Ървинг Стоун
Страдание и възторг (89)

7

Той загуби не само Лапо и Лоти, но и Клариса. Папата съобщи, че ще се върне в Рим за Велики пости. Това даваше на Микеланджело само няколко седмици време да доизработи восъчния модел и да получи одобрението на Юлий. Без опитни помощници, без да може да намери бронзолеяр в Емилия, това значеше, че трябва да работи дни и седмици, като не помисля нито за храна, нито за сън, нито за отмора. В онези редки часове, когато можеше да се откъсне, нямаше време да поседи непринудено с Клариса, да поговори, да й разкаже какво прави. Отиваше само когато не можеше да сдържа повече страстта си, когато гладът за нея го подгонваше слепешката по улиците, за да я сграбчи, да я обладае и после веднага да си отиде. Тази чезнеща нишка беше всичко, което изискванията на работата му оставяха за любовта. Клариса тъгуваше, тя му даряваше все по-малко от себе си всеки път, когато дойдеше, докато накрая не му даряваше вече съвсем нищо в един акт, в който нямаше и помен от преливащата сладост на ранната им любов.

Когато я напускаше една нощ, той заби очи в пръстите си, потъмнели от восъка.

— Клариса, съжалявам, че всичко е така.

Тя се повдигна, сетне безнадеждно отпусна ръце.

— Художниците живеят навсякъде… и никъде. Ти си вътре в тая бронзова статуя. Бентиволио е изпратил един коняр от Милано. С каляска, с която да ме заведе там…

Няколко дена след това папата посети работилницата за последен път, одобри модела, ръката, държаща ключовете на „Свети Петър“, лицето, разярено и едновременно с това милостиво. Юлий хареса своя образ, даде благословията си на Микеланджело и нареждане до Антонмария да Линяно, болонски банкер, да продължи заплащането на разноските.

— Сбогом, Буонароти, ще се видим в Рим. Надежда озари Микеланджело.

— Тогава ще продължим работата върху гробницата… искам да кажа, мрамора, нали?

— Само бог може да предскаже бъдещето — тържествено отговори понтифексът.

Притиснат от отчаяната нужда за бронзолеяр, Микеланджело писа пак на Вестителя във Флоренция с молба да му прати майстор Бернардино, най-добрия в Тоскана. Вестителят отговори, че майстор Бернардино не бил свободен. Микеланджело претърси всички околности, докато намери един французин, леяр на топове, който се съгласи да дойде, да изгради голямата пещ и да излее статуята му. Той се върна в Болоня да чака. Французинът не се и обади. Микеланджело писа отново на Вестителя във Флоренция. Този път майстор Бернардино се съгласи да дойде, но щяха да минат седмици, преди да свърши поръчаната му работа във Флоренция.

Необичайна за времето горещина настъпи рано през март и погуби пролетните посеви. Болоня Тлъстата се превърна в Болоня Мършавата. Появи се чума и засегна четиридесет семейства само за няколко дена. Онези, които падаха мъртви по улиците, оставаха да си лежат така, понеже никой не се осмеляваше да докосне труповете. Микеланджело и Ардженто преместиха работилницата си от сайванта в двора край „Сан Петронио“, където от време на време стигаше по-свеж полъх.

Майстор Бернардино пристигна в разгара на майската жега. Той одобри восъчния модел и изгради огромна тухлена пещ в средата на двора. Последваха седмици опити с палене на огъня, изпитване как се сплавят металите, направа на външен калъп от пепел, пръст, конски тор и конски косъм, които се налагаха пласт подир пласт и бяха отделени от восъка на половин педя. Микеланджело беше изпълнен с нетърпение да излее статуята и да си отиде у дома.

— Не бива да бързаме — предупреждаваше го Бернардино. — Една невярна стъпка и цялата ни работа ще отиде на вятъра.

Не бива да бърза; но ето повече от две години вече, откакто е постъпил на служба при папа Юлий. Беше загубил къщата си, годините и не бе успял да спести нито едно скудо. Доколкото можеше да разбере, той беше единственият човек, който не печелеше от връзката си с папата. Микеланджело препрочете писмото, пристигнало същата сутрин от баща му, който молеше за пари, за да не изпуснел чуден случай за нова сделка. Подробностите Лодовико не смеел да пише, че трябвало да се запазят в тайна поради опасността да не ги открадне някой; но трябвало незабавно да получи двеста флорина, иначе щял да изпусне прекрасния случай и никога нямало да прости на Микеланджело скъперничеството му.

