Ървинг Стоун
Страдание и възторг (46)

7

Един прислужник го въведе в предишната му стая, където Бертолдовите скулптури стояха недокоснати на полиците в ъгъла. Един придворен шивач дойде с платове и мерки; и на следващата неделя секретарят на Пиеро, Сер Бернардо да Бибиена, остави три златни флорина на умивалника.

Всичко беше еднакво; и все пак всичко беше различно. Учените на Италия и Европа не идваха вече в двореца. Платоновската академия предпочиташе да води своите дискусии в градините на Ручелаите. На неделните обедни приеми идваха само онези знатни семейства, чиито синове обичаха празните удоволствия. Известните фамилии от италианските градове държави не идваха да изпълнят приятното задължение да подпишат някакъв договор, не идваха и големите търговци, преуспявали благодарение на Медичите, нито гонфалониерите, буонуомините или съветниците от флорентинските околии, с които Лоренцо беше поддържал тесни връзки. На тяхно място идваха хора, които устройваха евтини забавления, и млади атлети, приятели на Пиеро.

В неделя след литургия Тополинови дойдоха в града със своята волска кола и качиха в нея мрамора за Херкулес. Дядото подкара колата, а бащата, тримата сина и Микеланджело тръгнаха пешком край нея по тихите улици, пометени и измити безупречно в ранната утрин. Вкараха колата през задния вход на градината, разтовариха и подпряха мрамора до стария навес на Микеланджело.

Настанил се удобно, Микеланджело се върна към своите скици, направи една с червена креда: младият Херкулес разчеква с голи ръце устата на Немейския лъв; друга: вече на зряла възраст, Херкулес се бори с Антей на смърт; остарял, се бие със стоглавата хидра. Но всички те вървяха повече за живопис, отколкото за скулптура. Накрая той се отказа от разперената фигура на предишните флорентински херкулесовци с широко разкрачени крака и ръка на кръста и скицира прибрана, компактна фигура, по-близка до древногръцкото схващане, в която напиращата Херкулесова мощ бе хваната в една обединяваща сила между торса и крайниците.

Какви отстъпки трябваше да направи на традиционното? Първо, огромният боздуган: той го скицира като дебело дърво, на което Херкулес се обляга. Лъвската кожа, която неизбежно съпровождаше фигурата, Микеланджело сложи отзад на рамото, като само малка част от нея падаше върху гърдите, без да скрива мощния торс. Направи едната ръка малко протегната, очевидно стиснала кръглите твърди ябълки на Хесперидите. Досега скулпторите бяха използували боздугана, дългата лъвска кожа и ябълките, за да изобразят мъжество; неговият Херкулес, гол пред света, щеше да носи в собствената си фигура цялото мъжество и решителност, нужни на човечеството.

Не го смущаваше обстоятелството, че неговият Херкулес щеше да бъде най-големият, ваян във Флоренция. Като отбеляза размерите на голямата фигура — седем-осем стъпки висока и стъпка и половина в основата, — той си спомни, че Херкулес бе национален герой на Гърция, какъвто бе Лоренцо за Флоренция. Защо тогава трябваше да го изобразяват в малки, изящни бронзови фигурки? И Херкулес, и Лоренцо не бяха осъществили целта си, но колко много бяха постигнали в стремежа си към нея! И колко много заслужаваха да бъдат изваяни в по-голям размер от естествения!

Той натрупа груб глинен модел, определи къде ще пада тежестта, движенията на мускулите на гърба съобразно протегнатата ръка, разпределението на мускулния напрег съобразно облегнатото положение на фигурата, опъна на сухожилията, положението на бедрото и рамото; всички тези неща вече му бяха ясни и той можеше да моделира със сигурност. Но някакъв инстинкт го възпря да използува инструменти, за да увеличи модела до замисления размер. При изработването на тази първа голяма кръгла фигура, която беше също и първата му съвършено самостоятелна творба, той искаше да види доколко и с каква точност ръката му ще се подчинява на окото.

Микеланджело изкова сечивата си за грубирането, изчука стоманените пръчки, за да ги удължи, направи им глави в горния край, за да издържат ударите на по-тежкия чук, и обработвайки метала, още веднъж изпита чувство за твърдост и якост у себе си. Седна кръстом пред мрамора. Видът на голямата колона му вдъхваше сила. Отвзе краищата с тежко длето и тежък чук и си помисли със задоволство, че с това вече е допринесъл за увеличаване на ръста на мрамора пред него. Той нямаше желание да покори високата колона, искаше само да я убеди да изрази неговия творчески замисъл.

