Ървинг Стоун
Страдание и възторг (117)

6

Той поднови работата си в капелата и пак нае зидари и мазачи. Вместо да работи алегоричните си статуи върху въртящи се стативи, за да хване променящата се светлина, той накара да ги подпрат с дървени трупчета под такъв ъгъл, под какъвто фигурите щяха да стоят върху саркофазите, и в положението, в което щяха да останат сетне в капелата. По този начин щеше да използува най-добре действителните светлини и сенки, които те щяха да поглъщат.

При скицирането на четирите излегнати фигури за двете гробници той си постави задачата да задържи вниманието на зрителя, да не позволи на погледа да се плъзне надолу от сводестия извит капак на гробницата. За тази цел създаде обратна извивка в торса, като постави единия крак на всяка фигура повдигнат високо нагоре, а другия, с опънати пръсти, отпуснат до крайния предел на блока. Рязкото изхвърляне на единия крак нагоре в пространството щеше да задържи сложените рамо до рамо фигури върху несигурния наклон.

В капелата беше студено от валящите вън дъждове и непоносимо влажно от водата, която се цедеше от бавно съхнещия цимент на зазиданите прозорци. Понякога Микеланджело усещаше зъбите си да тракат дори когато чукаше с бясна скорост мрамора. Вечер, когато се връщаше в собственото си ателие, струваше му се, че главата му е пълна със слуз, а гърлото му беше като одрано. Той не обръщаше внимание на трудностите, взел твърдо решение, че този проект не бива да се превърне във втора гробница на Юлий.

Себастиано продължаваше да му пише от Рим: „Пиета“ била изложена на опасност в капелата, ала никой не посмял да повреди умрелия Христос на майчиния му скут. „Бакхус“ бил заровен от семейството на Якопо Гали в овощната градина пред старата му работилница, а сега бил изваден и сложен пак на мястото си. Той, Себастиано, бил назначен за папски Пазител на печатите, станал монах, имал много добра заплата и бил известен сега като Себастиано дел Пиомбо. Колкото до къщата на Мачело деи Корви, мазилката от стените и таваните се ронела, повечето от домашните вещи изчезнали, сградите по края на градината били съборени за гориво. Скулптурите му били здрави и читави, но къщата имала нужда от грижи. Не може ли Микеланджело да изпрати пари, за да се направи ремонт?

Микеланджело нямаше и не можеше да изпрати пари. Флоренция не се беше съвзела от войната; храна и материали се намираха много трудно, търговията беше тъй слаба, че разходите за семейния дюкян отиваха на вятъра всеки месец. Валори управляваше с жестока ръка. Папа Климент поддържаше кръвната вражда между разните фракции във Флоренция. Градът се надяваше, че Иполито, мекият и благ син на Джулиано, ще заеме мястото на Валори, ала папа Климент имаше други планове. Иполито стана кардинал въпреки най-голямото си нежелание и бе изпратен в Унгария като командир на италианските войски срещу турците. Синът на самия Климент, известен като Алесандро Мавърът поради мургавата му кожа и дебелите бърни, бе доведен във Флоренция с големи церемонии и провъзгласен за самодържец на града държава до края на живота си. Покварен грозен младеж, малко интелигентен и с ненаситен апетит, с бащините му войски под ръка, готови да наложат най-незначителното му желание. Алесандро убиваше противниците си посред бял ден, изнасилваше и развращаваше младежта на града, затриваше и последния спомен за свободата и скоро докара нещата до състояние на анархия.

Също тъй скоро Микеланджело обяви война на Алесандро. Когато Алесандро поиска от него да проектира ново укрепление над Арно, Микеланджело му отказа. Когато Алесандро го уведоми, че искал да покаже капелата на своя гост, вицекраля на Неапол, Микеланджело заключи сакристията.

— Поведението ви е опасно — предупреди го Джовани Спина.

— Нищо не ме заплашва, докато не довърша гробницата. Климент е успял да го разясни дори на дебелоглавия си син… иначе отдавна вече да не съм жив.