С чувството, че е мамен и от Светия си отец, и от земния си отец, Микеланджело отиде в банката на Антонмария да Линяно. Той изброи цифрите и подробностите на двете безплодни години, прекарани на служба при Юлий, неотложната си нужда. Банкерът се отнесе съчувствено.

— Папата ме е упълномощил да изплащам пари само когато имате нужда от материали. Обаче спокойствието е също необходим материал за един художник. Да речем, че ще направим компромис: ще ви предплатя сто флорина срещу бъдещи нужди и ще можете да изпратите парите у дома си още днес.

Алдовранди идваше често да наблюдава приготовленията.

— Тази твоя бронзова статуя ще ме направи богаташ — забеляза той, като си бършеше челото, понеже изпробването на пещта беше превърнало работния двор в преизподня.

— Че как?

— Цяла Болоня се обзалага, че статуята ти е твърде голяма за изливане. Предлагат големи суми. Аз приемам всички облози.

— Ще се излее — мрачно отговори Микеланджело. — Аз съм наблюдавал майстор Бернардино крачка по крачка. Той би могъл да излее бронз и без огън.

Но когато в края на краищата наляха метала през юни, нещо се оказа не наред. Статуята излезе добра само до кръста; останалият материал, почти половината от метала, остана в пещта. Не се беше сплавил. За да го извадят, се налагаше да разглобят пещта. Поразен, Микеланджело се провикна:

— Какво може да не е било наред?

— Не знам. Такова нещо никога не ми се е случвало. — Бернардино беше не по-малко нещастен от Микеланджело. — Сигурно нещо не е било както трябва с втората половина от медта и калая. Толкова ме е срам!

Микеланджело отговори дрезгаво:

— Ти си добър майстор и работиш със сърце. Но който работи, понякога не сполучва.

— Призлява ми. Утре сутрин ще започна отначало.

Болоня, както Флоренция и Рим, имаше своя система за бързо разпространяване на новините. За един миг целият град узна, че Микеланджело не е сполучил да излее статуята на понтифекса. В двора започнаха да нахълтват тълпи, за да видят със собствените си очи. Между дошлите беше и Винченцо, който победоносно потупа топлите още тухли от пещта и се провикна:

— Само болонците знаят как да употребяват болонската тухла. И да правят болонски статуи. Върви си във Флоренция, дребосъче!

Микеланджело се завъртя да грабне някой железен лост. Алдовранди, който беше пристигнал тъкмо навреме, за да се намеси, рязко заповяда на Винченцо да се махне от двора, след което изгони и другите.

— Сериозен ли е провалът, Микеланджело?

— Само наполовина. Щом изградим отново пещта, ще можем да наливаме пак в калъпа отгоре. Ако металът се сплави, добре ще сме.

— Идущия път ще сполучите.

Когато Бернардино влезе в двора сутринта, лицето му беше позеленяло.

— Какъв жесток град! Те смятат, че са спечелили победа, понеже ние се провалихме.

— Те не обичат флорентинците, а предполагам, че не обичат и папата. Ако ние се провалим, ще убием два заека с една бронзова статуя.

— Не смея да си вдигна очите из улиците.

— Хайде да живеем тука в двора, докато се приготвим пак за изливане.

Бернардино работеше геройски ден и нощ, изгради наново пещта, изпита каналите, водещи към калъпа, правеше опити с металите, които не се бяха сплавили. Най-после, под ослепителната жар на средюнското слънце, започна да излива наново. Докато те чакаха, сгорещеният метал бавно потече от пещта към калъпа. Тогава Бернардино рече:

— Сега вече нямате нужда от мене. Утре в зори тръгвам за Флоренция.

— Нима не искаш да видиш как ще излезе статуята? Дали двете половини са се съединили добре? Тогава ще можеш да се смееш в очите на болонците.

