Ървинг Стоун
Страдание и възторг (63)

9

Микеланджело махна всичко, което му напомняше за Бакхус, и се залови с Пиетата. Но „Бакхус“ беше станал спорна фигура. Много хора идваха да го гледат. Гали водеше гостите си в работилницата или пращаше някой прислужник да помоли Микеланджело да дойде в градината. Микеланджело се виждаше принуден да обяснява и се защищава особено от запалените привърженици на Бреньо, които атакуваха фигурата му като „изопачение на легендата за Дионис“. Когато пък идваха негови почитатели, той трябваше да разяснява замисъла си и техниката си. Сега Гали го викаше за вечеря всяка вечер, за да може да свърже колкото е възможно повече приятелства и да си отвори път за нови поръчки.

Домовете на Ручелаи, Кавалканти, Алтовити се гордееха с него. Те даваха приеми в негова чест, след които той се събуждаше на другия ден уморен. Микеланджело жадуваше да остави „Бакхус“ зад себе си, да изтрие от плочата на ума си езическата скулптура и да премине към онази религиозна настройка, която му бе нужна за Пиетата. След цял месец пиршества и веселби стана ясно, че не ще успее да измисли и извае Пиетата при тези разсейващи го условия; че с израстването му като професионален скулптор бе дошло време да се установи в собствена квартира и ателие, където ще може да живее спокойно, уединено, да работи ден и нощ, ако иска, и да се отдаде на въздържание. Не виждаше друг начин.

— Тревожи ли те нещо, Микеланджело? — попита го наблюдателният Гали.

— Да.

— Изглежда, нещо сериозно.

— Само е неблагодарно.

— Че ти с нищо не си ми задължен.

— Хората, на които съм най-задължен, винаги са говорили тъй; Лоренцо де Медичи, Бертолдо, Алдовранди, а сега и вие.

— Кажи ми какво искаш.

— Да си изляза оттук! — изтърси той. — Животът във вашия дом е прекалено приятен… — Той млъкна. — Чувствувам нужда да работя в собствена квартира. Вече като мъж, а не като момче и непрекъснат гост. Звучи ли това глупаво?

Гали го гледаше замислено.

— Аз искам само да си щастлив и да ваеш най-хубавите мраморни статуи в Италия.

— За мен двете неща се покриват.

Насочиха го към няколко къщи, чийто първи стаж беше свободен, една му препоръча Алтовити във Флорентинския квартал, друга се намираше до Пиаца дел Квиринале, с чудесен изглед от Рим. Но те бяха прекалено претенциозни и скъпи. На третия ден на Виа Систина, срещу „Мечата странноприемница“ и в края на Кампо Марцио, под брега на Тибър намери голяма ъглова стая с два прозореца — единият северен, през който щеше да влиза непроменлива светлина, другият източен — за ярка слънчева светлина, нужна му понякога. До тази стая имаше друга, по-малко огнище. Той вдигна намасленото ленено платно на дървени рамки, което покриваше прозорците, и огледа жалкото помещение: дъсчения под, тук изтънял, там почупен, цимента, ронещ се между камъните на стените, изпопадалата мазилка на тавана, изпъстрена с петната на разрухата там, дето се бе процеждал дъждът. Микеланджело прибра ключа в джоба си и се върна у Гали.

Там го чакаше Буонарото, засиял от щастие. Беше дошъл като охрана на керван мулета, тъй че пътуването не му струваше нищо. Щеше да се върне по същия начин. Микеланджело гледаше с радост плътните черти на брат си, косата, вчесана над челото като неговата. Имаше една година, откакто не се бяха виждали.

— Не би могъл да дойдеш по-навреме — извика Микеланджело. — Трябва ми помощник, за да си уредя новия дом.

— Да не си взел квартира? Чудесно, тогава оставам при теб.

— Почакай първо да видиш царската ми квартира, пък после оставай — отвърна усмихнат Микеланджело. — Ела с мен до Трастевере, трябва да взема мазилка, бадана и луга. Но най-напред ще ти покажа моя „Бакхус“.

Буонарото се взира дълго в статуята. После попита:

— Харесват ли я хората?

— Повечето я харесват.

— Радвам се.

