Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

12

Микеланджело попита шамбелана Акурсио дали би могъл да види папата за няколко минути насаме. Шамбеланът уреди срещата късно подиробед. Юлий седеше спокойно в малката тронна зала само с един секретар и диктуваше писмо до Венеция, най-силния противник на Ватикана в Италия. Микеланджело коленичи.

— Светейши отче, дойдох да ви говоря за свода на Сикстинската капела.

— Кажи, синко.

— Изрисувах една част и си дадох сметка, че ще излезе лошо.

— Защо така?

— Защото, ако сложим само апостолите, въздействието ще бъде много слабо. Те заемат прекалено малка площ от целия таван и се губят.

— Но има и друга украса.

— Започнах тази украса, както ми наредихте. Тя прави апостолите да изглеждат още по-невзрачни.

— И ти си напълно убеден, че накрая няма да постигнем нужното въздействие?

— Много съм мислил по този въпрос и това е искреното ми мнение. Колкото хубаво и да се изпише таванът по първоначалния план, надали ще донесе големи почести и на вас, и на мен.

— Когато говориш ей така, тихичко, Буонароти, чувствувам, че казваш истината. Долавям и това, че не си дошъл да искаш разрешение да изоставиш работата.

— Не, светейши отче. Имам пред вид една композиция, която ще залее целия свод с великолепие.

— Имам ти вяра и затова няма да питам какво точно си замислил. Но ще идвам често в капелата да наблюдавам как напредваш. Ти се нагърбваш с тройно повече работа, нали?

— … Или пет, или шест пъти повече.

Папата се размърда на престола си, стана, эакрачи нагоре-надолу из стаята, след това се спря пред Микеланджело.

— Чуден човек си ти, Буонароти. Разписка се, че фреските не били твой занаят, и малко остана да ме повалиш на земята в яда си. А сега, осем месеца по-късно, идваш пак с план, който ще иска безкрайно повече време и труд. Как да те разбере човек?

— Не знам — умърлушено отговори Микеланджело. — Сам аз, кажи-речи, не се разбирам. Зная само, че щом трябва да изрисувам тоя свод, не мога да ви дам нещо посредствено, макар и да не сте искали нещо повече.

Юлий поклати беловласата си и белобрада глава с изненада и любопитство. Сетне отпусна ръка върху главата на Микеланджело и го благослови.

— Изрисувай тавана, както ти си искаш. Ние не можем да ти платим пет или шест пъти повече от уговорените на времето три хиляди дуката, но ще ги удвоим на шест хиляди.

Следващата му задача беше по-деликатна и по-трудна. Трябваше да каже на Граначи, че ателието се разтуря и помощниците му трябва да си вървят по домовете. Стъпка по стъпка той измина и този мъчителен път.

— Ще задържа Мики да стрива боите и Росели да слага мократа мазилка. Всичко останало просто ми се налага да свърша сам.

Граначи се слиса.

— Всъщност никога не съм мислил, че си способен да ръководиш ателие, както правеше Гирландайо. Но ти искаше да се опиташ и затова ти помогнах… Но да работиш сам горе на това скеле, за да пресъздадеш историята за сътворението на света, ще ти отнеме четиридесет години!

— Не, към четири.

Граначи прегърна приятеля си през рамената и зареди тихо:

— „И когато се случваше да дойде лъв или мечка и отвлечеше овца от стадото, аз се спущах подире му, нападах го и я отнемах от устата му; ако пък той се хвърлеше върху ми, аз го хващах за космите, удрях го и го убивах.“ Като художник ти имаш смелостта на Давид.

— Но аз съм и страхливец. Нямам смелост да го кажа на другите. Би ли го направил зарад мен?

 

 

Той се върна в Сикстинската капела, за да огледа свода с по-остър поглед. Архитектурното устройство не отговаряше на новото му творческо виждане. Трябваше му нов свод, съвършено друг таван, изграден като че ли с единствената цел да покаже неговите фрески в най-добра възможна светлина. Но Микеланджело прекрасно разбираше, че не може да отиде пак при папата и да поиска един милион дуката, за да събори тухлите, мазилката, помещението за войниците отгоре, тежкия покрив над него. Налагаше му се сам той да стане архитект и да преустрои този огромен свод с единствения материал, с който разполагаше:

Боите.

Само с изобразителността си трябваше да преобрази тавана, като използува недостатъците му, също както беше използувал вдлъбнатината в блока на Дучо, да даде на творческите си сили насока, която те надали биха взели сами по себе си. Или той беше по-силният и можеше да измести площта на свода, или съпротивителната сила на свода щеше да го смаже.

Беше решил да изпише на тавана човешката гмеж, а с нея и всемогъщия бог, който я е създал; човечеството, нарисувано в цялата му смайваща красота, слабости, несъкрушима сила; господа — с умението му да направи всичко възможно. Трябва да изобрази животрептящата целеустремена енергия, която да преобърне света: сводът да стане действителност, а светът на тези, които го гледат — илюзия.

