Ървинг Стоун
Страдание и възторг (49)

10

Следобед на втория ден вече бяха прехвърлили Апенините и се спуснаха от прохода Фута в оградената с червени тухлени стени Болоня, чиито зъбери и кули — няколко от тях наклонени по-опасно от кулата в Пиза — се забиваха в прозрачното небе на Емилия. Момчетата влязоха в града откъм реката и минаха през разхвърляните остатъци от селски пазар, които група старици в черно метяха с метли от върше. Попитаха една от бабичките за пътя и се отправиха към Пиаца Комунале. Тесните криволичещи улички, покрити с издадените втори етажи на къщите, бяха страшно задушни. Всяка болонска фамилия си беше издигнала бойна кула за отбрана срещу съседите си — стар флорентински обичай, забранен от Козимо, който бе заставил флорентинците да съборят кулите си до равнището на къщните покриви. От двете страни на по-широките улици и площади имаше аркади от оранжеви тухли, които предпазваха хората от сняг и дъжд и от силната лятна жега, тъй че болонци можеха да прекосяват града във всяка посока, без да се боят от капризите на времето.

Тримата стигнаха до главния площад, в единия край на който се издигаше величествената черква „Сан Петронио“, а по цялото протежение на една от страните му — Общинската палата; слязоха от конете и начаса бидоха заобиколени от болонската стража.

— Вие не сте от Болоня, нали?

— Флорентинци сме — отвърна Микеланджело.

— Палците ви, ако обичате.

— Палци ли? Какви палци ви хванали?

— Искаме да видим червения восък с отпечатъците от палците ви.

— Нямаме никакъв червен восък.

— Тогава ще трябва да дойдете с нас. Арестувани сте.

Отведоха ги в митницата — редица помещения, скрити зад портици, където дежурният чиновник им обясни, че всеки странник, пристигащ в Болоня, трябва да се регистрира и да даде отпечатък от палеца си при някоя от шестнадесетте врати на града.

— Откъде да знаем това? — попита Микеланджело. — Никога преди не сме идвали в Болоня.

— Незнанието на закона не оправдава никого. Налага ви се глоба от петдесет болонски лири.

— Петдесет болонски… Че ние нямаме толкова пари.

— Много жалко. Тогава петдесет дена затвор.

Микеланджело се втренчи онемял в Буджардини и Якопо.

Още неуспели да се опомнят, някакъв мъж се обади:

— Може ли да поговоря с тези млади хора?

— Разбира се, ваше превъзходителство — отвърна чиновникът.

— Мъжът се обърна към Микеланджело. — Ти не се ли казваше Буонароти?

— Така се казвам.

— Баща ти не е ли служител във Флорентинската митница?

— Да, господине.

Тогава болонецът се обърна към митническия чиновник:

— Този младеж е от добро флорентинско семейство: баща му е началник на един отдел в тамошната митница, какъвто сте и вие. Не мислите ли, че двата братски града трябва да оказват взаимно гостоприемство на своите видни семейства?

Поласкан, чиновникът отвърна:

— Разбира се, ваше превъзходителство.

— Аз гарантирам за тези младежи.

Излязъл отново на площада, огрян от слабото зимно слънце, Микеланджело се вгледа в своя доброжелател. Макар леко прошарените му коси да говореха, че той е вече към четиридесет и пет годишен, гладкото, румено, голобрадо лице му придаваше по-млад вид; той имаше идеално бели зъби и малка уста, едва ли не притисната между ярко изразените нос и долна челюст. От средата на очите веждите му се извиваха въпросително нагоре. Носеше мека черна вълнена пелерина с набрана бяла яка.

— Вие сте толкова мил, пък аз съм така глупав: запомнили сте моята незабележителна физиономия, а аз, макар да съм убеден, че сме се срещали…

— Двамата седяхме един до друг на един от Лоренцовите приеми — подсказа му болонецът.

— Разбира се! Вие бяхте синьор Алдовранди. Подестът на Флоренция. Тогава ми разказвахте за творбите на един голям скулптор, който е работил тук в Болоня.

— Якопо делла Куерча. Сега ще мога да ти покажа работите му. Ще ми направите ли удоволствието да ми гостувате тримата за вечеря?

