Ървинг Стоун
Страдание и възторг (91)

9

Той облещи очи, когато видя мраморните късове, струпани като камара дърва за горене, посивели от дъжда и прахуляка. Джулиано да Сангало го стисна над лакътя:

— Светият отец те чака.

Те минаха през по-малката тронна зала в папския дворец, където се тълпяха всевъзможни молители с надеждата да получат аудиенция. Щом влезе в голямата тронна зала, Микеланджело се запъти към престола, като се поклони на кардинал Джовани де Медичи и кимна официално на кардинал Риарио. Папа Юлий го забеляза и прекъсна разговора си със своя племенник Франческо, префекта на Рим, и Пари дьо Граси. Юлий беше облечен с бяло ленено расо, набраната му, дълга до коленете туника имаше тесни ръкави, а стигащото до лактите алено кадифено наметало беше поръбено с хермелин, както и алената му кадифена шапчица.

— А, Буонароти, ти се върна при нас! Нали си доволен от статуята в Болоня, а?

— Тя ще ни донесе почести.

— Виждаш ли! — победоносно възкликна Юлий и енергично простря напред ръце, за да обхване цялата стая. — Ти нямаше вяра в себе си. Когато ти предоставих тоя прекрасен случай, ти извика: „Това не е мой занаят!“ — Папата каза това с леко дрезгавия глас на Микеланджело и предизвика одобрителен смях от страна на придворните си. — Сега виждаш, че е станало твой занаят, щом си създал чудесна бронзова статуя.

— Много сте великодушен, светейши отче — измънка Микеланджело с нетърпеливо изражение, понеже умът му беше зает с измърсения мрамор, струпан само на няколкостотин крачки от двореца.

— Имам намерение да бъда великодушен и занапред! — от сърце се провикна папата. — Аз ще те облагодетелствувам повече от всички майстори на четката в Италия!

— … майстори „на четката“?

— Да. Реших, че няма никой по-добър от тебе, който да завърши работата, започната от твоите съотечественици Ботичели, Гирландайо, Росели, които сам аз бях наел да изрисуват фриза в Сикстинската капела. Възлагам ти да завършиш капелата на чичо ми Сикст, като изрисуваш тавана.

Чу се леко ръкопляскане. Микеланджело беше зашеметен. Повдигаше му се. Беше помолил Сангало да обясни на папата, че ще се върне в Рим само за да пристъпи към ваянето на скулптурите за гробницата. Той буйно изкрещя:

— Аз съм скулптор, не съм живописец!

Юлий съкрушено поклати глава.

— Да превзема Перуджа и Болоня, ми коства по-малко грижи, отколкото да подчиня теб!

— Аз не съм папската държава, светейши отче. Защо ви е да хабите скъпоценното си време да ме подчинявате?

В стаята настъпи тишина. Папата свирепо се втренчи в него, издаде напред щръкналата си брада и запита с леден тон:

— Къде си получил религиозното си образование, та се осмеляваш да оспорваш решенията на понтифекса си?

— Както каза вашият прелат в Болоня, аз не съм нищо повече от един невежа художник, който не умее да се държи както трябва.

— Тогава можеш да изваеш своя шедьовър в някоя килия на затвора „Сант Анджело“.

Достатъчно беше Юлий да махне с ръка на някой стражник и той щеше да гние с години в тъмница. Микеланджело заскърца със зъби.

— Това би ви спечелило твърде малко почести. Моят занаят е мраморът! Оставете ме да извая „Мойсей“, „Победителите“, „Пленниците“. Мнозина ще идват да видят статуите и ще принасят благодарности на ваше светейшество за това, че сте направили възможно създаването им.

— Накъсо — сопна се Юлий, — твоите скулптури ми трябват, за да осигуря мястото си в историята.

— Може би биха ви помогнали, светейши отче.

В стаята ясно се чу как се пресече дъхът на застаналите около престола. Папата се обърна към своите кардинали и придворни:

— Чувате ли това господа? Аз, Юлий II, който възвърнах отдавна загубените папски владения на Църквата и заздравих положението в Италия, който очистих скандалите на Борджиите, издадох конституция, премахваща симонията, и повиших благоприличието на светата колегия, извоювах модерна архитектура за Рим… аз имам нужда от Микеланджело Буонароти, за да затвърдя историческото си положение.

Сангало беше пребледнял като мъртвец. Кардинал Джовани гледаше унесено през един прозорец, сякаш не беше в стаята. Папата поразхлаби яката на наметалото си — беше му станало горещо, — пое дълбоко дъх и пак заговори:

— Буонароти, моите осведомители във Флоренция описват твоето пано за Синьорията като „световна школа“…

— Ваше светейшество — прекъсна го Микеланджело, като се проклинаше за завистта си към Леонардо, която го беше вкарала в този капан, — това беше случайност, нещо, което не би могло да се повтори. Голямата зала имаше нужда от още една фреска за другата половина от стената… Това беше едно развлечение.

— Добре. Създай си такова развлечение за Сикстинската капела. Трябва ли да разбираме, че си готов да изрисуваш една стена за флорентинска зала, но не и таван за папска капела?

Мълчанието в залата беше убийствено. Един въоръжен придворен, който стоеше до папата, промълви:

— Ваше светейшество, кажете само една дума и ние ще обесим този самонадеян флорентинец на Торе ди Нона.

Папата гледаше ядно Микеланджело, който стоеше пред него предизвикателно, но безмълвно. Очите им се срещнаха, впиха се непоколебимо едни в други. Сетне сянка от усмивка премина по лицето на понтифекса и се отрази в мъничките кехлибарени искрици в очите на Микеланджело, в едва забележимото присвиване на устните му.