Ардженто и Мики му сковаха работна маса насред ледения мраморен под. Сега той знаеше какво трябва да изрази и да постигне сводът; броят на фреските, които можеше да нарисува, щеше да се определи от архитектурното му преустройство. Трябваше да създаде едновременно и съдържанието, и рамките му. Микеланджело загледа тавана над главата си. Средната площ, заемаща цялата дължина на свода, щеше да използува за главните легенди: „Отделянето на водата от сушата“, „Господ създава слънцето и луната“, „Господ създава Адам и Ева“, „Изгонването на Адам и Ева от рая“, легендата за Ной и потопа. Сега най-после можеше да изплати дълга си към Делла Куерча за великолепните библейски сцени, издълбани на истрийски камък върху портала на „Сан Петронио“.

Трябва да сглоби в архитектурно отношение тази решаваща средна част; освен това трябва да направи така, че дългият тесен свод да се вижда като едно цяло, с единно въздействие. Както и да погледнеше, практически трябваше да изрисува не един таван, а три. Трябваше да се превърне в магьосник, за да постигне обединяваща сила, която да включи всяка част от стените и тавана, да свърже отделните елементи така, че всеки от тях да поддържа другия и нито една фигура или сцена да не остане откъсната.

Трябваше да се съсредоточава седмици наред, но най-после решението му бе подсказано от онова, което представляваше най-неумолимо ограничение на тавана: осемте тежки, натрапващи се триъгълни пазви, по четири от двете страни, с върхове, стигащи до една трета от свода, и четирите двойно по-големи пазви в двата края, с обърнатите надолу върхове в ъглите. Цели сто часа Микеланджело се мъчи да ги заличи, за да не изпъкват на тавана, докато най-после разбра, че е мислил точно в обратна насока. Трябва да ги превърне в преимущество, като ги украси с богати скулптурни изображения; тогава те ще образуват непрекъснат фриз, външна рамка за цялостната вътрешна композиция.

Хрумванията се посипаха едно през друго така неудържимо, че той едва успяваше да движи ръцете си достатъчно бързо, за да ги отбелязва. Дванадесетте пандантива между върховете на пазвите щеше да запази за пророците и прорицателките, всеки от тях седнал на грамаден мраморен престол. Тези дванадесет престола щяха да бъдат свързани с мрамороподобен корниз, който ще обикаля четирите страни на капелата; този подчертан архитектурен корниз щеше да служи за свързваща вътрешна рамка, която да загражда деветте централни епизода. От двете страни на всеки престол щеше да има по едно ангелче като от мрамор; над тях, около паната в ъглите, щеше да бъде изобразена великолепната мъжка младост на света, двадесет голи тела, обърнати гърбом към огромните пана и с лице към по-малките, които запълват свободните ъгли.

Когато Росели се качи на скелето с чук да кърти написаната вече мазилка, а Мики да подлага отдолу платнена торба, пред Микеланджело се изправи Ардженто. В мътните му кафяви очи блестяха сълзи.

— Какво има, Ардженто?

— Брат ми почина.

Микеланджело сложи ръка върху рамото на младежа.

— Моите съболезнования.

— Ще трябва да се върна у дома. Семейните земи сега са мои. Трябва да ги обработвам. Брат ми е оставил малки деца. Ще бъда селянин. Ще взема жената на брат ми, ще гледам децата.

Микеланджело остави перото си.

— Ти не обичаш живота на село.

— Вие ще останете на това скеле много дълго. Аз не обичам рисуването с бои.

Микеланджело уморено подпря главата си с ръце.

— И аз не го обичам, Ардженто. Но ще изрисувам тия фигури така, сякаш са изваяни от камък. Всяка от тях ще изглежда тъй, като че ли ей сега ще се отдели от тоя таван и ще слезе на земята.

— Все пак това ще с рисунка с бои.

— Кога ще си тръгнеш?

— Днес следобед.

— Мъчно ще ми е за тебе.

Той плати на Ардженто изработените надници — тридесет и седем златни дуката. Това бяха почти последните му пари. Не беше получил нищо от папата още от май, от преди девет месеца, а беше купил мебелите и боите, измазал и изписал част от тавана, платил надниците и пътните на Якопо, Тедеско, Сангало, Донино, Буджардини, беше ги хранил четири месеца. Не можеше дори да помисли да поиска от папата още средства, преди да е завършил някоя по-значителна част от тавана. Обаче как можеше да нарисува дори и само едно завършено пано, докато не е приготвил проекта си за целия свод? Това означаваше месеци рисуване, преди да може да започне първата си фреска. А сега, тъкмо когато ще е най-много зает, няма да има кой да сготви една гозба, да премете пода или да изпере риза.

Той се нахрани със селската чорба в стихналата къща, като си спомняше как допреди един месец тя беше шумна и весела: когато Якопо разправяше анекдоти, Аристотел четеше лекции за „Къпещите се“, а Буджардини изливаше в песни любовта си към Флоренция. Сега тука щеше да е тихо; но щеше да е и още по-самотно, съвсем самичък върху скелето в пустата капела.