Мраморът беше серавецки, изваден от високите Апуански Алпи. След изсичането на потъмнялата външна обвивка острият резец го режеше като бучка захар, а чистите млечнобели отломъчета се сипеха между Микеланджеловите пръсти. С плоска клечка Микеланджело измери горе-долу на каква дълбочина трябваше да сече за врата, мишницата, торса, сгънатото коляно. След това се върна в ковачницата, направи ново длето и атакува настървено мрамора; резецът дълбаеше малко под повърхността, като рало в нива. Сега серавецкият мрамор изведнъж стана желязно твърд и скулпторът трябваше да се бори с всички сили, за да постигне желаните форми.

Отказал се от препоръките на Бертолдо, той не се и опита да работи мрамора от всички страни, да развива фигурата като цяло, а се съсредоточи върху главата, раменете, ръцете, бедрата, като измерваше с клечката и просто око най-изпъкналите части и продължаваше да дълбае. И ето че едва не съсипа фигурата. Беше зарязал прекалено дълбоко, за да освободи врата и главата, и силните удари на длетото по оформящите се вече раменни мускули предизвикаха силна вибрация, която премина към врата и главата. За миг му се стори, че треперещият камък ще се прекърши в тънката част; неговият Херкулес щеше да загуби главата си, а той трябваше да започне нова, по-малка фигура. Изведнъж трептенето престана.

Микеланджело седна на близкия сандък и избърса потта от лицето си.

Изкова нови, тънко изострени сечива. Сега всеки удар на чука се предаваше пряко на острието на резеца, сякаш не длетото, а Микеланджеловите пръсти режеха кристалите. Той току отстъпваше назад и обикаляше фигурата, защото независимо на каква дълбочина сечеше, мъгла от прахуляк закриваше очертанията на колянната става, на гръдния кош. Взе четка и почисти праха.

Направи втора поредица от грешки; не можа да прецени добре на каква дълбочина трябва да сече по-нататък и нанесе няколко силни удара, които нарушиха хармонията на предната част на фигурата. Но той беше оставил отзад повече мрамор и това му даде възможност да издълбае цялата фигура по-навътре в мрамора.

Колкото по-дълбоко навлизаше, толкова по-бързо напредваше и така разгорещено разкъсваше пластовете, та му се струваше, че се намира сред снежна виелица и вдишва вихрите, затваряйки очи при всеки удар на чука.

Анатомията на мраморната фигура започна да се доближава до анатомията на глинения модел: мощна гръд, великолепно заоблени ръце, бедра като бяла дървесина под кората на исполински дървета, глава неголяма, но с огромна сила, съсредоточена в нея. С чук и длето в ръка, той се отдръпна от удивителната фигура пред себе си, все още неоформена в лицето, застанала на грубо одялана основа, за да се вижда от какъв материал е излязла, и си помисли, че още от самото начало мраморът отстъпи пред обичта: податлив като жена. А самият той беше властният мъж; той решаваше, той покоряваше. Но в съприкосновението със своята любов Микеланджело се превръщаше цял в нежност. Мраморът беше девствен, но не студен. Той гореше от бялата си топлина. От мрамора се раждаха статуи, но само след като сечивото проникнеше в него и хвърляше своето семе. От любовта се ражда целият живот.

Микеланджело изтърка повърхността с пемза, но не я полира, понеже се боеше да не намали мъжествеността на фигурата. Остави косата и брадата в сурово състояние, със загатнати само къдри, като държеше малкия тризъб шкарпел под ъгъл, тъй че да задълбава с крайния зъб за акцент.

Една вечер Мона Алесандра си легна уморена и не се събуди вече. Лодовико понесе тежко загубата; както повечето тосканци, той бе дълбоко привързан към майка си и хранеше към нея нежни чувства, каквито не проявяваше към никой друг в семейството. За Микеланджело тази загуба беше болезнена; след смъртта на майка му преди тринадесет години Мона Алесандра беше единствената жена, в която можеше да намери обич и разбиране. Без баба му къщата на Буонароти му се струваше по-мрачна, от когато и да било.

