Ървинг Стоун
Страдание и възторг (50)

11

В Болоня Микеланджело има̀ и едно преживяване, каквото не бе и сънувал.

Алдовранди го водеше навсякъде: на обеди в дворците на братята си, на интимни вечери у приятели. Болонците бяха по природа гостоприемни хора, които обичаха да се веселят. На една вечеря, дадена от Марко Алдовранди, племенник на Джанфранческо, Микеланджело се запозна с Клариса Сафи; това стана в Марковата вила на хълмовете, където Клариса го посрещна като домакиня. Други жени не присъствуваха, само приятели на Марко.

Тя беше стройна, златокоса и — според последната мода — с оскубана отпред коса, за да се увеличи челото. Гъвкава като плачеща върба фигура, която се кършеше с изтънчена чувственост; и най-лекото движение на ръката, рамото, крака беше нежно и приятно като музика. Тя, изглежда, бе едно от онези редки създания, родени само за любов. Скицирайки мислено фигурата й, Микеланджело откри в нея пълна завършеност, вълнообразна мекост в гласа, жеста, движенията.

Красотата на врата й, раменете и гърдите го накара да се сети за Ботичелиевата страст към идеалното голо женско тяло: не за любов, а за живопис. Клариса притежаваше до голяма степен златната прелест на Симонета, без онова тъжно целомъдрие, което Ботичели й бе придал.

Тя беше различна от всички жени, които Микеланджело бе срещал. Той я възприемаше не само с поглед, но и с всяка пора и фибра на тялото си. Самото й присъствие в Марковата гостна — преди още да бе помръднала или отронила дума — накара кръвта да заиграе в жилите му, гърба и раменете му неволно да се изправят, събуди нов живот в слабините му. Ако тя минеше край Флорентинската катедрала, Якопо би възкликнал: „Каква креватна жена!“, ала Микеланджело разбираше, че тя е нещо повече от това. Тя беше олицетворение на любовта в нейната завършена женска форма.

Той почувствува като прегръдка усмивката, с която тя го посрещна. Клариса харесваше всички мъже, имаше естествен афинитет към тях. Движенията — завладяваха със своята грация, която бе наслада за сетивата му. Дългите плитки искряща златиста коса сякаш бяха събрали жаркото италианско слънце и дори в тази хладна стая го стопляха като това слънце. Макар в ушите му да биеха тъпани, той чуваше нежната шепотна музика на гласа й, която го държеше нащрек.

Преди три години Марко се беше натъкнал на нея, когато тя метеше обущарницата на баща си, и оттогава тя бе негова метреса. Забелязал пръв красотата й, Марко настани Клариса в една уединена вила, научи я да носи скъпи рокли и накити и й взе учител, за да я научи на четмо и писмо.

След вечеря старите приятели се впуснаха в политически спор, а Микеланджело и Клариса се озоваха сами в едно музикално салонче. Макар Микеланджело да бе твърдял винаги, че не се интересува от женското тяло, че в него не може да намери нищо достойно за ваяне, той не можеше да откъсне очи от Кларисината гръд, пристегната в мрежест корсаж от фина сърма, който беше чудо-тормоз — хем открояваше гърдите й, хем ги криеше. Колкото повече се вглеждаше, толкова по-малко виждаше, защото бе изправен пред един шедьовър на шивашкото изкуство, чиято цел беше да възбужда и заинтригува, без да разкрива нищо, а само да буди подозрение, че отдолу се гушат бели гълъби.

Клариса се забавляваше с неговата неопитност.

— Вие живописец ли сте, Буонароти?

Той се помъчи да срещне погледа й, защото нейните очи — нежни и заоблени като гърдите й — ту криеха, ту разкриваха своите тайни.

— Скулптор съм.

— Можете ли да ме изваете от мрамор?

— Вие вече сте изваяна — изтърси той. — И то безупречно.

Лека червенина се появи по изпъкналите скули на слабото й бяло лице.

Двамата се засмяха и се понаведоха един към друг. Марко се беше погрижил добре за възпитанието й: тя говореше с хубава интонация. Освен това Микеланджело разбра, че Клариса възприема бързо и инстинктивно.

— Ще ви видя ли пак? — попита той.

— Ако синьор Алдовранди ви доведе на гости.

— А иначе не?

На устните й цъфна усмивка.

— Да не би да искате да ви позирам?

— Не. Да. Не знам. Дори не знам какво говоря, камо ли какво искам да кажа.

