Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

9

Той взе под наем къща откъм морето на площада в Пиетрасанта с гледка към цяла миля широко блато, което щеше да му се наложи да пресече, за да построи пристанище, и задържа възрастната двойка, която притежаваше имота, за да му домакинствува. Кардинал Джулио го бе уведомил, че ще трябва да добива мрамор и за строежа на „Свети Петър“, и за поправки на Катедралата във Флоренция. Гилдията на сукнарите изпращала специалист да му построи пътя.

Беше март, пред него имаше към шест месеца хубаво време, докато снегът и ледът затворят планините. Ако успее да започне свалянето на мраморните колони от каменоломните на брега към октомври, задачата му ще бъде изпълнена… ако успее изобщо да пристъпи към нея! Ще нареди да пренесат първите блокове във Флоренция, където ще прекара зимата и ще ги вае. Щом пак се запролети, един надзирател и група работници ще може да се върнат да продължат работата на каменоломнята.

Той си направи списък на всичко, от което имаше нужда, тръгна за Карара и отиде право към дюкяните над града, извън стените. Влезе в дюкян за конопени изделия, първия от редицата доставчици край реката.

— Трябва ми яко въже.

Собственикът не вдигна очи от стоката си.

— Нямам.

Микеланджело отиде по-нагоре по улицата при един железар. Ковачът ковеше метал върху наковалнята.

— Искам да купя ковашко огнище и желязо на пръчки.

— Свърших ги.

Съседният дюкян за сечива беше най-добрият по тия места.

— Можеш ли да ми продадеш малко кирки, брадви, триони…

— Май не достигат.

Микеланджело отиде в планините да потърси собствениците, с които беше сключвал договори и на които беше плащал големи суми пари.

— Ела при мене в Пиетрасанта, Левак.

— Имам голям договор. Не мога да напусна.

По-нататък се опита да придума Разума:

— Дай ми твоя надзирател за шест месеца. Ще ти платя двойно.

— Не мога без него.

Микеланджело се качи по-нагоре, запъти се към далечните каменоломни, където работниците образуваха собствени задруги, отделно от карарците.

— Ела да работиш на моята каменоломня вместо на твоята. Ще ти дам същата печалба, а отгоре на това договор за блоковете от твоята каменоломня идущата година. Какво ще кажеш?

Очите на собственика заблестяха при мисълта за извънредните пари, но въодушевлението му бързо угасна.

— Не искам да надуват ро̀га за мене.

Понеже не му провървя на каменоломните, той бързо слезе по пътеката в града, влезе в къщата на аптекаря през градината отзад и потърси приятеля си.

— Цял живот сте наемали и обучавали надзиратели. Изпратете ми един човек. Имам нужда от помощ. Всички други ми отказаха.

— Зная — печално отвърна Пелича. — Аз съм ваш приятел. Приятелите не бива да се изоставят.

— Значи, ще ми помогнете?

— Не мога.

— Искате да кажете, че не желаете.

— То е едно и също. Никой няма да дойде. Те държат на задругата си. Това е най-страшната опасност, пред която се е изправяла нашата община, откакто ни прегази френската войска. Ами тоя дюкян? Все едно, че някой е изписал с пепел знака на чумата върху вратата. Моля ви да ми простите.

Микеланджело извърна очи настрана.

— Грешката беше у мене, че дойдох.

Капнал от умора повече, отколкото след двадесет часа ваяне, той мина още веднъж през настланите с мрамор улици, край домакини, загърнати с шалове, и отиде в Рока Маласпина. Маркизът беше не само собственик на голяма част от Карара, но и единственият управник на княжеството. Неговата дума беше закон. Маркизът го посрещна със сериозен, но не враждебен вид.

— Папата е безсилен тука — обясни той. — Светият отец не може да принуди хората да вадят мрамор от планината. Дори и да отлъчи от църквата цялата област. — Тогава трябва ли да разбирам, че и вие не можете да им заповядате да ломят камък за мене?

Маркизът едва забележимо се усмихна.

— Умният владетел никога не заповядва нещо, за което знае, че няма да бъде изпълнено.

