаност и разбиране. Но всичко това нямаше никакво значение сега; беше обичал баща си, също както по своя корав тоскански начин Лодовико беше обичал сина си. Светът щеше да изглежда празен, дори изоставен, без него. Лодовико му беше причинявал безкрайни мъки и все пак не е бил виновен баща му, че само един от петте му сина умееше да печели пари. Тъкмо затова е трябвало да кара Микеланджело да работи толкова много — за да навакса за другите четирима, които не бяха добавили нищо в сметководните книги на кръглото като баница писалище. Микеланджело се гордееше, че бе успял да изпълни амбицията на Лодовико, беше му помогнал да осъществи мечтата си, преди да умре.

Тази нощ той седеше в ателието с широката врата, отворена към градината, и пишеше на маслен светилник. Изведнъж в градината и в стаята му нахълтаха хиляди малки бели пеперудки, наричани „манна от Еврейската пустиня“, и изплетоха мрежа около светилника и главата му, виейки се на рояци като птици. След няколко минути те бяха мъртви, а ателието и градината имаха такъв вид, сякаш беше навалял лек снежец. Той смете дебелия слой еднодневки от работната си маса, взе перото и написа:

Не е най-тежкото на този свят смъртта,

когато сетния ти ден е по-богат

от първия и чака те благодатта

божествена…

Микеланджело стоеше сам в сакристията под купола, който беше проектирал и построил, сред стени от тъй хубаво съчетани пиетра серена и мрамор. „Лоренцо, Съзерцателят“ се намираше в нишата си; „Джулиано“ седеше на пода, не съвсем завършен. „Денят“, последната от седемте фигури, беше подпрян под рамената с дървени трупчета; гърбът на силното мъжко тяло бе незавършен там, където щеше да опира на стената. Лицето, подаващо се иззад високо вдигнато рамо, беше лице на орел, загледано неподвижно в света с дълбоко хлътнали очи, косата, носът и брадата грубо издялани, сякаш изсечени от гранит, в странен, първичен контраст с биещата на очи кожа на масивното заграждащо ги рамо.

Нима капелата беше свършена? След четиринадесет години?

Застанал между своите прекрасно изваяни саркофази от двете страни, върху всеки от които трябваше да се поставят две огромни фигури — „Зората“ и „Здрачът“, „Денят“ и „Нощта“, — и прелестната „Мадона с младенеца“, сложена на мястото й на голямата странична стена, струваше му се, че е изваял всичко, каквото е искал да извае, и казал всичко, каквото е искал да каже. За него капелата на Медичите беше завършена. Той вярваше, че Лоренцо Великолепни би останал доволен, че би приел тази капела и тези мраморни скулптури вместо замислената от него фасада.

Микеланджело взе парче рисувателна хартия, написа нареждания до тримата си скулптори да качат „Денят“ и „Нощта“ на техния саркофаг, „Здрачът“ и „Зората“ на отсрещния. Остави бележката на дъсчената маса, затисна я с парче ненужен мрамор, обърна се и излезе през вратата, без да погледне назад.

Урбино събра нещата му в дисагите.

— Нареди ли всичко, Урбино?

— Всичко освен папките с рисунките, господине. Те ще бъдат готови след една-две минути.

— Увий ги с фланелените ми ризи, та да не се повредят.

Двамата яхнаха конете си, минаха през града и излязоха през Порта Романа. На върха на стръмнината Микеланджело спря и се обърна да погледне Катедралата, Баптистерията и Кампанилата, жълтеникавокафявата кула на Палацо Векио, блеснала на септемврийското слънце, прелестния каменен град, сгушил се под червения й керемиден покрив. Трудно беше да се сбогува с родния град; трудно беше да си даде сметка, че наближил шестдесетте, не може да разчита, че ще се завърне.

Решително той насочи конете на юг, към Рим.

— Да караме напред, Урбино. Ще пренощуваме в Поджибонси; зная там един хан.

— И ще бъдем в Рим утре вечер? — възбудено попита Урбино. — Как изглежда Рим, господине?

Микеланджело се опита да опише Рим, но му беше твърде тежко на душата. Нямаше представа какво му готви бъдещето, макар и да беше сигурен, че собствената му безкрайна война най-сетне е свършила. Ако астролозите, чийто център беше Порта Романа, му бяха викнали, когато минаваше покрай тях, че има пред себе си още една трета от годините си, две от четирите любовни увлечения в своя живот, най-дългата, най-кървава битка и едни от най-хубавите си скулптури, картини и архитектурни постижения, той щеше да си спомни презрителното отношение на Лоренцо Великолепни към тяхната псевдонаука и щеше уморено да се изсмее.

Но те щяха да бъдат прави.