Тя се засмя сърдечно. От движението й мрежестият корсаж се опъна над гърдите и той пак се улови, че гледа как прекрасните форми се очертават забележимо под сърмата. Микеланджело рече на себе си: „Това е лудост! Какво става с мене?“

Алдовранди забеляза нескрития копнеж в очите му.

Той го тупна силно по рамото и възкликна:

— Е, Микеланджело, ти си прекалено благоразумен и не понечи да се намесиш в разговора по нашенската политика. Сега ще послушаме малко музика. Знаеш ли, че ние сме едно от най-големите музикални средища в Европа?

По пътя към къщи, както яздеха един до друг по заспалите улици, павирани с оранжеви плочки, Алдовранди попита:

— Ти се заплесна по Клариса, а?

Микеланджело разбра, че може да бъде откровен, и отвърна.

— Тя кара тръпки да лазят по кожата ми; по-право под кожата ми.

— Нашите болонски красавици са способни на това. Но за да те укротя малко, искам да ти кажа колко скъпо струва тя.

— Виждам, че носи скъпи дрехи и накити.

— Това е нищо: тя разполага също с великолепен дворец със слугите му и каляските му…

— Достатъчно! — възкликна Микеланджело и се усмихна накриво. — Но аз никога не съм виждал жена като нея. Ако един ден реша да вая Венера…

— Недей! Моят племенник има най-избухливия нрав и най-бързата рапира в Болоня.

Цялата нощ Микеланджело се мята в треска. Когато се усети, че се върти и обръща, мъчейки се да зарови ръце между гърдите й, той разбра какво се бе случило с него, но не можеше да се спре и да не се рови в меките топли възглавници, както не можеше да не дири с поглед тези гърди под сърмения корсаж.

На другия ден я срещна на Виа Драпери — улицата на платовете и тъканите, — придружена от възрастна жена. Клариса носеше венче от цветя в косите си и се движеше по улицата със свойствената си чаровна лекоподвижност, с копринена рокля със златен колан, инкрустиран със скъпоценни камъни, и вълнена пелерина на раменете. Тя му кимна, поусмихна се и отмина, а той остана да стои прикован на оранжевия паваж.

Вечерта, като видя, че пак няма да заспи, той отиде в Библиотеката на Алдовранди, запали светилник, взе перо и след много несполучливи опити написа:

Когато стъпваш радостна и увенчана

с коси от злато под венеца от цветя,

протягат те сами коронки и уста,

за да целунат твоето чело желано.

 

Цял ден доволна е коприната тъкана —

ту ще пристегне, ту ще поразкрий гръдта,

а мрежата, златотъканата, и тя

погалва се о шията ти кадифена.

 

Но най-щастлива е превръзката, която,

със златния си ръб проправила межда,

гръдта ти топла стяга и прегръща здраво,

и пояса ти чист, обхванал кръговрата

на твоя стан, що думата: „Тук ще си седя.“

Какво да правят двете ми ръце тогава?

Микеланджело подозираше, че не точно такъв сонет трябваше да напише, след като Бенивиени бе изгубил часове да го учи. Но все пак писането на стиховете — нека се изразим с думите на Алдовранди — го „укроти“. Той се прибра в спалнята си и заспа.

След няколко недели Алдовранди го покани да вечеря в Кларисината вила, където група приятели на Марко се събираха да играят любимата си тарокино ди Болоня — игра с шестдесет преголеми карти. Микеланджело не разбираше нищо от подобни игри, пък и нямаше пари за хазарт. Клариса се погрижи Марковите приятели да получат ядене и пиене, след което седна с Микеланджело пред пращящата камина в една съседна стая с хубав теракотов фриз. Той се загледа в лицето й, осветено от огъня, в тия черти, тъй нежни и все пак издаващи такава страст.

— Приятно ми е, че мога да поговоря със свой връстник — довери се Клариса. — Всички Маркови приятели са по-стари.

— Нямате ли млади приятели?

— Вече не. Но съм щастлива. Не е ли странно, Буонароти, че едно момиче, израснало в крайна бедност, може все пак да се нагоди тъй естествено към целия този разкош?

— Не зная, мадона, вие сте извън кръга на моето разбиране.

— А какво точно влиза в кръга на вашето разбиране? Искам да кажа, освен скулптурата.

— Поезията. — Той я дари с тъжна усмивка. — Зарад вас не съм спал две нощи, за да ви напиша сонет.