Той остави длетата, избърса мраморния прах от лицето и веждите си, огледа се и възкликна с доволен вид:

— Тая капела ще надживее Алесандро, ако не го надживея аз.

— Вие няма да го надживеете, сигурен съм. Вие сте само кожа и кости и се дерете от кашлица. Защо не се разхождате по хълмовете на топлото слънце, да си излекувате кашлицата, да пострупате мъничко месце върху костите си?

— Микеланджело седна на крайчеца на дъска, сложена върху две магарета, и замислено отговори:

— Във Флоренция не е останало нищо от хубавото, от реда освен в изкуството. Когато застана пред този мраморен „Ден“ с чук и длето в ръце, чувствувам, че изпълнявам закона на Мойсей чрез една художествена форма, за да компенсирам духовното падение на Алесандро и неговите побойници. Кое ще надживее, тези мраморни статуи или развратът?

— Тогава позволете ми поне да преместя мраморните блокове в топло, сухо помещение.

— Трябва да ги вая тука, Спина, където осветлението е точно такова, каквото ще бъде, когато ги сложим върху саркофазите.

В ателието тази вечер той намери молба от Джован Батиста, вуйчото на Мини: момчето се влюбило безнадеждно в дъщерята на една обедняла вдовица и искало да се ожени за нея. Вуйчо му смяташе, че би трябвало да го изпратят някъде в чужбина. Дали Микеланджело би могъл да помогне?

Когато Мини се върна от вечерната си разходка, Микеланджело го попита:

— Обичаш ли това момиче? Страстно! — отговори Мини.

— Същото момиче ли е, в което беше страстно влюбен миналата година?

— Разбира се, не.

— Тогава вземи тая картина „Леда и лебедът“. И тези рисунки. Парите от тях ще ти стигнат да си уредиш ателие в Париж.

— Но „Леда“ струва цяло състояние! — с изумление възкликна Мини.

— В такъв случай гледай да вземеш за нея цяло състояние. Пиши ми от Франция.

Едва Мини бе заминал на север, когато млад, към двадесетгодишен мъж се появи на вратата на ателието и се представи като Франческо Амадоре.

— Но ме наричат Урбино — додаде той с тих глас. — Свещеникът в „Сан Лоренцо“ ми каза, че сте имали нужда от някой човек.

— Каква работа търсиш?

— Търся дом, синьор Буонароти, и семейство, защото си нямам никого. По-нататък ще искам да се оженя и да си имам собствено семейство, но първо трябва да работя дълги години. Родителите ми бяха бедни хора и аз имам само тия дрехи на гърба си.

— Искаш да станеш ученик на скулптор?

Ученик на художник, господине.

Микеланджело огледа стоящия пред него младеж: дрехите му бяха износени, но спретнати; беше измършавял и останал кожа и кости; имаше хлътнал корем, който никога не е знаел какво значи да е пълен; сериозни сиви очи, потъмнели сиви зъби и светла, пепелявосива коса. Урбино имаше нужда от дом и работа, но въпреки това в държането му имаше достойнство, вътрешно спокойствие. Явно, той уважаваше себе си и това се хареса на Микеланджело.

— Добре, хайде да опитаме.

Урбино имаше благородна душа, която озаряваше всичко, което правеше. Той се радваше така безкрайно, загдето си има свой кът, че изпълваше къщата със собственото си щастие и се отнасяше към Микеланджело с уважение, дължимо на баща. Микеланджело започна да се привързва към този младеж.