Толкова. „Той нищо не разбира от скулптура — помисли си Микеланджело. — Интересува го само хората да одобряват направеното от мен, за да съм доволен и да получавам повече работа… от която той никога няма да има представа. Истински Буонароти, сляп за значението на изкуството. Но ме обича.“

Двамата купиха материалите, обядваха в „Траториа Тоскана“, а после Микеланджело заведе брат си на Виа Систина. Като видя стаята, Буонарото подсвирна пронизително.

— Микеланджело, наистина ли мислиш да живееш в тази… дупка? Та тя се разпада.

— Двамата с тебе ще я скърпим — отвърна Микеланджело мрачно. — Стаята е удобна за работа.

— Татко ще умре от мъка.

Микеланджело се усмихна.

— Ти недей му казва. — Той изправи една стълба в средата на стаята и додаде: — Хайде да остържем този таван.

След като смъкнаха старата мазилка на тавана и го измазаха наново, заеха се със стените, а после почнаха да кърпят изпочупения под с най-различни дървени парчетии. След това насочиха вниманието си към затворения двор. В този двор се влизаше само от Микеланджеловата стая, но другите обитатели имаха достъп до него от прозорците си, поради което той бе покрит с дебел слой смет и боклуци. От него се носеше миризма, тежка като ограждащия го зид. Цели два дни те изриваха тази нечистотия я изнасяха с чували през стаята до едно празно място под Тибър.

Балдучи, който ненавиждаше всяка физическа работа, се появи едва след свършването на ремонта. Той ги заведе при един търговец на стари мебели в Трастевере, където се спазари с крясъци за едно легло, дюшек, кухненска маса, два плетени стола, скрин, няколко тенджери, чинии и ножове. Магарешката каруца пристигна след няколко часа. Двамата братя сложиха леглото под източния прозорец, та Микеланджело да се събужда още при първи лъчи. Скринът отиде към стената в дъното, до входа за кухнята. Под северния прозорец Микеланджело нагласи маса от четири дъски и две магарета, на която да рисува и да прави восъчни и глинени скици. Средата на голямата стая остави свободна за мрамора. В задното помещенийце наместиха кухненската маса, двата стола и съдините.

След кратко разузнаване наоколо Балдучи се върна. — Точно до теб живее една закръглена яребичка: руса, около петнайсетгодишна, хубава, французойка, струва ми се. Мога да я убедя да ти стане прислужничка. Представи си колко приятно би било да свършиш работа на обед и да я намериш в кухнята, надвесена над тенджера гореща супа. — Балдучи подскочи игриво. — А вечер да я намериш в леглото си. Че това е едно от задълженията на прислужничките; пък и на теб ще ти трябва малко естествена топлинка в тая дупка.

Микеланджело и Буонарото се засмяха на неговото въодушевление. След миг той щеше да излети от вратата и да хукне след момичето по улицата.

— Слушай, Балдучи — извика Микеланджело, — аз не искам да се обвързвам, пък и нямам пари за прислужничка. Ако ми потрябва човек, ще спазя традицията на художниците: ще си взема някой млад ученик и ще го уча, а в замяна на това той ще ми прислужва.

Буонарото се съгласи с това.

— Ще си отварям очите на четири във Флоренция, дано ти намеря някое умно момче — каза той.

Буонарото приведе в ред квартирата и пазаруваше, готвеше, разтребваше стаите. Ала щом си отиде, всичко се обърна наопаки. Погълнат от работата си, Микеланджело не намираше време да си сготви, да иде на гостилница или да си купи нещо от улицата. Той слабееше, а квартирата му губеше спретнатия си вид. Не виждаше нищо около себе си освен работната маса и огромния бял блок, сложен на греди в средата на стаята. Никога не си даваше труд да си оправи леглото или да измие съдовете, струпани на кухненската маса. Квартирата потъна в прах от улицата и пепел от огнището в кухнята, където сегиз-тогиз си сгряваше вода, за да пийне нещо топло. След един месец му стана ясно, че така не може да продължава. Той дори започна да хвърля око към французойчето на Балдучи, което минаваше край вратата му по-често, отколкото той смяташе за необходимо.

От това положение го избави Буонарото. Един късен следобед някой почука на вратата и като я отвори, Микеланджело видя пред себе си напрашен, около тринадесетгодишен хлапак с простодушно възмургаво лице, с писмо в ръка, на което Микеланджело позна почерка на брат си. В писмото Буонарото обясняваше, че приносителят е Пиеро Ардженто, който дошъл във Флоренция да търси скулптор, при когото да се учи. Някой го напътил към къщата на Буонароти. Момчето беше извървяло пеша дългия път от Флоренция до Рим. Микеланджело го покани вътре и взе да го изучавана, докато то разправяше за семейството си, за имота им край Ферара. Беше кротко момче, с равен глас.