— Написали сте сонет за мен? — удиви се тя. — Това е първият сонет за мен. Може ли да го чуя?

Той се изчерви.

— Мисля, че не. Но някой път ще ви дам копие. Можете да си го прочетете насаме.

— Защо сте смутен? Приятно е да те желаят. Мене това ме ласкае.

Той сведе очи. Как да признае, че е такъв новак в тази игра, какъвто би бил и на тарокино! Как да й открие, че огън изгаря слабините му?

Той вдигна глава ненадейно и видя очите й, устремени в него. Клариса беше разбрала чувствата му. Тя сложи ръка в неговата и се вгледа в смазаното му лице. Тези минути на изучаване промениха отношенията.

— Какво се е стоварило върху носа ти, Микеланджело?

— Свински бут.

— Откачи се от куката на някоя месарница ли? А ти не се ли сети да се дръпнеш?

— Колкото жителите на Помпей и Херкулан са се сетили да бягат от лавата: тя ги заляла, преди да разберат какво става.

— Влюбвал ли си се досега?

— Донякъде.

— Всякога е тъй — „донякъде“.

— Любовта никога ли не бива пълна?

— Аз поне не познавам такава любов. Понякога са налице политически сметки, както при женитбата на Виоланте Бентиволио и Пандолфо Малатеста от Римини, на които се разпореждаше твоят приятел Алдовранди; или пък целта е да има кой да ражда деца и да пере, както е при селяните: или пък живееш с някого зарад удоволствието да разполагаш със скъпоценности и дворци, какъвто е случаят с мен…

— Отнася ли се същото за нашите чувства един към друг.

Тялото й се раздвижи в роклята, от което коприната зашумоля. Модно обутият й крак се опря в глезена му. Всичко в Микеланджело се обърна наопаки.

— Ние двамата сме млади хора. Защо да не се желаем един друг?

И той отново се мята цяла нощ в треска, ала вече не се задоволяваше да гуши лице между гърдите й; сега се стремеше да проникне цял. Непрекъснато чуваше думите й в мрака на стаята и тръпнеше от непоносимо желание.

„Защо да не се желаем един друг?“

Той стана, отиде в библиотеката на Алдовранди и започна да пише откъслечни думи, фрази, редове, тъй както нахлуваха в главата му:

Грижовна с друг, към себе си ожесточена,

живее бубата; със мъка и тъга

съблича се, облича чуждата снага —

като че ли единствено за смърт родена.

 

Да можех тъй и аз: в смъртта си мигновена

с плътта си мъртва нейната да облека,

като змия край камък да се съблека

и тъй, в смъртта, да променя съдбата земна.

 

Защо не беше моя нишката, която

на дреха е облякла нейните гърди —

така и денем щяхме да сме неделими.

 

Или пък чехлите поръбени със злато,

които носят тежестта й през града

и я докосват тъй поне една-две зими.

По време на коледните празници, когато в камината на гостната гореше традиционният пън, символ на доброжелателство, а бедняшките дечурлига пееха пред вратите коледни песни, за да получат подаръци, когато синьора Алдовранди събра, както всяка година, слугите, за да участвуват в тегленето на късметите от торбата, Микеланджело биде избавен от душевния си смут.

След като слугите вдигнаха наздравица и си отидоха, а близо тридесетчленната фамилия на домакина изтегли своите подаръци, Алдовранди се обърна към Микеланджело:

— Сега и ти трябва да си опиташ късмета. Микеланджело бръкна в конопената торба. Беше останал един пакет. По широко усмихнатите лица наоколо му той разбра, че това беше някаква шега, за която всички знаеха. Извади пакета и отви теракотов макет на гробницата на Сан Доменико. На трите празни места, където трябваше да стоят фигурите на ангела, свети Петроний и свети Прокъл, се мъдреха три карикатури на самия него — със смачкания му нос и всички други подробности.

— Аз… аз получавам поръчката? Алдовранди му се усмихна весело.

— Съветът я възложи на теб миналата седмица. След като гостите си отидоха, Алдовранди заведе Микеланджело в библиотеката. Там той му обясни, че след изготвянето на скиците и установяването на размера ще изпрати да докарат мрамор от Карара.