 

 

Папа Климент отново настоя пред наследниците на Юлий да се споразумеят за предаването на гробницата. Ровере, макар и да се чувствуваха оскърбени и излъгани, дадоха устно съгласие да приемат гробницата само с една предна фасада, украсена със статуите, които Микеланджело бе вече изваял. Той се задължаваше да предаде „Мойсей“ и двамата „Роби“, да довърши четиримата „Роби“ и да ги изпрати с „Победата“ в Рим. Единственото, което му оставаше след това, беше да приготви скици на другите фигури и да намери две хиляди дуката, които да върне на Ровере, та да могат те да ги платят на друг ваятел на мрамор, за да довърши гробницата. След двадесет и седем години тревоги и срещу осем големи скулптури, за които нямаше да получи нито една пара, щеше да се освободи от този ад, който си бе създал сам.

Не можеше да продаде никое от своите стопанства или къщи за необходимите две хиляди дуката. Никой в Тоскана нямаше пари. Единствената сграда, за която би могъл да получи свястна цена, беше ателието на Виа Моца.

— Сърцето ми се къса! — изплака той пред Спина. — Обичам това ателие!

Спина въздъхна.

— Чакайте да пиша в Рим. Може би ще сполучим да отложим изплащането на парите.

Джовансимоне избра тъкмо този момент да му направи едно от редките си посещения на Виа Моца.

— Искам голямата къща на Виа ди Сан Прокуло — заяви той.

— За какво?

— За да заживея на широка нога.

— Тя е дадена под наем.

— Ние нямаме нужда от наема.

— Ти може да нямаш нужда, но аз имам.

— За какво? Ти си достатъчно богат.

— Джовансимоне, аз се чудя как да изплатя дълга си на Ровере…

— Това е само предлог. Ти си стиснат както татко.

— Бил ли си някога лишен от нещо?

— От съответното място в живота. Ние сме благородни граждани!

— В такъв случай дръж се благородно.

— Нямам нужните за това пари. Ти само ги трупаш.

— Джовансимоне, ти си петдесет и три годишен и никога не си се издържал сам. Аз те издържам от тридесет и четири години, от смъртта на Савонарола.

— Да не чакаш похвала затуй, че си изпълнявал дълга си? Говориш така, сякаш сме прости занаятчии. Нашето семейство е старо като Медичите, Строци и Торнабуони. Ние плащаме данъци във Флоренция от три столетия!

— Приказваш като татко! — уморено му отвърна Микеланджело.

— Ние имаме право да носим герба на Медичите! Аз искам да го сложа на входа на Виа ди Сан Прокуло, да наема слуги. Ти все се оправдаваш, че правиш всичко само за семейството. Хайде сега, докажи го, остави настрана думите и дай вместо тях злато!

— Джовансимоне, ти май не можеш да разпознаеш черна гарга в паница с мляко. Аз не разполагам със средствата да направя от тебе флорентински благородник.

Микеланджело чу, че Сиджизмондо се преместил в селската къща в Сетиняно и обработвал земята. Той изкачи на кон стръмнината и завари Сиджизмондо зад ралото, теглено от чифт бели волове, със сламена шапка и лице и коса, мокри от пот, със спечен тор на едната обувка.

— Сиджизмондо, ти работиш като прост селяк!

Сиджизмондо свали шапка и си избърса челото с тежко движение на ръката, сякаш размахваше боздуган.

— Само си ора нивата.

— Но защо? Нали имаме изполичари да вършат тежката работа.

— Обичам да работя.

— Но не като работник! Какво си представяш, Сиджизмондо? Никой Буонароти не е работил с ръцете си от триста години насам!

— Освен теб!

Микеланджело пламна.

— Аз съм скулптор! Какво ли ще кажат хората във Флоренция, когато чуят, че брат ми работи като селянин? В края на краищата Буонароти са били благородни граждани; ние имаме герб…

— … Гербът няма да ме нахрани. Аз съм вече твърде стар, за да воювам, затова работя. Тази земя е наша, аз отглеждам жито, маслини, грозде…

— Трябва ли за това да газиш тор?

Сиджизмондо погледна засъхналата си обувка.

— Торът прави нивата плодородна.

— Аз съм работил целия си живот, за да накарам цяла Италия да почита името Буонароти. Нима искаш хората да казват, че имам брат в Сетиняно, който тимари волове?