Бернардино уморено отблъсна това предложение:

— Не искам да отмъщавам. Искам само да избягам. Ако ми дадете каквото ми дължите, ще си вървя.

Микеланджело остана да види резултата сам. Трябваше да седи със скръстени ръце три седмици, докато калъпът изстине достатъчно, за да може да го развали, а всичко наоколо изгаряше от суша и Ардженто намираше все по-малко плодове и зеленчуци на пазара.

Бернардино беше свършил работата. Двете половини на статуята се бяха съединили без особено големи белези. Бронзът беше червен и грапав, но нямаше недостатъци. „Няколко седмици пилене и полиране — мислеше си Микеланджело — и аз също ще мога да си тръгна.“

Но беше погрешно преценил задачата. Мина август, септември, октомври, вода не можеше да се намери почти на никаква цена, а той и Ардженто, без да разбират и двамата природата на бронза, продължаваха омразния тежък труд, ноздрите им се набиваха с метален прах и стружки и им се струваше, че са осъдени да почистват огромната статуя цяла вечност.

Най-после през ноември отливката беше готова, шлифована в лъскав тъмен тон. Имаше цяла година, откакто дойде в Болоня. Микеланджело отиде при Антонмария с молба да я приеме окончателно и да го освободи. Банкерът беше във възторг от направеното.

— Надминали сте най-големите надежди на Светия отец!

— Оставям статуята на вашите грижи.

— Вие не можете да направите такова нещо.

— Защо не?

— Получих заповед от папата, която гласи, че трябва да поставите статуята, където й е мястото на фасадата на „Сан Петронио“.

— Но в договора ми е казано, че мога да я оставя там, където я довърша.

— В сила е последното нареждане на папата.

— Казва ли Светият отец, че трябва да ми се плати?

— Не. Само, че трябва да я поставите.

Никой не можеше да каже точно защо се бавят: издатината не била още завършена; трябвало да се боядиса; наближи Коледа; след това Богоявление… Ардженто реши да се върне в стопанството на брат си. Когато се сбогуваше с Микеланджело, по лицето му се четеше недоумение.

— Художникът е като селянина: най-богатата му жетва са грижите.

Микеланджело не убиваше времето си, времето убиваше него. Той се търкаляше по цялата ширина на пратското легло, пламнал от треска за мрамор, измъчен до болка от желанието да държи чук и длето в ръцете, да го врязва в белия кристален камък и сладкият щипещ прах да се спича в ноздрите му; слабините му се подуха, напращели за Клариса, от жаждата да я притежава; тези две действия тайнствено се сливаха в едно непрекъснато: „Хайде!“

Най-после, във втората половина на февруари, пристигнаха работници да пренесат покритата с плат статуя пред „Сан Петронио“. Камбани забиха по целия град. Статуята бе вдигната в нишата над портала на Делла Куерча. Цялото население се събра на Пиаца Маджоре да слуша флейтите, тръбите и барабаните. В три след пладне — часа, който астролозите бяха посочили на Юлий като благоприятен, покривалото на статуята бе свалено. Тълпата завика, после падна на колене и се закръсти. Тази вечер на площада имаше фойерверк.

Микеланджело, облечен в износената си работна риза, изправил се на другия край на площада, остана незабелязан. Той гледаше нагоре към Юлий, осветен от пламващите ракети, и не чувствуваше нищо. Дори и облекчение. Беше изстискан, изцеден, изсмукан, твърде много изтощен от дългото безсмислено чакане и загуба на време, за да се пита дали в края на краищата си е откупил свободата.

През цялата нощ обикаля улиците на Болоня, кажи-речи, без да знае къде се намира. Валеше ситен студен дъжд. Оставаха му точно четири и половина флорина. Призори Микеланджело почука на вратата на Алдовранди, за да се сбогува с приятеля си. Алдовранди му даде назаем кон, както беше направил това преди единадесет години.

Още в самите поли на планините заваля като из ведро. Дъждът не спря из целия път за Флоренция и копитата на коня шляпаха в мократа пръст. Пътят сякаш нямаш край. Ръцете му изпуснаха поводите, започна да му се вие свят, изтощението надви… той загуби съзнание, падна от коня и се удари с главата в настилката на пътя.