В стаята настъпи мъчително мълчание, докато един слуга не влезе да поднесе вино и пасмата — кифлички, великденски специалитет.

— Маркизе, аз съм платил хиляда дуката за мраморни блокове, които са още на каменоломните. С тях какво ще правя?

— Включено ли е в договора мраморът да бъде превозен до брега?

— Да, включено е.

— Тогава можете да бъдете сигурен, че ще бъдат доставени там. Ние изпълняваме договорите си.

Блоковете и колоните бяха свалени от планините с каруци за мрамор с тежки камъни, закачени за задните колелета вместо спирачки. Но когато ги докараха на брега, карарските лодкари отказаха да ги превозят до Флоренция.

— Не е в договора.

— Знам. Готов съм да платя много добре. Искам да ги закарате до Пиза, а после нагоре по Арно, докато не е намаляла водата.

— Няма лодки.

— Вашите гемии стоят тука без работа.

— Утре са заети. Няма време.

Микеланджело изруга, качи се на коня си и измина дългия и труден път през Специа и Рапало до Генуа. Тука имаше предостатъчно собственици на кораби, жадни за работа. Те направиха сметка колко гемии ще бъдат необходими. Микеланджело предплати, уговори се да се срещне с тях в Авенца, за да ръководи товаренето.

На третото утро, когато гемиите от Генуа се показаха на хоризонта, карарска гребна лодка излезе да ги посрещне. Микеланджело чакаше на брега и се ядосваше, че се бавят. Най-после гребната лодка се върна и докара генуезкия капитан. Той хвърли поглед към блоковете и колоните на Микеланджело и процеди през зъби:

— Не можем да ги вдигнем. Много са големи. Микеланджело пребледня от ярост:

— Аз ви казах броя, тежината и размерите. — Много са.

Капитанът хвърли на Микеланджело кесия с пари и си отиде с гребната лодка. Карарците стояха на брега с безизразни лица, сетне се обърнаха и поеха нагоре по дългата равнина.

На другия ден Микеланджело отиде надолу по брега до Пиза. Когато се приближи до града и видя кулата, навела се на фона на синьото небе, той си спомни първото си идване тука с Бертолдо, когато бе петнадесетгодишен и учителят му го заведе в Кампосанто, за да докаже, че не е копирал древната римска „Битка на кентаври“. Сега беше на четиридесет и три. Нима само двадесет и осем години се бяха минали, откакто беше проучвал великолепните скулптури на Николо Пизано в Баптистерията? Колкото по-дълго живееше, толкова повече се отдалечаваше от най-строгото наставление на Бертолдо: „Трябва да създадеш цялостно творчество от велики творби.“

— Как? — уморено се питаше Микеланджело.

Той намери капитан, комуто можеше да има вяра, даде му капаро и се върна в Пиетрасанта. Корабите не дойдоха в уречения ден… нито на следващия… нито на третия ден. Той и скъпите му, строго подбирани блокове бяха изоставени. Как ли щеше да ги извози от карарския бряг?

Не знаеше къде още да се опита. Трябваше да открива каменоломня. Налагаше се просто да ги остави там. Сетне можеше да се опита пак.

Каменоделците на пиетра серена от Сетиняно знаеха, че каквато слава и да е постигнал, Микеланджело е платил за нея много скъпо. Не му завиждаха, когато гледаха мършавата му фигура да крета нагоре по пътя. Но щом излезе пред откритата скала, видя ъгловатите пластове на синкавосивия камък, каменарите, работещи на разреза, той се съживи, на лицето му заигра широка усмивка. Долу група работници с бойни чукове разбиваше назъбените блокове на късове, годни за продажба. Беше време за обед; малки момченца пристигаха с тояги на рамо и гърнета с топла храна, закачени на двата края. Каменарите се събраха в устието на пещерата си.

— Някой да знае каменоломня, останала без поръчки — попита Микеланджело. — Бих могъл да взема няколко добри работници в Пиетрасанта.

Те не искали някой да каже, че са отказали на стар свой другар; но каменоломните работели, а когато имало работа, никой не можел да напусне.

