Ървинг Стоун
Страдание и възторг (12)

12

Гирландайо не бе имал намерение да мами своя ученик. Той повика Микеланджело, показа му цялостния план за „Смъртта на Дева Мария“ и добави между другото:

— Искам да работиш заедно с Граначи върху тази сцена с апостолите. После ще те оставя да опиташ четката си на фигурите вляво с ангелчетата до тях.

Граначи не беше завистлив. Двамата скицираха апостолите — единия лис, другия, подкрепящ плачещия Йоан.

— Утре сутрин след литургия нека идем в ателието и ще започнем от основния камък — каза Граначи.

Той говореше почти буквално: накара Микеланджело да работи на каменната стена в дъното на двора зад ателието.

— Стената ти трябва да е здрава; руши ли се, фреската отива по дяволите. Проверявай да няма селитра: и най-малкото петънце от нея ще ти разяде боята. Избягвай да употребяваш пясък, изкопан много близо до морето. Варта ти трябва да е стара. Ще ти покажа как да работиш с мистрията, за да получиш съвсем гладка повърхност. Помни, че трябва да правиш хоросана с колкото е възможно по-малко вода, та да стане плътен като масло.

Микеланджело правеше каквото му казваха, но се оплака:

— Граначи, искам да рисувам с перо, а не да работя с мистрия.

— Художникът трябва да е майстор и в най-грубите подробности на занаята си — отвърна остро Граначи. — Ако сам не знаеш да си свършиш работата, как можеш да очакваш, че един мазач ще ти направи идеална повърхност?

— Ти си прав. Ще разбия хоросана още малко.

Щом сместа бе готова, Граначи даде на Микеланджело една четвъртита дъсчица, да я държи в едната ръка, и гъвкава мистрия, с която да размазва хоросана. Скоро Микеланджело схвана как да работи. Когато мазилката изсъхна достатъчно, Граначи наложи един стар картон върху стената, а Микеланджело надупчи с клечицата от слонова кост очертанията на няколко фигури, след което, докато Граначи все още държеше картона, взе чувалчета със стрити дървени въглища и запълни дупчиците. Тогава Граначи махна картона и Микеланджело изтегли по черните дупчици контур с червена охра; щом боята изсъхна, той изчисти с перо въглищния прах.

В ателието пристигна Майнарди и като видя какво става, завъртя силом Микеланджело към себе си.

— Не забравяй, че прясната мазилка мени плътността си. Сутрин боите ти трябва да са редки, за да не запушиш порите й. Надвечер пак трябва да ги правиш редки, защото тогава мазилката поема по-трудно. Най-доброто време за полагане на боята е по пладне. Но преди да полагаш бои, трябва да научиш как се стриват. Знаеш, че има само седем естествени цвята. Да започнем с черния…

Боите вземаха от аптекаря — топчета пигмент, големи колкото орех. Стриваха ги в порфиров хаван, с порфирово чукало. Макар че за стриването бе достатъчен половин час, Гирландайо никога не полагаше боя, ако тя не е стривана поне два часа.

— Баща ми беше прав — подхвърли Микеланджело, с ръце, очернени до лактите от пигмента. — Да си художник значи преди всичко да си физически работник.

В ателието беше влязъл Гирландайо.

— Чакайте! — възкликна той. — Ако искаш истинска минерална черна, използувай тази черна креда; ако пък я искаш по-малко наситена, ще трябва да я смесиш с мъничко минерална зелена — ей толкоз на върха на ножа. — Разпалил се вече, той хвърли баретата си. — За цвят на човешка плът трябва да смесиш две части най-фина синопия с една част чиста, добре угасена вар. Нека ти покажа пропорциите.

На прага се появи Давид, стиснал в една ръка куп сметки, а под мишницата на другата — сметководна книга.

— Какъв смисъл има да му обяснявате боите — извика той, — когато още не знае да си направи сам четки? На пазара невинаги се намират хубави. Виж тук, Микеланджело, тази свинска четина се взема от бели прасета; само трябва да са домашни. На четка слагаш близо половин кило четина. Привързваш я към голяма дръжка, ей тъй…

Уж отчаян, Микеланджело вдигна омацаните си ръце към тавана.

— Помощ! Вие искате за една сутрин да натъпчете в главата ми това, което трябва да науча за три години.

Когато картонът на Граначи бе готов, Микеланджело се покачи на скелето да помага на приятеля си. Гирландайо още не му позволяваше да борави с четка, но Микеланджело работи цяла седмица — полагаше мазилката, смесваше бои.

С настъпването на есента той завърши рисунките си за „Смъртта на Дева Мария“ и бе готов да изпълни първата си фреска. В ранния октомври въздухът беше свеж и прозрачен. Реколтата бе прибрана, виното — готово, дървеното масло — сложено в големи делви; селяните подкастряха дърветата и мъкнеха у дома клонак — да се греят през зимата, полята се жълтееха, а шумата на дърветата, станала червено-кафява, хармонираше с топлия кафеникав камък на зъбчатата кула на Синьорията.