Микеланджело беше убеден, че неговият домакин не само му беше осигурил тази поръчка, за която щеше да получи тридесет златни дуката, но щеше да плати и за мрамора, и за превоза му през Апенините с волска кола. Сърцето му така преливаше от благодарност, че той не знаеше как да я изрази. Младежът отвори поривисто един том от Данте и го запрелиства. Взе перо и на горното поле на една страница скицира изгледи от Флоренция: Катедралата, Баптистерията, Палацо делла Синьория и Понте Векио над Арно — каменна Флоренция, легнала в утробата на своите крепостни стени.

— С ваше позволение всеки ден ще ви илюстрирам по една страница от този том.

Алдовранди се беше навел над него и със светнали очи разглеждаше грубо нахвърляната скица.

Микеланджело отиде с Алдовранди до работилницата на Дел Арка зад черквата „Сан Петронио“. Работилницата представляваше част от ограден двор, от който се влизаше в ризницата на черквата, отчасти покрит от колонада, с навес за работниците по поддържането, подобни на тези зад Флорентинската катедрала, но по-малки от неговия навес, дето бе работил „Херкулес“. Работилницата бе останала непокътната след скоропостижната смърт на Дел Арка преди десетина месеца. На масата му стояха длетата, чуковете, изсъхнали восъчни и глинени импровизации, миниатюри, скици за другите фигури на гробницата, парчета въглен: портрет на човек, чийто живот и работа са били прекъснати внезапно.

Суровият януарски климат на Емилия навяваше студ, но два големи мангала стопляха открития навес. След като два месеца бе правил копия в черквите на Болоня и бе рисувал творби на Делла Куерча, сега той жадуваше да започне пак работа: да приготви първоначалните глинени скици, да разпали огнището и изкове сечивата си, да изправи мрамора на дървените трупчета и да отземе придирчиво ъглите, да започне да търси облата фигура. Половин година беше минала от завършването на „Херкулес“.

Работеше вече няколко дни, наведен над рисувателната маса, нахлупил до уши дебелата вълнена шапка. Една сутрин пред него изникна някаква голяма фигура. Той вдигна глава и видя, че това бе Винченцо, скулпторът, който работеше теракота. Лицето му беше пофуняло от студа, погледът му напрегнат.

— Буонароти, ти получи работата, която гонех аз. Микеланджело остана един миг безмълвен, после избъбри:

— Съжалявам.

— Не личи. Ти не си тукашен. Аз съм болонец. Ти вземаш залъка от устата на болонските скулптори.

Микеланджело отвърна успокоително:

— Разбирам те. И аз изгубих лани една скулпторска работа в „Санто Спирито“, която дадоха на някакъв ювелир.

— Добре, че ме разбираш. Сега иди в съвета и кажи, че се отказваш. Тогава ще възложат работата на мен.

— Но, Винченцо, щом не са ти я възложили толкова време след смъртта на Дел Арка…

Винченцо отхвърли този довод, като разпери широко яките си тухларски ръце.

— Ти грабна поръчката, защото Алдовранди има влияние. Никой тук няма представа, че си скулптор.

Микеланджело изпита съчувствие към застаналия пред него едър младеж, разстроен, че са рухнали плановете му.

— Ще поговоря с господин Алдовранди.

— И добре ще сториш. Иначе ще те накарам да съжаляваш, че си дошъл в Болоня.

Когато Микеланджело разправи на Алдовранди за спречкването, той отвърна:

— Вярно е, че Винченцо е болонец. Гледал е работите на Дел Арка. Знае какво допада на нашите хора. Но само едно не му достига: не знае да вае мрамор. Ако иска да се увековечи, нека прави нашите чудесни болонски тухли.

— Да му предложа ли да ми помага?

— Нужен ли ти е помощник?

— Аз съм дипломат.

— По-добре бъди скулптор. И го забрави.

— Добре ще ме запомниш — закани се Винченцо на другия ден, когато Микеланджело му каза, че с нищо не може да му помогне.

Микеланджело погледна огромните кокалести лапи на Винченцо, два пъти по-големи от неговите. Винченцо му беше връстник, около деветнадесетгодишен, но сигурно тежеше два пъти повече от него и беше цяла глава по-висок. Микеланджело се сети за Ториджани, видя мощния му юмрук да се стоварва върху него, усети кръв в устата си, почувствува счупената кост и му попризля.

— Какво ти стана, Буонароти? Не изглеждаш добре. Уплаши се, че ще ти направя живота невъзможен, а?

— Ти вече го направи.

Но животът му щеше да бъде по-невъзможен, ако се откажеше да вае трите хубави блока бял карарски мрамор. Ако само с това се разминеше…