Ървинг Стоун
Страдание и възторг (100)

18

През август, когато Микеланджело започваше паното си „Сътворяването на Ева“, Юлий отиде на лов в Остия и се върна болен от малария. Говореше се, че бил на смъртно легло. Стаите на частното му жилище бяха разграбени чак до бельото; римските благородници се обединиха, „за да изпъдят варварина от Рим“; висшите църковни сановници забързаха към Рим от цяла Италия, за да изберат нов папа. Градът бръмчеше от клюки. Дали най-после щеше да дойде ред на кардинал Риарио и Лео Бальони да стане доверен пълномощник на папата? Междувременно французите и испанците се навъртаха край границите с надеждата да покорят Италия през време на неуредицата. Микеланджело се разтревожи. Ако папа Юлий умреше, какво ли щеше да стане със заплащането на втората половина от Сикстинската капела? Той имаше само устно споразумение с Юлий без никакъв писмен договор, който да представи на наследниците му.

Единственото спокойно място в Италия като че ли беше Флоренция благодарение на гения на гонфалониера Содерини, който беше опазил своя град държава от кавги, съюзи, войни, решително се беше придържал към средния път, като бе давал подслон и на папските, и на френските войници, отказал бе на Събора против Юлий да се състои в Пиза, но не се беше опитал да го забрани насилствено. Микеланджело знаеше, че именно там трябваше да бъде и сега, и завинаги, далече от тази столица на хаоса.

Юлий измами Рим: оздравя. Благородниците побягнаха. Папата взе здраво в ръцете си управлението на Ватикана, започнаха да постъпват пари, той плати на Микеланджело още петстотин дуката. Микеланджело изпрати скромна сума у дома, а по-голямата част от полученото задържа в Рим.

— Аз съм поласкан! — възкликна Балдучи, когато Микеланджело направи вноската. Балдучи, понатежал от охолния и спокоен живот, беше вече баща на четири деца. — Ти май винаги си вярвал, че една непочтена флорентинска банка е по-сигурна от почтена римска банка?

— Балдучи, можех да си спестя безкрайни ядове, ако бях поверил делата си на тебе от самото начало. Но художниците са безкрайно изобретателни в глупостта си спрямо парите.

— Сега, като притежаваш лично състояние — подразни го Балдучи с неизменното си весело настроение, — няма ли да дойдеш на вечеря в неделя? Ние каним всичките си най-едри вложители.

— Благодаря, Балдучи, ще почакам, докато ти стана съдружник.

Когато Микеланджело направи втора внушителна вноска и пак не прие поканата на Балдучи, банкерът дойде при Микеланджело късно един неделен подиробед със сладкиш, направен от готвача му. Не беше идвал от две години; той бе потресен от жалкия и запуснат вид на жилището му.

— За бога, Микеланджело, как можеш да живееш така?

— Какво да правя, Балдучи? Аз все наемам чираци, които се кълнат, че искали да се учат и щели да се грижат за къщата, но все са мързеливи и некадърни.

— Вземи си тогава един слуга, слуга, които знае да готви и шета, който може да ти създаде известни удобства в живота.

— За какво ми е слуга? Аз почти не стоя тука, не се прибирам у дома за обед…

— За какво ти е опитен слуга? Ще живееш в чиста къща, ще ядеш свястна храна; когато се прибереш вечер, ще намериш корито с гореща вода, за да се окъпеш, прясно изпрано бельо, за да се преоблечеш, бутилка изстудено вино…

— Полека, Балдучи, полека! Говориш така, сякаш аз съм богаташ!

— Ти си стиснат, а не беден! Печелиш достатъчно, за да живееш добре. Не като… като… Ти си рушиш здравето. За какво ще ти е да бъдеш богат човек във Флоренция, след като се съсипеш в Рим?

— Няма да се съсипя. Аз съм от камък.

— Не ти ли е достатъчно тежък животът горе на това скеле, та да си го вгорчаваш още повече с лишения?

Микеланджело трепна.

— Знам, че си прав, Балдучи. Трябва да съм донякъде като баща си. Но тъкмо сега нямам време да живея добре. Докато работя над тоя свод, не мога да си позволя нищо в кръга на удоволствията и удобствата. Човек може да живее добре, когато е щастлив.

— А кога ще стане това?

— Щом се върна към мрамора.

Микеланджело продължи да работи и през есента, като рисуваше в неделните дни и на черковни празници. Млад сирак на име Андреа му чиракуваше, идваше да помага всеки следобед и да се грижи за къщата. Микеланджело го остави да нарисува няколко декоративни главулеци и каси на врати, плоски стени или подове, каквито Буджардини беше рисувал в „Санта Мария Новела“. Позволи на Мики да запълни някои от откритите повърхности на престоли и корнизи. На младия Силвио Фалкони, който молеше да бъде смята за чирак и имаше дарба за рисуване, позволи да изпише няколко цветни украси, губещи се в крайните пазви. Всичко останало, цялата площ на свода, изписа сам: всяка фигура, всяка одежда, всяко лице, всеки крак или ръка на голо тяло, всяко изражение, чувство, всяко херувимче, всяко дете зад пророците и прорицателките, пленително красивите прорицателки, могъщите и прославени еврейски пророци, всичко до последния щрих нарисува сам; исполински доживотен труд, сместен в три апокалиптични години.