— Можеш ли да четеш и пишеш, Ардженто?

— Отците йезуити във Ферара ме научиха да пиша. Сега трябва да изуча някакъв занаят.

— И си решил, че скулптурата не е лош занаят?

— Искам да чиракувам три години. С договор от Гилдията.

Тази откровеност направи впечатление на Микеланджело. Той се взря в неумитите кафяви очи на жилестия хлапак, в измърсената риза, износените сандали, в слабите, гладни бузи.

— Нямаш ли приятели в Рим? Нямаш ли къде да отидеш?

— Аз дойдох при вас — натърти момчето.

— Аз живея просто, Ардженто. Не можеш да очакваш разкош.

— Аз съм селянин. Ние ядем каквото има.

— Понеже се нуждаеш от покрив, а аз — от помощник, да направим опит за няколко дни, а? Ако не върви, ще се разделим като приятели. Аз ще ти платя пътя, до Флоренция.

— Дадено. Благодаря.

— Вземи тази монета и иди да се окъпеш в баните до „Санта Мария дел Анима“. На връщане се отбий до пазара и вземи нещо за готвене.

— Аз правя хубава селска чорба. Майка ми ме научи, преди да умре.

Отците бяха научили Ардженто не само да смята, но и да бъде невероятно честен. Той излизаше преди зори на пазар, като вземаше у себе си молив и хартия. Микеланджело беше трогнат от старанието, с което Ардженто водеше сметка за всяко нещо: толкова денарии за зеленчук, толкова за месо, за плодове, за хляб, за макарони, до последното скудо. За храна Микеланджело отделяше седмично скромна сума, която оставяше в едно гърне. Ардженто беше неуморим в стремежа си всяко нещо да бъде купено на най-изгодна цена. За една седмица той изучи всички сергии. Пазаруването му отнемаше по-голямата част от сутринта, което бе удобно за Микеланджело, тъй като по този начин имаше възможност да работи, несмущаван от никого.

Двамата си установиха прост ред. След обеда от едно ядене Ардженто почистваше стаите, а Микеланджело правеше едночасова разходка по Тибър до кейовете и слушаше как сицилианците пееха, докато разтоварваха лодките. Когато Микеланджело се прибираше, Ардженто вече почиваше на миндера до дървената мивка в кухнята. Микеланджело имаше възможност да работи още два часа на спокойствие, преди Ардженто да се събуди, да се измие шумно в легена и да дойде при масата за ежедневния урок. Мръкнеше ли, Ардженто лягаше на своя миндер и заспиваше, завит хубаво презглава. Тогава Микеланджело запалваше светилниците и пак сядаше на работната маса. Беше благодарен, че Буонарото му бе изпратил Ардженто; по всичко изглеждаше, че двамата ще я карат добре, макар Ардженто да не проявяваше капчица талант за рисуване. Впоследствие, когато започна да работи мрамора, Микеланджело взе да показва на момчето как да си служи с чука и длетото.

В Евангелието от Йоана той прочете:

„А след това Йосиф от Ариматея, който беше ученик Исусов… се примоли на Пилата да вземе тялото Исусово… И той дойде, та дигна тялото Исусово. Дойде още и Никодим… и носеше едно смешение от смирна и алой до сто литри. И тъй, взеха тялото Исусово и обвиха го в плащаница с ароматите, както е обичай на юдеите да погребват.“

В Библията се говореше, че при снемането от кръста са били Дева Мария, сестра й, Мария Магдалена, Йоан, Йосиф от Ариматея, Никодим. Колкото и да се рови, не можа да намери в Библията поне миг, в който Мария да е останала сама с мъртвия Христос. Повечето време наоколо се тълпяха жалещи, както в драматичната творба на Дел Арка „Оплакването на Христа“, където смазаните от скръб присъствуващи не даваха възможност на Мария да изживее сама този последен мъчителен миг.

В неговата скулптура наоколо нямаше да има никой.