Сиджизмондо загледа двете красиви бели добичета и с обич отговори:

— Воловете са хубаво нещо.

— Те са прекрасни животни. Хайде сега иди да се окъпеш, сложи си чисти дрехи и остави някой от наемателите ни да пори браздите.

Той загуби и двата спора. Джовансимоне разпространи във Флоренция мълвата, че Микеланджело бил скъперник и простак, който отказвал на семейството си възможността да живее съобразно високото му положение в тосканското общество. Сиджизмондо пък разпространи в Сетиняно мълвата, че брат му Микеланджело бил предвзет аристократ, който смятал, че семейството му било твърде високопоставено, за да се занимава с честен труд. В крайна сметка и двамата братя получиха, каквото желаеха: Джовансимоне — повече пари за харчене, а Сиджизмондо — земя за обработване.

Той се съсредоточи върху двете женски фигури, „Зората“ и „Нощта“. Освен Богородиците никога не беше ваял жена. Не изпитваше никакво желание да изобразява млади момичета пред прага на живота; искаше да извае плодородието, неизтощимото тяло, което дарява живот на човешкия род, зрели жени, които са изпитвали родилни мъки и раждали, с уморени, но непобедими тела. Трябваше ли да бъде двуполов, за да създава истински жени? Всички художници са двуполови същества. Той извая „Зората“, още несъбудила се, хваната в прехода между съня и действителността, с глава, все още морно отпусната на рамото; плътно пристегната с панделка под гърдите, за да подчертае пространствено закръглената им форма; коремните мускули отпуснати, утробата изтощена от раждане, целият труден житейски път изразен чрез полузатворените очи и полуотворената уста; лявата ръка извита нагоре и увиснала във въздуха, готова да падне, щом тя вдигне глава от рамото си, за да посрещне деня.

Той прекоси няколкото стъпки през капелата, за да поработи върху пищната сладострастна фигура на „Нощта“: още млада, плодовита, желана, люлка на човеци; с изящна гръцка глава, почиваща на леко извит врат, с очи, затворени покорно пред съня и мрака; с напрежение, отразено в снагата с дългите ръце и крака чрез пластично третиране на плътта, за да й придаде чувственост, която щеше да подсили с грижливо полиране. Светлината, движеща се свободно по очертанията на млечния мрамор, щеше да подчертае женските форми: коравите зрели гърди, извор на препитанието, великолепното снажно бедро, ръката, рязко извита зад гърба, за да накара гръдта гордо да изпъкне напред — мечта на всеки мъж за прекрасно, щедро женско тяло, готово за сън? За любов? За оплодяване?

Той полира статуята със слама и сяра, спомняйки си как неговите прадеди, етруските, са ваяли излегнати каменни фигури за капаците на своите саркофази.

Микеланджело свърши „Зората“ през юни, а „Нощта“ през август, двете геройски мраморни изваяния за девет месеца, след като напусна кулата си, черпейки от вътрешната си сила през цялото горещо и сухо лято, и тогава се залови за мъжките фигури на „Денят“ и „Здрачът“, като остави груба фактура около главата, без да ги пили или излъсква, понеже самите следи от сечивата говореха за ярко проявена мъжественост. На „Денят“ — мъдър як мъж, който познава всестранно преходната болка и наслада в живота — той извая глава, издадена над собственото му масивно рамо и ръка, с мускулест торс, чийто гръб говореше, че е вдигал и носил тежестите на света. „Здрачът“ беше портрет на собственото му брадато лице с хлътнали очи и костелив нос, с глава, наведена диагонално като залязващото слънце, когато се спуска към хоризонта, с неотстъпчиво изражение на чертите, отразено в отрудените ръце, в подчертано моделираните колена, вдигнати и прехвърлени едно над друго, единият крак издаден извън тънката мраморна подложка, извън самата гробница.

Беше изучавал анатомия, за да се запознае с вътрешното устройство на човека; сега работеше мрамора, сякаш той имаше своя собствена анатомия. В тази капела искаше да остави нещо от себе си, нещо, което самото време не би могло да заличи.