— Това е много хубаво! — възкликна той. Но се въздържа да добави: „Ала не за мен.“ — Мислите ли, че бих могъл да се опитам другаде по тия места? Зад двореца на Пити? В Прато?

Каменарите мълком се спогледаха.

— Опитай.

Той се отби на други кариери, една каменоломня за пиетра дура, Кава ди Фосато, Коверчано, каменоломнята за пиетра форте в Ломбрелино. Хората работеха; нямаше никакво основание да напуснат своите домове и семейства; страхуваха се от планините над Пиетрасанта. Обзет от отчаяние, той се затътри обратно в Сетиняно при Тополино. Синовете поддържаха работилницата, а седем различни внуци от седемгодишна възраст нагоре учеха занаята. Бруно, най-старият брат, с ниско остригана, прошарена коса, сключваше договорите; Енрико, средният, обучен от дядото за най-фината работа — колони и изваяни като дантела прозорци, — беше художникът на триото; Джилберто, най-неуморният, скосяваше и одялваше с бързината на трима каменари. Това беше последната му възможност: ако неговите приятели Тополино не пожелаеха да му помогнат, никой нямаше да пожелае. Той им описа подробно положението си, без да пропусне нито една трудност или опасност.

— Би ли могъл някой от вас да дойде? Трябва ми доверен човек.

Микеланджело сякаш чуваше как тримата безмълвно се съветват. Най-после очите на всички се устремиха към Бруно.

— Не можем да те оставим да си отидеш сам — бавно заговори Бруно. — Един трябва да дойде.

— Кой?

— Не Бруно — каза Енрико; — има договори за сключване.

— Не и Енрико — каза Джилберто; — само той се занимава с окончателна обработка.

Двамата по-стари братя погледнаха Джилберто и казаха в един глас:

— Оставаш ти.

— Да, оставам аз. — Джилберто почеса рунтавите си гърди и погледна Микеланджело. — Аз съм най-несръчен, но най-силен. Ще ти свърша ли работа?

— Ще свършиш. Аз ви благодаря.

— Недей забърква благодарност в семейната чорба — отвърна Енрико, който беше усвоил от дядото не само неговата сръчност в работата, но и запаса му от народни поговорки.

През следващите дни Микеланджело събра работници: Микеле, който беше работил при него в Рим, тримата братя Фанчели — Доменико, дребен човечец, но добър скулптор, Дзара, когото Микеланджело познаваше от години, и Сандро, най-младия. Съгласи се да дойде и Ла Граса от Сетиняно, зидарят, който му беше правил модел, а също и неколцина различни каменари, съблазнени от двойната надница, която им предложи. Сърцето му се сви, когато ги събра, за да им даде упътвания относно тръгването с наетата от него каруца на другата сутрин: дванадесет каменоделци. Нито един каменоломец! Как можеше да се нахвърли срещу една непокорена планина с тези неопитни работници?

Когато си отиваше замислен у дома, той мина край група каменари, които настилаха Виа Сант Еджидио с нови блокове. Сред тях с изумление видя Донато Бенти, ваятел на мрамор, който беше успешно изпълнявал поръчки във Франция.

— Бенти! За бога, какво правиш тука?

— Бенти, макар и едва тридесетгодишен, имаше старешки вид по рождение; под очите му се спущаха морави торбички, бръчките на спаруженото му лице се събираха на брадичката в истинска мрежа от кръстосани щрихи. Държането му беше сериозно. Той закърши ръце в безмълвна молба, сетне отговори:

— Правя малки скулптури, по които да стъпват хорските крака. Но с колкото и малко храна да се задоволявам, все пак трябва да ям по нещичко от време на време.

— Аз мога да ти плащам повече в Пиетрасанта, отколкото изкарваш на улицата. Какво ще кажеш? Ти ми трябваш.

— Аз ти трябвам? — повтори Бенти и запремига с бухалските си очи, сякаш не можеше да му повярва. — Това са май най-прекрасните думи в италианския език. Ще дойда.

— Добре. Ела на съмване при къщата ми на Виа Гибелина. Ще пътуваме с каруца четиринадесет души.