Още първото му желание беше да сътвори майката и сина сами в света. В кой миг бе възможно Мария да е поела своя син в скута си? Може би след като войните са го положили на земята и докато Йосиф от Ариматея е бил при Пилат Понтийски да моли за тялото Исусово, Никодим е правел своята смес от смирна и алой, а другите са се прибрали по домовете си, да оплакват загубата. Тези, които биха гледали завършената Пиета, щяха да играят ролята на останалите присъствуващи от Библията. Те щяха да усещат какво изживява Мария. И никакви ореоли, никакви ангели. Само двете човешки същества, които бог бе избрал.

Той чувствуваше отблизо Мария, след като толкова дълго бе размишлявал върху началото на нейния път. Сега, изтерзана, тя беше крайно жива във въображението му; синът й бе мъртъв. При все че по-късно щеше да възкръсне, в този миг той бе наистина мъртъв и изражението на лицето му трябваше да показва какво е изживял на кръста. Затова в скулптурата си Микеланджело не биваше да дава израз на чувствата на Исус към майка му; само чувствата на Мария към сина й. Отпуснатото тяло на Исус трябваше да бъде бездейно, очите — затворени. Връзката с него щеше да се осъществява само от Мария. Микеланджело намираше, че така трябва да бъде.

За него бе облекчение да премине към техническите проблеми. Щеше да направи Христос в естествена големина, но как Мария щеше да държи своя син в скута си без съотношението между двете фигури да изглежда неестествено? Неговата Мария щеше да бъде с тънки крайници и деликатни пропорции и въпреки това трябваше да държи този голям мъж тъй сигурно и убедително, както би държала дете.

Имаше само един начин да постигне това: като опитва, като рисува детайли и скици, чрез които да търси в най-отдалеченото кътче на ума си творчески идеи за предаването на своя замисъл.

Започна да прави свободни скици, за да разтовари мисълта си и образите да се появят на хартия. Тези скици се доближаваха до това, което той чувствуваше в себе си. Същевременно започна да обикаля улиците, да се вглежда в минувачите или пазаруващите от сергиите, да трупа пресни впечатления за външния вид на хората, за движенията им. Той особено търсеше нежните, миловидни монахини със забрадки на главата и було до средата на челото, запомняше израженията им и ги нанасяше на хартия, щом се прибереше.

Откривайки, че диплениците могат да изпълняват конструктивна функция, той започна да изучава анатомията на гънките. Между другото импровизира фигура от глина в естествена големина, купи евтино платно, намокри го в леген с вода и го намаза с размита на каша глина, която Ардженто донесе от брега на Тибър. Ни една гънка не биваше да бъде случайна, всяка чупка на дипленицата трябваше да служи органически, да покрива тънките нозе на Мадоната по такъв начин, че те да крепят здраво Христовото тяло, да подчертават душевния смут на Мария. След като платното изсъхна и се втвърди, той видя какви поправки трябва да се направят.

— Значи, това е скулптура — направи гримаса Ардженто, след като цяла седмица бе мил непрекъснато пода, — да правиш пити от кал.

Микеланджело се усмихна.

— Виж какво, Ардженто, ако знаеш кога да сгъстиш гънките, както тук, и кога да ги разлееш, можеш да обогатиш позата на тялото. Те могат да имат не по-малко осезаем ефект от плътта и костите.

Той тръгна из еврейската махала да рисува юдейски лица, за да добие зрителна представа как може да е изглеждал Христос. Еврейската махала се намираше в Трастевере, до Тибър, при черквата „Сан Франческо а Рипа“. Еврейското малцинство беше незначително до 1492 година, когато испанската Инквизиция принуди много евреи да избягат в Рим. Тук, общо взето, към тях се отнасяха добре — като към хора, напомнящи наследството, оставено на християнството от Стария завет; мнозина от даровитите сред тях бяха известни във Ватикана като лекари, музиканти сарафи.

Те нямаха нищо против той да ги рисува; докато си вършат работата, но никой не се съгласяваше да дойде да му позира в ателието. Казаха му да иска разрешение от равина Мелци, когото можел да намери в неделя следобед в синагогата. Равинът беше в занималнята — благ, белобрад старец, с ясни сиви очи, облечен в черно, с кепе на главата. Четеше Талмуда на група хора от своето паство. Когато Микеланджело обясни защо е дошъл, равинът отвърна сериозен:

— Библията ни запрещава да правим идоли или да им се кланяме. Затова нашите творци се отдават на литература, а не на живопис или скулптура.