Свърши „Здрачът“ през септември.

Започнаха дъждовете, в капелата стана студено и влажно. Той беше пак изпосталял, останал само кости и хрущяли, по-малко от сто либри, когато вдигна чука и длетото, за да прелее кръвта от своите жили, мозъка на костите и калция си в жилите и костите на „Денят“, „Мадоната с младенеца“, статуята на седналия замислен Лоренцо. И колкото повече мраморните фигури започваха да туптят от живот, тръпни, мощни, здрави, толкова повече съхнеше сам той; собственият му вътрешен запас от воля, смелост, дръзновение и ум вливаше в мраморните статуи предвечните им жизнени сили. Сетната капка от силата си той вля в безсмъртието на изваянията.

— Ти знаеш, че не бива така! — упрекна го този път Граначи, който сам беше измършавял покрай злочестините на родния град. — Смърт от прекалено увлечение е своеобразно самоубийство, безразлично дали е от работа, или от вино.

— Ако не работя по двадесет часа на денонощие, никога няма да свърша.

— Тъкмо обратното. Ако имаше достатъчно разум да си почиваш, би останал жив цяла вечност.

— Та аз живея вече цяла вечност.

Граначи поклати глава.

— На петдесет и седем ти имаш силите на тридесетгодишен човек. Пък аз, аз съм изхабен… от удоволствията. С твоя късмет защо смяташ, че да умреш ще е по-лесно, отколкото да живееш?

Микеланджело се изсмя за първи път от седмици насам.

— Мили Граначио, колко беден щеше да бъде моят живот без приятелството ти! Вината е твоя… че вая… ти ме заведе в градината на Лоренцо, ти ме насърчи.

Граначи се закиска.

— Ти никога не си искал да правиш гробници и въпреки това през по-голямата част от своя живот си ваял мраморни статуи за гробници. От година на година повтаряше, че никога няма да правиш портрети, а ето че си се нагърбил с два портрета, в естествена големина!

— Ти сънуваш.

— Нима няма да изваеш портрети за нишите?

— Положително не. Кой ще знае подир стотина години дали моите статуи са верни изображения на младия Лоренцо и Джулиано? Аз ще извая обобщени фигури на действието и размисъла. Те ще представляват никого и всекиго. Предметът на изображението е селска каруца за откарване хрумването на скулптора до пазара.

Свещениците на „Кастел Дуранте“ бяха научили Урбино да чете и пише; постепенно той се превърна в домоуправител и на жилището, и на ателието. Понеже племенникът му Лионардо напредваше добре като ученик при Строци, Микеланджело повери сега сметководните си книги на Урбино. Той изплащаше надниците и сметките, влезе в ролята, която бе играл на младини Буонарото, и се превърна в покровител, който можеше да направи живота на Микеланджело по-гладък, да поеме дребните тревоги, тежащи на плещите му. Микеланджело започна да гледа на тази връзка като на нещо постоянно.

Той си даде почивка, като се прехвърли към глинените модели, забърка дреб, за да направи глината по-мазна и да се поддава по-лесно на работа, омеси я така, че да се лепи по арматурата. Влажността на глината толкова много напомняше влажността на капелата — чак му се струваше, че моделира мокрото и студено вътрешно пространство на сакристията. От глината се върна към мраморния блок и извая статуята на младия Лоренцо за нишата над „Зората“ и „Здрачът“, като прибягна към архитектоничен похват и проектира тази замислена фигура статично, скована, затворена в себе си, задълбочена в собствените си вътрешни размишления. За контраст създаде една действена композиция на Джулиано над гробницата с „Денят“ и „Нощта“ на отсрещната стена: свободна, пронизана от напрежение и в състояние на непрекъснато движение. Главата на Лоренцо беше здраво поставена и втисната в раменете; главата пък на Джулиано с неочаквана извивка на шията беше издадена напред в пространството.