— Тоя самонадеян флорентинец, както го наричаш — каза папата, — беше посочен преди десет години от Якопо Гали като най-добрия майстор на скулптурата в Италия. И е такъв. Ако исках да нахраня с него гарваните, щях да го направя много отдавна.

Той се обърна пак към Микеланджело и рече с тон на изкаран от търпение, но любещ баща:

— Буонароти, ще нарисуваш дванадесетте апостоли върху тавана на Сикстинската капела и ще украсиш свода с обичайните шарки. За това ние ще ти платим три хиляди големи златни дуката. Ние ще се радваме също да платим разноските и надниците на пет помощници по твой избор. Щом сводът на Сикстинската капела бъде завършен, имаш обещанието на своя понтифекс, че ще се върнеш към ваянето на мрамор. Сине мой, свободен си.

Какво друго можеше да каже Микеланджело? Бяха го провъзгласили за най-велик между художниците на родината му, бяха му дали обещание, че ще поднови работата си върху гробницата. Къде би могъл да избяга? Във Флоренция? За да възкликне гонфалониерът Содерини: „Ние не можем да поведем война срещу Ватикана зарад теб!“ В Испания, Португалия, Германия, Англия?… Властта на папата се простираше навред. Папата искаше много, но един по-малко издигнат понтифекс отдавна щеше да го отлъчи от църквата. Ами ако откажеше да се върне в Рим? Беше опитал и това, като прекара цели седем безплодни месеца във Флоренция. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.

Той коленичи, целуна пръстена на папата.

— Да бъде, както желае Светият отец.

По-късно Микеланджело застана пред главния вход на Сикстинската капела с глава, замаяна от погнуса и самообвинения. Сангало стоеше зад гърба му с посърнало лице и вид, сякаш са го били с камшик.

— Аз ти докарах това на главата. Аз убедих папата да си изгради триумфална гробница и да те повика тука, за да я изваеш. Тови ти донесе само мъка…

— Ти искаше да ми помогнеш.

— Нямаше да мога да възпра папата. Но можеше да съдя по-трезво за Браманте. Да се боря с неговия… чар… неговата дарба… Зарад него аз вече не съм архитект, а ти вече не си скулптор!

Сангало се разплака. Микеланджело го завлече в спасителния вход на капелата, прегърна с ръка тресящите се рамена.

— Търпение, скъпи, търпение. Ние ще се измъкнем от това затруднение.

— Ти си млад, Микеланджело, за тебе има време. Но аз съм стар. Пък и не знаеш за венеца на всички унижения. Предложих услугите си да издигна скелето за тебе, понеже съм поправял капелата и я познавам добре. Но дори и това ми бе отказано. Юлий вече беше уговорил с Браманте да го направи той… Сега искам само да се върна у дома си във Флоренция и да се порадвам на малко спокойствие, преди да умра.

— Не говори за умиране. Хайде вместо това да поприказваме какво можем да направим с туй архитектурно чудовище. — Той вдигна двете си ръце с отчаяно движение, което обгърна Сикстинската капела. — Обясни ми… тази… сграда. Защо е била построена по този начин?

Сангало обясни, че отначало, когато било изградено, зданието приличало повече на крепост, отколкото на капела. Понеже папа Сикст възнамерявал да го използува за защитата на Ватикана в случай на война, то завършвало с открит парапет, откъдето войници биха могли да стрелят с топове и да хвърлят камъни върху нападателите. Когато съседният затвор „Сант Анджело“ бил заздравен като крепост, където могло да се отиде от папския дворец по проход, заграден с високи стени, Юлий заповядал на Сангало да продължи покрива на Сикстинската капела над назъбения парапет. Помещението за войници, над свода, който Микеланджело беше получил заповед да изрисува, сега не се използувало.

Ярък слънчев блясък се лееше през три високи прозореца, осветяваше великолепните фрески на Ботичели и Росели на отсрещната стена и хвърляше силни лъчи върху пъстрия мраморен под. Страничните стени, дълги по сто тридесет и четири стъпки, бяха разделени на три пояса до издигащия се на шестдесет и осем стъпки сводообразен потон; най-долният беше покрит с тапети, вторият и среден пояс се запълваше с фриз от фрески. Над тези фрески минаваше хоризонтален корниз, издаден на около две стъпки от стената. В най-горния трети пояс на равни разстояния се редяха прозорците, а от двете страни на всеки имаше портрети на папите.

Микеланджело пое дълбоко дъх, изви врат и загледа през повече от шестдесет стъпки празно пространство самия таван, боядисан в светлосиньо и изпъстрен със златни звезди — огромното пространство, което трябваше да запълни с украса. От третия пояс на стената се издигаха нагоре и сливаха с извития свод пандантиви, които на свой ред опираха върху пиластри — междупрозоречни колони, вградени в третия пояс. Тези пандантиви, по пет на всяка стена и по един в двата края, представляваха откритите площи, на които трябваше да нарисува дванадесетте апостоли. Над всеки прозорец имаше полукръгъл люнет, очертан със сепия; външните ръбове на пандантивите образуваха триъгълни пазви, също боядисани в сепия.

Поводът за тази поръчка му стана сега съкрушително ясен. Въпросът не беше да изпише великолепни картини на тавана, които да допълнят по-ранните фрески, а по-скоро да маскира структурните подпори, които представляваха груб преход от горната третина на стената към сводообразния потон. Той трябваше да създаде своите апостоли не зарад самите тях, а по-скоро, за да пленяват погледа на хората долу, та да отвлекат вниманието им от нескопосното архитектурно деление. Като художник, трябваше сега не само да декорира, но и да прикрие некадърността на други.