Дойде нова неприятност. Папа Юлий, оздравял, се опълчи против гонфалониера Содерини и наложи интердикт върху Флорентинската република, защото не взела неговата страна, защото не му изпратила войска и пари, когато е бил в беда, защото дала подслон на вражески войски и защото не разгромила Събора в Пиза. Юлий назначи кардинал Джовани де Медичи за папски легат в Болоня със сметката да подчини Тоскана на властта на Ватикана.

Микеланджело бе поканен в двореца на Медичи на края на Виа Рипета. В гостната се бяха събрали кардинал Джовани, братовчедът Джулио и Джулиано.

— Трябва да си чул, че Светият отец ме е назначил за папски легат в Болоня и ме е натоварил да събера войска.

— Като тая на Пиеро?

Настъпи натегнато мълчание.

— Надявам се, не — отговори кардинал Джовани. — Всичко ще мине мирно. Ние искаме само да станем отново флорентинци, да си възвърнем двореца и банките, и земите.

— Содерини трябва да си отиде! — намеси се Джулио.

— Влиза ли това в плана, ваше превъзходителство?

— Да, папа Юлий е разгневен на Флоренция и е твърдо решил да я покори. Ако Содерини си отиде и неколцина непримирими в Синьорията…

— Кой ще управлява Флоренция на мястото на Содерини? — Микеланджело се мъчеше да сдържи вълнението си.

— Джулиано.

Микеланджело хвърли поглед през стаята към Джулиано и видя руменина да залива бузите му. Хрумването за този избор му се видя гениално, защото Джулиано, станал вече тридесет и две годишен, с малка брадичка и мустаци, с болнави гърди според мълвата, но здрав по преценката на Микеланджело, се приближаваше до Лоренцо Великолепни по ум, дух и темперамент. Беше прекарал години в упорито учение, беше се мъчил да върви по стъпките на баща си. Той беше по-хубав от Лоренцо, при все че имаше дълъг и сплескан нос и полупритворени големи очи, и беше наследил повечето от най-добрите качества на Лоренцо: отзивчиво сърце, известна мъдрост и нищо насилническо. Благоговееше пред изкуството и науката, дълбоко обичаше Флоренция, нейните жители и традиции. Наложеше ли се Флоренция да има властител, стоящ по-високо и по-всесилен от избрания и гонфалониер, най-младият и най-надареният син на Лоренцо като че ли най-пълно подхождащо за тази длъжност.

Присъствуващите в стаята знаеха колко много Микеланджело обича Джулиано. Те не знаеха, че в стаята присъствува пети човек, застанал по средата с всички отличителни знаци на длъжността си, и че Микеланджело направо вижда дългото му грозновато лице, потрепващия нос, благите очи и пожълтелите тук-там бели коси — Пиеро Содерини, избраният до края на живота гонфалониер на република Флоренция.

Микеланджело заби поглед в напуканите си и изпоцапани с бои нокти и попита:

— Защо ми казахте всичко това?

— Защото искаме да си на наша страна — отговори кардинал Джовани. — Мястото ти е с Медичите. Дотрябваш ли ни…

Микеланджело с мъка премина, като през иглени уши, през Пиаца Навона, направи няколко завоя под прав ъгъл към Пиаца Венеция, мина по улицата на древните римски форуми с безредно изправени тук и там колони и влезе в Колизея, тази ярко осветена от пълната луна хилядолетна римска кариера за всички строители на домове, които имат нужда от дялани камъни. Той се качи до най-високия ред и седна на парапета на галерията, откъдето можеше да се види огромният театър от най-долните, най-тъмните му глъбини с килиите, дето са били натъпквани християни, воини, роби и зверове, до най-горните редици на каменните му пейки, където са седели тълпите на Римската империя и са крещели за битки и кръв.

… битки и кръв, кръв и битки. Тези думи не му излизаха от ума. Като че ли това бе всичко, което щеше да запомни Италия. Всичко, което беше запомнил той през целия си живот. В същия този миг Юлий събираше нова армия, за да се насочи на север. Ако Флоренция се противопоставеше, папата щеше да изпрати войските на Джовани срещу стените й. Ако Флоренция не се противопоставеше, гонфалониерът Содерини щеше да бъде изгонен, а също и всички членове на Синьорията, които нямаше да се съгласят да загубят независимостта си. Сега и от него се искаше да вземе участие във всичко това.

Той обичаше и гонфалониера Содерини, и Джулиано де Медичи. Изпитваше дълбока вярност към Лоренцо Великолепни, към Контесина, да, и към кардинал Джовани. Но той вярваше в републиката, от която за първи път беше получил признание. На кого трябваше да изневери, спрямо кого да се покаже неблагодарен? Граничи щеше да му каже:

— Ако някой те попита на чия си страна, отговори: „На страната на скулптурата.“ Бъди смел в изкуството и страхливец в деловия свят.

Можеше ли?