Но истинската си радост черпеше от „Мадоната с младенеца“. Всяка нишка, всяка гънчица на неговата душа тръпнеше от желание да й придаде божествена красота: греещото и от обич и състрадание лице, изворът на живота и възраждащото се бъдеще, оръдието на божеството, чрез което човешкият род пребъдва въпреки своите бедствия и страдания.

Темата на майката с детето изпъкваше пред него съвсем свежа и сияйна, сякаш никога не я беше ваял преди — напрегнато желание и напрегнато удовлетворение: младенецът, извил се на скута на майка си, поривисто търсещ храна; сложните гънки на майчината му одежда изострят вълнението, дават външен израз на изпитваните от нея удовлетворение и болка от сученето на лакомото, земно дете. Изведнъж му се зави свят, стори му се някак си, че е в първото си ателие и вае „Мадоната“ за търговците от Брюге… когато е бил на почит.

Оказа се, че е само треска. Когато тя премина, беше толкова отслабнал, че едва го държаха краката.

Папата изпрати във Флоренция каляска с кочияш със заповедта Микеланджело да дойде в Рим, за да се съвземе в топлината на по-южното слънце и да чуе за един нов, вълнуващ проект, замислен от него. Климент покани приятелите на Микеланджело от флорентинската колония на обед във Ватикана, нареди да бъдат играни няколко комедии за негово развлечение. Загрижеността на Климент за здравето му беше искрена, почти като на обичен брат. След това папата разкри желанието си: би ли искал Микеланджело да изпише „Страшният съд“ на огромната стена откъм олтара в Сикстинската капела?

На обеда Микеланджело срещна един младеж с изключителна красота, като тази на гръцките младежи, които бе изрисувал зад своето семейство на картината, изработена за Дони. Той имаше бляскави очи със сиво-синия цвят на пиетра серена, класически нос и уста, изваяни от Праксител от мрамор с цвета на човешка плът, високо закръглено чело на една и съща линия с едра, извита брадичка, кестеняви коси, дълги, симетрично изваяни бузи с високи скули и розовата бронзирана кожа на младежите, състезавали се по стадионите на Гърция.

Томазо де Кавалиери, двадесет и две годишен, добре образован, сериозен, беше наследник на благородно римско семейство. Обладан от желание да стане първокласен живописец, той настойчиво попита дали не би могъл да му стане ученик. Възхищението в очите на Томазо се равняваше почти на боготворене. Микеланджело отговори, че трябва да се върне във Флоренция, за да довърши капелата на Медичите, но не вижда никаква пречка да прекара част от времето, докато е в Рим, за да рисуват заедно. Дълбокото съсредоточаване на младия мъж, когато наблюдаваше как Микеланджело постига въздушните си ефекти, безкрайно го ласкаеше. Микеланджело откри, че Томазо е даровит, съвестен работник, очарователен и симпатичен. Томазо обладаваше приятната способност да заличава тридесет и пет годишната разлика във възрастта им, тъй че в негово присъствие Микеланджело се чувствуваше млад, можеше да се смее, да излезе от затворената си черупка. Когато се разделиха, те обещаха да си пишат. Микеланджело предложи да изпраща специални рисунки, по които Томазо би могъл да се учи, и да му обади, когато вземе решение по предложението на папата.

Във Флоренция той се върна в сакристията освежен. Напролет беше забравил за намерението си да мре. Когато завършваше двете мъжки фигури, прибягна до метода на кръстосания щрих, на който Гирландайо пръв го беше научил с перо: редица калиграфски черти, направени с двузъбо длето, наложени под прав ъгъл върху черти, прокарани с шило, така че по-тънките следи от зъбците да не съвпадат с по-дълбоките и по-подчертани резки от шилото. Така постигна фактура, в която имаше обтегнатостта и напрежението на живата плът. На бузите на „Богородицата“ придаде мека зърнеста фактура.

Красотата на лицето и бе неземна.