Затова пък в двореца цареше небивало оживление зарад сватбата на Контесина, която щеше да стане в края на май. Понеже Контесина беше най-малката дъщеря, Пиеро, без да се съобразява със законите против разточителството, се готвеше да устрои на Флоренция най-голямото празненство в нейната история. Контесина тичаше непрекъснато, хвърляше се от плат на плат за своите рокли, наемаше художници да й изпишат раклите, срещаше се с търговци от цял свят, за да си избере бельо, брокати, накити, сребърни и златни изделия, блюда, одеяла, мебелировка, които по право и необходимост се полагаха за зестра на една Медичи.

И ето че една вечер двамата се срещнаха случайно в кабинета. Всичко дотолкова напомняше миналите дни — с Лоренцовите книги и произведения на изкуството наоколо, — че те забравиха за миг предстоящите церемонии и се хванаха нежно за ръце.

— Почти не те виждам вече, Микеланджело. Не бива да се чувствуваш нещастен на сватбата ми.

— А ще бъда ли поканен?

— Сватбата ще стане във Флоренция. Как може да не дойдеш?

— Но трябва да бъда поканен от Пиеро.

— Стига се опъва! — Очите й светнаха от гняв, който бе пламвал и други път, когато той се инатеше. — Ще празнуваш три дни, тъй както и аз.

— Не съвсем — отвърна той; и двамата се изчервиха.

Пиеро възложи на Граначи работата по декорите и украсата за сватбеното празненство — бала, банкета, представленията. Дворецът ехтеше от песни, танци, пиршества, веселби. Ала Микеланджело се чувствуваше самотен. По-голямата част от времето си прекарваше в градината със скулптурите.

Пиеро се държеше любезно, но хладно, сякаш единствената му цел беше да задържи под своя покрив любимия скулптор на баща си. У Микеланджело се засили подозрението, че го държат тук за показ, когато чу Пиеро да се хвали, че имал в двореца две изключителни личности: Микеланджело, който направил големия снежен човек, и един испански бегач, който тичал толкова бързо, че Пиеро не можел да го надбяга с коня си.

— Ваше превъзходителство, може ли да поговорим сериозно за моето мрамороделство? Искам да си печеля с труд прехраната.

В изражението на Пиеро се четеше недоверчивост.

— Преди две години ти се обиди, защото се държах с тебе като със занаятчия. Сега пък се обиждаш, защото не се държа така. Как да ви угоди човек на вас, художниците?

— Нужна ми е определена задача като тази, която баща ви ми постави.

— Каква беше тя?

— Да направя фасадата на „Сан Лоренцо“, с ниши за дванадесет мраморни фигури в естествена големина.

— Той никога не е споменавал пред мен такова нещо. То беше, преди да отиде в Кареджи последния път.

— Ясно, мимолетни мечти на умиращ човек. Но трудно осъществими, нали? Ти гледай да не стоиш в бездействие, пък един ден аз ще ти измисля някаква работа.

Пред очите му течеше река от сватбени подаръци от цяла Италия, Европа и Близкия Изток, от Лоренцови приятели, от търговски съдружници на Медичите: редки скъпоценни камъни, украшения от слонова кост, благовония, скъпи атлази от Азия; златни винени чаши и купи от Ориента, мебели с дърворезба. И той искаше да подари нещо на Контесина. Но какво?

„Херкулес“! Защо не? Беше купил мрамора със собствени пари. Един скулптор трябваше да поднесе скулптура за сватбата. „Херкулес“ — да го сложат в градината на двореца на Ридолфи! Нямаше да й казва, просто щеше да помоли Тополинови да превозят дотам статуята.

Сега за първи път се сблъска с проблема за лицето на Херкулес. То трябваше да бъде портрет на Лоренцо Великолепни: не на неговия чип нос, мътна кожа и сплъстена коса, а на душата и ума на Лоренцо де Медичи. Изражението трябваше да говори за голяма гордост, съчетана със скромност. То щеше да отразява не само способност, а и желание за общуване. На съкрушителната телесна мощ щеше да подхожда една благост, зад която все пак да личи борецът, готов да води битка за човечеството, загрижен за обновлението на коварния свят.

Той свърши скиците и започна възбуден ваянето, проби със свредела ноздрите и ушите, довърши пищните коси, падащи около лицето, докосна с бургийка съвсем леко очите, за да им придаде ясния поглед, проникващ във всяка душа. Работеше от зори до мрак, без да се сеща за ядене на обед, а вечер заспиваше като труп.