Двамата приятели се качиха на скелето, отрупано с кофи с хоросан и вода, четки, бъркачки, картони и цветни скици. Микеланджело измаза неголямо място и наложи картона с беловласия брадат полусветец с огромни очи. После прибягна до клечицата от слонова кост, дървените въглища, охрата и перото за почистване. След това смеси бои за бледозелената, която положи с мека четка, за да получи тънка основа. Тогава взе островърха четка и очерта с тера верде^[1] най-важните елементи: силния римски нос, хлътналите очи, дългата до раменете вълниста бяла коса и мустаците, преливащи красиво в пълната брада. Свободно, поглеждайки само веднаж скицата, той нарисува врата на стареца, рамото и ръката.

Сега, изгарящ от нетърпение да оцвети фигурата, той обърна към Граначи ококорени очи.

— С нищо повече не мога да ти помогна. Микеланьоло — каза Граначи. — Останалото зависи от теб и от бога. Добра сполука.

След тези думи той слезе от скелето.

Микеланджело остана сам-саменичък горе, сам, кацнал над черквата и света. За миг му се зави свят. Колко различна изглеждаше оттук черквата — тъй пространна и празна. В ноздрите си той усещаше влагата на прясната мазилка и острия мирис на боите. Ръката му стисна четката. Той я изцеди с лявата ръка, спомни си, че рано сутрин трябваше да прави боите си редки, взе малко тера верде и започна да оцветява онези части на лицето, които щяха да бъдат по-тъмни: под брадата, под носа и устните, краищата на устата, веждите.

Само веднаж подири помощта на учителя си.

— Как да получа точно този тон, който добих вчера?

— Ще сложиш на ножа си отрязаното парче пигмент и ще съдиш по тежината. Ръката мери по-точно от окото.

Цяла седмица той работи самостоятелно. Учениците от ателието стояха наоколо, за да му помогнат, ако стане нужда, ала никой не му се месеше.

На третия ден всекиму бе ясно, че той не спазва правилата. Микеланджело рисуваше анатомично верни голи мъжки тела, използувайки за модел двама души, скицирани, докато разтоваряха стока на Стари пазар, и после ги обвиваше в мантии: точно обратното на установената практика — човешките форми да се намекват направо чрез гънките на наметката.

Гирландайо не се и опита да го спре или поправи, а се задоволи само да каже тихичко:

— … „Ще рисувам хората такива, каквито бог ги е създал.“

Микеланджело никога не бе виждал ангел, тъй че не знаеше как да го нарисува. Най-много го смущаваха крилете, защото никой не можеше да му каже дали са от плът, или от някаква прозираща материя от Гилдията на копринарите. Не можеха да му помогнат и за ореола: дали трябваше да е плътен като метал, или ефирен като дъга?

Момчетата го подиграваха безжалостно.

— Ти си измамник! — викаше Чиеко. — Това изобщо не са криле.

— И шарлатан — добавяше Балдинели. — Те се губят в наметалото така, че никой не може да ги види. — Този ореол все едно, че е случайно цапнато петно на стената — не оставаше назад Тедеско. — Какво става с тебе, ти не си ли християнин?

— Неверник ли си?

Микеланджело се усмихваше насила.

— Моят ангел е синът на дърводелеца под нас. Аз поръчах на баща му да му издяла чифт криле…

Неговите две фигури бяха сами по себе си ярка картина, разположена в единия край на люнета под конусообразна планина, увенчана с кула. В останалата част на люнета се тълпяха над двадесет фигури, наобиколили смъртното ложе на Дева Мария с високо възглаве — светци и апостоли с апокрифни образи, по които — къде повече, къде по-малко — се четеше мъка. Беше дори трудно да се открие Дева Мария.

Когато Микеланджело завърши работата си и слезе от скелето, Якопо мина с малката черна шапка на Давид и всеки пусна по няколко скуди, за да купят вино.

Якопо вдигна първата наздравица:

— За нашия нов приятел… който скоро ще стане ученик на Росели.

Микеланджело се докачи.

— Защо трябваше да кажеш това?

— Защото си подражател.

Микеланджело никога не бе обичал вино, но тази чаша кианти му се стори особено горчива.

— Млъкни, Якопо! Да си нямаме разправии — сгълча го Гирландайо.

Късно следобед Гирландайо повика Микеланджело настрана. Досега учителят не бе казал нищичко за неговата фреска — ни похвала, ни критика; все едно, че момчето въобще не беше се качвало на скелето. Той го погледна от масата с тъмните си очи.

— Казват, че съм завистлив. Това е вярно. О, не ти завиждам за тези две фигури, те са неузрели и груби. Ако изпъкват, то е не защото са по-хубаво живописвани, а защото не отговарят на маниера на нашето ателие. Шестгодишният ми син Ридолфо копира по-добре от тебе стила на ателието. Но да сме наясно: завиждам ти за това, което в края на краищата ще излезе от теб като живописец.

Микеланджело изживя един рядък миг на унижение.

— Какво да те правя сега? Да те пусна при Росели? Решително не. Предстои ни сума работа по останалите фрески. Приготви картони за фигурите вдясно. И гледай да не се откройват като бинтовани палци.

Микеланджело се върна в ателието късно вечерта, измъкна от чекмеджето своите копия от Гирландайовата сбирка и върна оригиналите. На другата сутрин Гирландайо му прошепна:

— Благодаря ти, че ми върна рисунките. Надявам се, че са ти били от полза.