Ървинг Стоун
Страдание и възторг (35)

12

Един ден той получи писмо от баща си. Домашните му се тревожеха за Лионардо, бяха научили, че в манастира „Сан Марко“ здравето му се е влошило.

— Не можеш ли да използуваш връзките си с Медичите, за да идеш да видиш Лионардо? — попита го Лодовико, когато Микеланджело се отби в къщи.

— Не пускат никакви външни хора при монасите.

— Манастирът и черквата „Сан Марко“ са на Медичите — обади се баба му, — строил ги е Козимо, а Лоренцо ги поддържа.

След няколко дни разбра, че искането му няма да бъде удовлетворено. И тогава научи, че идната неделя Савонарола ще изнесе проповед в „Сан Марко“.

— Всички монаси ще бъдат там — каза му Бертолдо. — Ще можеш да видиш брат си. Дори може да размените няколко думи. А после ще ни разкажеш впечатленията си от Савонарола.

В ранното утро черквата „Сан Марко“ бе приятно прохладна. Микеланджело беше намислил да застане при страничната врата, през която влизаха монасите, та да види Лионардо, но планът му се провали, понеже още преди разсъмване монасите се бяха скупчили с черните си раса в певческия амвон и се молеха и пееха. Качулките им бяха толкова смъкнати напред, че лицата им не се виждаха. Микеланджело никак не можеше да разбере дали Лионардо е в групата.

Черквата съвсем не беше препълнена. Когато по преминалия шепот се разбра, че влиза Савонарола, Микеланджело се примъкна на една пейка близо до амвона и седна на твърдата седалка.

Савонарола изкачи бавно стъпалата на амвона. Между него и останалите петдесет и повече монаси нямаше особена разлика. Главата и лицето му бяха скрити в доминиканската качулка, под расото се очертаваше слаба фигура. Микеланджело виждаше само върха на носа му и чифт тъмни, забулени очи. В гласа му звучаха твърдите нотки на северен говор. Отначало думите му бяха тихи, но скоро, докато развиваше гледището си за корупцията на духовенството, добиха властен тон. Дори при най-разгорещените нападки, отправяни в двореца срещу църквата, Микеланджело никога не бе чувал такива обвинения, каквито сега Савонарола хвърляше срещу духовниците: свещениците се ръководели от политически, нежели от духовни стремежи, семействата им ги вкарвали в църквата зарад земни облаги; били кариеристи и приспособленци, които ламтят само за богатство и власт; продавали индулгенции, облагодетелствували роднини, вземали подкупи, търгували с реликви, трупали доходи: „Блудствата на църквата заливат света.“

Когато Савонарола се разгорещи отметна качулката си, Микеланджело видя за първи път лицето му. То му се стори тревожно и вълнуващо като думите, които се лееха все по-разпалено и бързо от необикновената уста, чиято горна устна бе тънка и отшелническа като власеница, а долната — по-месеста и по-чувствена от Полициановата. Черните му очи, които мятаха искри и до най-отдалечените кътчета на черквата, бяха вкопани зад високите скули на силно хлътнали бузи — очевидно жертва на усилено постене; носът му, с крайно изпъкнала и едра кост, завършваше с широки, потрепващи ноздри. Това бе изразително лице, което не би могъл да измисли никой художник освен самия Савонарола. Костната му структура плени Микеланджело като скулптор, защото тъмната, сякаш мраморна долна челюст бе изваяна от същата плът, от която бе и увисналата долна устна, и полирана с пемза и шмиргел.

Микеланджело откъсна очи от лицето на Савонарола, за да може да чува по-добре думите, които сега се лееха като разтопен бронз, изпълваха черквата, отекваха в капелите и се връщаха да нахлуят в лявото ухо, след като бяха ударили и зачервили дясното.

— Видях аз горди амбиции да покоряват Рим и да мърсят всичко, додето той се превърна в горделива, притворна блудница. О, Италийо, о, Рим, о, Флоренцийо, вашите мерзости, вашето безверие, вашата алчност, вашите жестокости ни носят изпитания! Отречете се от разкоша и блясъка! Отречете се, ви казвам, от вашите държанки и любовници! Земята е обляна в кръв, ала духовенството нехае. Далеч от бога са те, тези свещеници, които служат богу, като прекарват нощите си с блудници, а денем злословят в ризниците. Дори олтарът е превърнат в дюкян. А дискосът е тезгях за продажба на индулгенции. Вашите страсти ви доведоха до положение на безочливи блудници. Някога поне се свеняхте от греховете си: някога свещениците имаха достойнството да наричат синовете си племенници. Сега нищо не ги тревожи. „Ще сляза при вас, сред вашата порочност и злина — казва бог, — сред вашите блудници и палати.“

Бичувайки гражданите на Флоренция, той заяви, че Данте е използувал Флоренция за прототип на царството на Плутона:

затуй във втори кръг се днес терзае

тоз, който е в сърцето си готов

без свян да лицемери, да ласкае,

тоз, който лъже, сводничи, краде,

с вълшебства бъдещето сам гадае,

търгува с Църквата, рушвет даде

или подобни върши мръсотии.

Като повика на помощ цялата си воля — защото гласът на Савонарола действуваше вцепеняващо, — Микеланджело се огледа и видя, че всички богомолци седят като един, сякаш бяха споени.