Граначи го поздрави за изпълнението на тази сложна задача и добави спокойно:

— Амико мио, не можеш да го подариш на Контесина. Няма да е подходящо.

— Защо не?

— Прекалено е… прекалено е голям.

— Херкулес ли е прекалено голям?

— Не, подаръкът. Ридолфи може да сметнат, че не е редно.

— Не е редно да направя подарък на Контесина?

— Все пак толкова голям подарък…

— За размерите ли говориш, или за стойността?

— И за двете. Ти нито си от рода на Медичите, нито произхождаш от някоя ръководна тосканска фамилия. Може да се изтълкува като проява на лош вкус.

— Но фигурата няма стойност, защото не бих могъл да я продам.

— Има тя стойност. И можеш да я продадеш.

— Кому?

— На Строците. За градината на новия им дворец. Аз ги доведох тук миналата неделя. И те ме упълномощиха да ти предложа сто златни флорина. Ще я сложат на лично място в двора. Това ще е първата ти продадена фигура!

Сълзи на отчаяние залютяха в очите му, ала сега той беше по-голям и успя да ги преглътне.

— Пиеро и баща ми са прави: каквито и усилия да полага един художник, все свършва като наемен работник, комуто понякога остава нещо за продан.

Нямаше как човек да избяга от това весело възбуждение: три хиляди гости се изляха в града и препълниха флорентинските дворци. Сутринта на двадесет и четвърти май Микеланджело се премени със зелената копринена блуза с кадифени ръкави и с виолетовата пелерина. Пред двореца имаше фонтан, украсен с нанизи от плодове, а в средата му — две фигури от Граначи, от които тъй обилно течеше червено и бяло вино, че се разливаше надолу по Виа де Гори.

Той тръгна с Граначи след сватбеното шествие: Контесина и Ридолфи, предхождани от тръбачи, минаваха по украсените със знамена улици. При входа на Пиаца дел Дуомо беше издигната реплика на римска триумфална арка, обкичена с гирлянди. От стъпалата на Катедралата един нотариус прочете брачния договор пред хилядното множество, което се тълпеше на площада. Когато Микеланджело чу каква беше зестрата на Контесина, призля му.

В семейната черква „Сан Лоренцо“ Пиеро предаде официално Контесина на Ридолфи, който сложи на пръста й сватбения пръстен. Микеланджело остана отзад в черквата и се измъкна през една странична врата по средата на венчавката. От едната страна на площада бяха построени дървени трибуни за множеството, а в средата растеше дърво, високо петдесет стъпки, на което бе направен бял павилион за музикантите. Околните къщи бяха украсени с килими.

Младоженците и придружаващите ги излязоха от черквата, Ридолфи изглеждаше висок с бялата си атлазена пелерина, с гарваново черна коса, обрамчила слабото му, бледо лице. Микеланджело стоеше на стъпалата и наблюдаваше Контесина, облечена в алена копринена рокля с дълъг шлейф и яка от бял хермелин, на главата с изящен накит с алена подложка и позлатени гравирани мъниста. Щом тя седна на обкичената трибуна, забавлението започна: драма, изобразяваща „Борбата между целомъдрието и венчилото“, турнир, в който се би Пиеро, и като връх на всичко — едно състезание между „Рицарите на котката“, в което гол до кръста човек с бръсната глава влизаше в една клетка, където трябваше да умъртви със зъби котка, без да я докосва с ръце.

В приемния салон за Микеланджело имаше запазено място. За сватбата в двореца бе докарана най-хубавата стока на Тоскана: осемстотин бурета вино, купища брашно, месо, дивеч, марципан. Той наблюдаваше изпълнението на обичайните обреди: в ръцете на Контесина положиха дете, а в обувката й оставиха златен флорин — за плодородие и богатство. След сватбеното угощение гостите се отправиха към балния салон, превърнат от Граначи в древен Багдад, а Микеланджело излезе от двореца и тръгна да обикаля площадите, където Пиеро бе сложил пребогати трапези с ядене и пиене за цяла Флоренция. Ала народът изглеждаше мрачен.

Той не се върна в двореца, където предстояха още два дни празненства и веселби, след което щяха да изпроводят Контесина до двореца на Ридолфи. Вместо това тръгна бавно към Сетиняно в нощния мрак, просна едно старо одеяло под Тополиновите сводове и се загледа към слънцето, което се показа зад хълмовете и огря покрива на къщата на Буонароти отвъд дола.