— Това ще бъде по-скоро удоволствие за нас — ухили се Якопо. — Ние не сме задоволявали стомасите си, откакто изгубихме от поглед Флорентинската катедрала. — Тогава сте случили добър град — отговори Алдовранди. — Болоня е известна под прозвището Угоената. Ние се храним по-богато от всички хора в Европа.

Те излязоха от площада и тръгнаха на север — вдясно беше черквата „Сан Пиетро“, а вляво семинарията към нея, — после влязоха във Виа Галиера. Дворецът на Алдовранди се намираше на номер осем от лявата страна на улицата — изящно оразмерена тухлена постройка, на три етажа. Входът беше с готически свод, ограден с фриз от цветна теракота с фамилния герб; прозорците — сводести, помежду с мраморни колони.

Буджардини и Якопо останаха да предадат конете, а в това време Алдовранди заведе Микеланджело да види облицованата с дървена ламперия библиотека, с която той страшно се гордееше.

Тези томове съм ги събрал с помощта на Лоренцо де Медичи.

Той имаше екземпляр от Полициановата „Станце пер ла Джостра“, подписан от самия Полициано, Микеланджело взе подвързания с кожа ръкопис.

— Нали знаете, господин Алдовранди, че Полициано почина преди няколко седмици?

— Да, аз бях съкрушен. Да изгубим такъв голям ум!

— Пико също е починал. Колко мрачен ще бъде светът без тях!

— Пико ли? — Микеланджело преглътна с мъка. — Не знаех това. Но Пико беше толкова млад!

— На тридесет и една. Със смъртта на Лоренцо настъпи краят на една ера. Всичко ще бъде вече различно.

Хванал поемата в ръка, Микеланджело зачете на глас, а в ушите му зазвучаха гласовете на четиримата платоновци, които го учеха. Алдовранди каза почтително:

— Ти четеш добре, млади приятелю. Имаш ясна дикция и умееш да декламираш стихове.

— Имах добри учители.

— Обичаш ли да четеш на глас? Аз имам всички големи поети: Данте, Петрарка, Плиний, Овидий. — Досега не съм си давал сметка, че обичам.

— Кажи ми, Микеланджело, какво те доведе в Болоня?

Алдовранди вече знаеше съдбата на Пиеро, защото предния ден Медичите бяха минали през Болоня. Микеланджело обясни, че е тръгнал за Венеция.

— А как тъй тримата нямате петдесет болонски лири, щом сте тръгнали на такъв дълъг път?

— Буджардини и Якопо нямат и солдо. Аз им плащам разноските.

Алдовранди се усмихна.

— И аз бих обикалял света, ако ти ми поемеш разноските.

— Ние се надяваме да намерим работа във Венеция.

— Тогава защо не останете в Болоня? Тук има какво да научите от Делла Куерча; може дори да се намери някоя поръчка за теб.

Очите на Микеланджело светнаха.

— След вечеря ще поговоря с двамата си другари.

Досегът с болонската стража беше вече убил жаждата за пътешествия у Якопо и Буджардини. Освен това тях не ги интересуваха скулптурите на Делла Куерча. Те решиха, че е по-добре да се върнат във Флоренция. Микеланджело им даде пари за из път и ги помоли да върнат неговия кон в двореца на Медичите. После съобщи на Алдовранди, че остава в Болоня и ще си потърси квартира.

— Дума да не става! — възкликна Алдовранди. — Не може един приятел и любимец на Лоренцо де Медичи да живее в някакъв болонски хан. Един флорентинец, възпитаник на четиримата платоновци, е рядка чест за нас. Ще бъдеш наш гост.