— Цяла Италия ще изпита божия гняв. Нейните градове ще станат жертва на враговете. Кръв ще рукне по улиците. Кланетата ще станат ежедневие. Освен ако не се покаете, покаете, покаете!

Това „покаете!“ отекна стократно в черквата, а Савонарола вдигна качулката си, която скри лицето му, произнесе дълга, мълчалива молитва, спусна се по стъпалата на амвона и изчезна през страничната врата, оставяйки Микеланджело дълбоко развълнуван, донейде прехласнат, донейде разстроен. Микеланджело излезе на площада и запремигва, ослепен от жаркото, блеснало слънце, без да има желание да се прибере у дома си или в двореца, без да знае какво да мисли. Накрая изпрати вест на баща си, че не е успял да види Лионардо.

Душевното му вълнение бе преминало, когато получи бележка от Лионардо с молба да отиде в „Сан Марко“ по вечерня. Манастирът бе приятен привечер — с току-що окосената трева, с подрязания жив плет, с жасмините и слънчогледите, които растяха под сянката на сводовете, с тая спокойна и уединена от света атмосфера.

Лионардо му се видя изпосталял като Савонарола.

— В семейството се тревожат за здравето ти. Лицето на Лионардо потъна още по-дълбоко в качулката.

— Моето семейство е божието семейство.

— Прекален светец и богу не е драг.

Когато Лионардо заговори отново, Микеланджело долови нотка на благоразположение в гласа му.

— Повиках те, защото знам, че не си лош. Дворецът не те е опорочил. Дори сред Содом и Гомора си останал непокварен и живееш като монах.

Микеланджело се усмихна и попита:

— Откъде знаеш това?

— Ние знаем всичко, което става във Флоренция. — Лионардо пристъпи крачка напред и протегна костеливите си ръце. — Фра Савонарола имал съновидение. Медичите, дворецът, всички непристойни, безбожни творби на изкуството в него ще бъдат унищожени. Те не могат да се спасят; но ти можеш, защото душата ти е все още чиста. Покай се и се отречи от тях, докле е време.

— Савонарола се нахвърли срещу духовенството, аз слушах проповедта, но не и срещу Лоренцо.

— Ще има деветнайсет такива проповеди — от празника Вси светители до Богоявление. Когато те свършат, Флоренция и Медичите ще се гърчат в пламъци.

Двамата стояха един до друг в душния коридор, който минаваше от едната страна на манастира. Микеланджело мълчеше поразен.

— Нима не искаш да се спасиш? — попита настойчиво Лионардо.

— Ние имаме различни схващания. Не можем всички да сме еднакви.

— Можем. Светът трябва да бъде манастир като този, в който всички души намират спасение.

— Ако трябва да спасявам душата си, това може да стане само посредством скулптурата. Тя е моята вяра и моето изкупление. Ти каза, че живея като монах; живея тъй благодарение на работата си. Как може тогава тази работа да е непристойна? Нима бог не би ми дал право на избор, щом и двамата му служим еднакво?

Лионардо го изгледа за миг с изгарящ поглед. После изчезна през една врата и се изкачи нагоре по стълбите.

„Навярно към някоя килия, изписана от Фра Анжелико“ — рече на себе си Микеланджело с известна горчивина.

Той смяташе, че Лоренцо е причината да отиде на проповедта в деня на Вси светители. Този път черквата бе пълна, Савонарола и сега започна със спокоен, разказвателен тон, като разясняваше тайните на литургията и неделимостта на божието слово. Тези, които го слушаха за първи път, изглеждаха разочаровани. Но това беше само подготовка; скоро монахът стана патетичен и мощният му глас се извиси и заплющя връз богомолците със страстното си красноречие.

Бичуваше духовенството:

Чували сте да се говори: „Блажен е оня дом, в който има тлъсто месо.“ Ала ще дойде ден да се говори: „Горко на тоя дом.“ Ще усетите върху себе си острието на меча. Бедствие ще ви сполети. И този град не ще се нарича повече Флоренция, а бърлога за крадци, низости и кръвопролития.

Бичуваше лихварите:

— Грешни сте, че сте сребролюбци и опорочихте магистратите и тяхната служба. Никой не може да ви убеди, че е грях да се дават пари под лихва, пък и отгоре смятате за глупци онези, които не вършат това.

Бичуваше морала на Флоренция:

— Изпълнихте пророчеството на Исая: „И за греха си те разказват открито, като содомци, не крият“, и на Йеремия: „Но ти имаше чело на блудница, изгуби срамът.“

Савонарола заяви:

— Не твърдя, че съм пророк, но един глас ми рече нощес: „Глупецо, не виждаш ли, че трябва да продължиш, такава е божията воля.“ Затова не мога да престана да предричам. И казвам ви: знайте, че настъпват небивали времена!

В черквата се чуваше все по-силен шепот. Много от жените плачеха.

Микеланджело стана и тръгна по една странична пътека, а гневният глас го последва до вратата. Той прекоси Пиаца Сан Марко, влезе в градината и се оттегли под навеса, треперейки като трескав. Реши да не се връща в черквата: какво общо имаше той с похотта и сребролюбието, за които глаголствуваше монахът?