— Но, равин Мелци, вие нямате нищо против други да създават произведения на изкуството, нали?

— Ни най-малко. Всяка религия си има свои собствени принципи.

— Аз вая в момента една Пиета от бял карарски мрамор. Искам да извая Исус като истински юдей. Но не ще успея да постигна това, ако вие не ми помогнете.

— Не ми се ще моите хора да си имат неприятности с църквата — отвърна замислено равинът.

— Тази работа я правя за кардинала от Сен Дени. Сигурен съм, че той няма да се възпротиви.

— Какви модели предпочитате?

— Работници. Около трийсет и пет годишни. Но не прекомерно развити, а сухи и жилести, с интелигентен и чувствителен вид.

Равинът му се усмихна с безкрайно старите си, но жизнерадостни очи.

— Оставете ми адреса си. Ще ви изпратя най-подходящите хора от малцинството.

Микеланджело хукна със скиците си към самотната ергенска квартира на Сангало и помоли архитекта да му начертае стойка, която да напомня седналата Мадона. Сангало разгледа скиците и изчерта на бърза ръка дървена стойка. Микеланджело купи дървени парчетии. Заедно с Ардженто скова стойката и я покри с одеяло.

Първият му модел пристигна по здрач. Когато Микеланджело го помоли да се съблече, той се подвоуми за миг, затова Микеланджело му даде пешкир да го увие около бедрата си и го въведе да се съблече в кухнята. След това го настани на стойката и му обясни, че се предполага да е умрял неотдавна и майка му го държи в скута си. Моделът очевидно реши, че Микеланджело е луд. И само наставленията на равина го възпряха да не хукне. Но към края на сеанса, когато Микеланджело му показа бързата, свободна скица — майката, грубо нахвърляна, поела своя син, — моделът разбра какво иска да прави Микеланджело и му обеща да поговори на своите приятели… Микеланджело работеше по два часа дневно с всеки модел, изпратен от равина.

Мария представляваше съвсем друга проблема. При все че трябваше да я изобрази тридесет и три години след оня миг, в който бе взела своето решение, той не можеше да си я представи като жена към петдесет години, вече стара, сбръчкана, съсипана в тялото и лицето от труд и тревоги. Той виждаше Девата вечно млада, каквато бе в неговите спомени и майка му.

Якопо Гали го въведе и запозна в няколко римски семейства. Там той скицираше в богатите им рокли от лен и коприна млади, под двадесетгодишни момичета, едни на път да се оженят, други вече женени. Тъй като в болницата на „Санто Спирито“ приемаха само мъже, той не бе имал възможност да изучи анатомията на женското тяло; но пък беше рисувал тосканските жени по нивите и къщите им. И можеше да различи под роклите телесните форми на римските жени.

Седмици наред размишляваше как да свърже двете фигури: една Мария, млада и чувствителна и все пак достатъчно силна, за да държи в скута си своя син; и един Исус, който, макар и сух, бе силен дори в смъртта си. Той добре помнеше как изглеждаше такъв човек благодарение на опита си от стаята за мъртъвците. Микеланджело се приближаваше до сложния образ, като черпеше от своята педантично точна памет, без да прибягва до скиците си.

Скоро беше готов да мине към триизмерна фигура от глина. Тук имаше възможност да се изрази свободно, защото материалът позволяваше да се изменят формите. Искаше ли да наблегне някъде или да постигне по-голяма напрегнатост, добавяше или отземаше глина. После премина на восък, понеже на пипане и по прозрачност восъкът приличаше на мрамора. Той уважаваше всяка от тези подготвителни техники и се съобразяваше със спецификата им: рисунките му с перо бяха защриховани по такъв начин, че да напомнят човешка кожа; глината използуваше пластично, за да подскаже мека, подвижна плът, например корема на полегнала фигура; а восъка заглаждаше, за да придаде на повърхността на тялото еластична обтегнатост. Ала никога не допускаше тези скици да се затвърдят в съзнанието му; те си оставаха само отправни точки в най-общи черти. Започнеше ли да вае, той се зареждаше със спонтанна енергия; прекалено изпитаните и подробни етюди от глина и восък биха го принудили просто да увеличава скицата.

А истинското вълнение трябваше да се търси в самия мрамор. Рисунките и восъчните и глинените етюди бяха неговата мисъл. А ваянето — действие.