 

 

Микеланджело се събуди от оранжевото болонско слънце, което се струеше в стаята му и осветяваше гоблена зад него и светлия, разделен на квадрати таван. В едно ковчеже пред леглото намери ленен пешкир и се уми в сребърното легенче на шкафа под прозореца, усещайки под босите си нозе топлия персийски килим. Бяха го поканили в жизнерадостен дом. До слуха му долитаха гласовете и смехът, които кънтяха в това крило на двореца, където живееха шестимата сина на Алдовранди. Синьора Алдовранди, втора съпруга на Алдовранди, дала своя дял в домочадието, беше привлекателна и мила жена, която не само обичаше еднакво шестте момчета, но посрещна Микеланджело тъй топло, като да беше седмият син. Домакинът, Джанфранческо, произхождаше от оня клон на фамилията Алдовранди, който се бе отделил от стария дворец на дедите, бе се отдал на търговия и сарафлък и дотолкова бе преуспял, че Джанфранческо, дипломиран нотариус и способен сараф на младини, сега имаше време да се занимава с изкуство. Запален любител на поезията, сам той пишеше хубави стихове на простонароден език. Беше се издигнал бързо в политическия живот на града държава: сенатор, гонфалониер, един от Шестнадесетте реформатори на свободната държава, които управляваха Болоня, близък приятел на властвуващата фамилия Бентиволио.

— Съжалявам само за едно в живота си: че не мога да пиша на гръцки и латински — каза той на Микеланджело, докато закусваха със сладки кифли и чай от ароматни билки на ореховата маса за четиридесет души, с инкрустиран в средата герб. — Чета, разбира се, на тези езици, но на младини губех твърде много време да редя сметките, вместо да редя стихове.

Той беше страстен колекционер. Разведе Микеланджело из двореца, за да му покаже своите диптихи, дърворезба, сребърни и златни купи, монети, теракотови глави, изделия от слонова кост, бронзови и мраморни статуйки.

— Но както виждаш, нямам нито една значителна местна творба — отбеляза той със съжаление. — За мен това е загадка: защо Флоренция да има, а Болоня — не? Ние сме не по-малко богат град, нашите хора са не по-малко енергични и предприемчиви от вашите. Имаме чудесни традиции в областта на музиката, науката, но никога не сме успели да създадем голяма живопис и скулптура. Защо?

— Мойте уважения, но защо наричат вашия град Угоената Болоня?

— Защото сме чревоугодници, известни още от времето на Петрарка с това, че обичаме телесните удоволствия. Ние сме град на плътските наслади.

— А дали това не е отговорът?

— Искаш да кажеш, че когато всички потребности са задоволени, не се чувствува нужда от изкуство? Но и Флоренция е богата, живее добре…

— Само Медичите, Строците, няколко фамилии. Тосканците са сухи по природа. И пестеливи. Не помня да сме имали у дома гости за обед или за вечеря; или пък нашето семейство да е яло у приятели. Не помня Буонаротите да са направили или получили подарък. Ние обичаме да печелим, но не и да пилеем парите си.

— А ние, болонците, смятаме, че парите са за пилеене. Вложили сме целия си гений, за да направим удоволствията си по-изтънчени. Знаеш ли ти, че ние сме измислили тъй наречената „болонска любов“? Че нашите жени не се носят по италианската мода, а само по френската? Че правят една рокля от няколко различни материи? Че нашият салам е такъв специалитет, та пазим рецептата му като държавна тайна?

За обед четиридесетте места на масата се запълниха. Тук бяха братята и племенниците на Алдовранди, професори от Болонския университет, знатни семейства от Ферара и Равена, които имаха път оттук, кардинали, членове на управляващата болонска Шестнадесеторка. Алдовранди беше очарователен домакин, но за разлика от Лоренцо не се стараеше да създаде връзка между гостите си, да сключва сделки или да преследва някаква друга цел освен наслаждението от превъзходните риби, салами, месни ястия, от вината, анекдотите и приятната атмосфера.

След почивката Алдовранди покани Микеланджело да обиколи с него града. Те тръгнаха под аркадите, покрай дюкяните, където се продаваха най-големите лакомства на Италия, изключителни сирена, от бял по-бял хляб, най-редки вина; в месарниците на Борго Галиери имаше толкова месо, колкото Микеланджело не бе виждал за цяла година във Флоренция; после минаха през Стария риби пазар, където се продаваше вкусният улов от блатистите долини около Ферара: есетра, речни раци, кефал. Стотици сергии за дивеч предлагаха убити вчера сърни, яребици, зайци, фазани; и на всяка крачка можеше да се види прочутият в цял свят болонски салам. Навсякъде Микеланджело срещаше студенти, които учеха лекциите си в малките кафенета под оранжевите аркади и междувременно играеха на зарове и карти.

— Само едно ми липсва тук, господин Алдовранди. Не виждам никъде каменна скулптура.

— Защото ние нямаме каменни кариери. Много просто, нали? Но винаги сме се стремили да привличаме най-добрите мрамороделци: Никола Пизано, Андреа да Фиезоле, Делла Куерча от Сиена, Дел Арка от Бари. Виж, местната ни скулптура е теракотова.

Едва когато стигнаха до черквата „Санта Мария делла Вита“, Микеланджело видя нещо вълнуващо — Алдовранди му показа „Оплакване на тялото Христово“ от Дел Арка. Тази голяма теракотова група беше драматична и дълбоко покъртителна, защото Дел Арка бе изразил в своите фигури безкрайна мъка и скръб.

След малко те се натъкнаха на някакъв младеж, който правеше теракотови бюстове, за да бъдат поставени над капителите на Палащо Аморини на Виа Санто Стефано. Младежът беше здравеняк, с огромни плещи и бицепси, но главата му приличаше на обърнато нагоре яйце. Алдовранди го назова Винченцо.

— Това е моят приятел Буонароти — представи той Микеланджело, — най-добрият млад скулптор във Флоренция.

— Хубаво, че се запознаваме — каза Винченцо, — понеже аз съм най-добрият млад скулптор на Болоня. Аз съм наследник на Дел Арка. Готвя се да довърша голямата гробница на Пизано в „Сан Доменико“.

— Получи ли вече поръчка за нея? — попита остро Алдовранди.

— Още не, ваше превъзходителство, но трябва да я получа. В края на краищата аз съм болонец. Скулптор съм. Какво е по-естествено от това? — Той се обърна към Микеланджело: — Ако се нуждаете от помощ в Болоня, ще ви покажа всичко.

След като си тръгнаха, Алдовранди изсумтя:

— Наследник на Дел Арка! Той е наследник само на дядо си и баща си, които са най-добрите тухлари в Болоня. По-добре да си гледа своя занаят.

Стигнаха до „Сан Доменико“, построена в 1218 година от Доминиканския орден. В тази черква, разделена на три кораба и по-изписана от повечето флорентински черкви, се намираше саркофагът на свети Доменико, при който Алдовранди го заведе. Той посочи трите мраморни скулптури, завършени през 1267 година, после допълнителната работа на Николо дел Арка.

— Дел Арка почина преди осем месеца. Остава да се изработят още три фигури: един ангел вдясно, свети Петроний, който държи макет на град Болоня, и свети Прокъл. Това са скулптурите, които Винченцо каза, че ще вае.

Микеланджело погледна настойчиво Алдовранди. Ала той не добави нищо повече, а го изведе от черквата на Пиаца Маджоре, за да му покаже работата на Якопо делла Куерча над главния портал на „Сан Петронио“. Алдовранди се дръпна и остави Микеланджело да мине сам напред.

Микеланджело се спря поразен, зинал от почуда и задоволство. Алдовранди се приближи до него.

— Знаеш ли, че Делла Куерча е участвувал в конкурса за вратите на Баптистерията във Флоренция? В хиляда и четиристотна година Гиберти спечелва конкурса, но тези пет сцени от двете страни и петте отгоре са отговорът на Делла Куерча. Тук, в Болоня, ние смятаме, че те не са по-лоши от Гибертиевите.

Микеланджело стоеше пред каменния релеф и клатеше глава невярващ. Това като че беше най-добрата скулптурна работа, която той бе виждал.

— Може би не са по-лоши, може би са по-добри, но положително са по-различни — отвърна той. — Дела Куерча е бил не по-малък новатор от Гиберти. Вижте колко са живи човешките му фигури, как пулсират от вътрешна жизненост. — Той посочи един от релефите, после друг, възкликвайки: — Как само е изваял бог! Адам и Ева! Каин и Авел! Пияния Ной! Изгонването от рая! Вижте каква сила, какво проникновение! Аз съм поразен. — Той се обърна към приятеля си и добави пресипнало: — Синьор Алдовранди, такива човешки фигури съм мечтал да вая.