Тази вечер Салвиати дойде в дома на Микеланджело със сивоок мъж с оредяла коса, когото представи като Виери, седми братовчед от второ коляно на папа Лъв.

Виери ще дойде с вас в Пиетрасанта като ваш домакин. Той ще се грижи за прехраната, припасите, превоза и ще води сметките. Гилдията на сукнарите ще му плаща заплата.

— Тъкмо се тревожех кой ще се занимава с цифрите. Салвиати се усмихна:

— Виери е художник в счетоводството. Книгите му ще бъдат балансирани със същото съвършенство, с каквото е балансиран вашият „Давид“, и всичко до сетната пара ще стои на мястото си.

Виери заговори с приглушения глас на човек, който няма особен вкус към думите:

— Господари са колоните от цифри… докато се балансират. Едва тогава те ми се покоряват.

В края на краищата това бе щастливо тръгване, защото снаха му Бартоломеа роди здраво момченце, което кръстиха Симоне: най-после името Буонароти-Симони беше осигурило съществуването си и занапред.

Виери, Джилберто Тополино и Бенти се настаниха при него в Пиетрасанта и Виери взе една от спалните за своя канцелария. След това Микеланджело намери по-голяма къща в Серавеца за останалите девет работници. Той набеляза най-благоприятния път към бъдещите каменоломни и постави на работниците задачата с кирки и лопати да прокарат нагоре пътека, по която магарета биха могли да носят припаси. Голям брой млади селяни дойдоха да работят под надзора на Анто и развъртяха буйни чукове, за да разкъртят планинския камък и да проправят издатина, безопасна за минаване. Когато стана явно, че единственият ковач в Серавеца не може да задоволи нуждите им, Бенти изпрати да повикат кръстника му Ладзеро, набит мъж без врат и с гърди на бик; той уреди ковачница, която да обслужва и каменоломнята, и пътя, и където да се изработват специалните, подсилени с желязо каруци за превозване на мрамора долу до морето.

Микеланджело, Микеле, Джилберто и Бенти отидоха да правят издирвания и намериха няколко пласта пъстър мрамор в по-ниските части на Монте Алтисимо; а после, когато до върха оставаше само една издадена канара, откриха под повърхността пласт от чист мрамор за статуи, изумително кристално бял, безупречен по цвят и строеж.

— Вярно е! — извика Микеланджело на Бенти. — Колкото е по-висока планината, толкова по-чист е мраморът.

Той повика работниците си и накара хората на Анто да помогнат да издълбае равна площ на върха, откъдето биха могли да ломят мрамора. Пластът отиваше надълбоко, плътен и бял, цяла мраморна канара за вадене, малко потъмнял отгоре от сняг, вятър и дъжд, но под този външен слой той беше самата чистота.

Едничкото, което ни остава сега — възкликна Микеланджело възторжено, — е да къртим огромните блокове, които лежат тука от сътворението на света!

— И да ги смъкнем от планината — добави Бенти, загледан пет-шест мили надолу, край Серавеца и Пиетрасанта, към морето. — Искрено казано, пътят ме тревожи повече, отколкото мраморът.

Първите седмици на ломенето бяха загубено време. Микеланджело показваше на работниците как карарците набиваха накиснати клинове по дамарите и пукнатините, как клиновете набъбваха и мраморът се цепваше и как след това го изкъртваха с исполински лостове. Но мраморът и тези, които го ломят, са като влюбените, те познават един у друг всяко настроение, влечение и готовността за съпротива или отстъпление. Мраморът винаги е бил темпераментната царица на твърдите планински породи и все пак най-лесно трошлив поради своята крехкост — своенравна скъпоценност, изискваща обич и нежност.

За всичко това сетинянските каменоделци нямаха никаква представа. Не го разбираха и Бенти, и Доменико, макар че бяха ваяли статуи. Микеланджело се учеше от опита и грешките, като се осланяше много на няколкогодишните си наблюдения върху работата на карарците с блоковете, и се мъчеше да усвои изкуството на цели поколения за няколко месеца. Неговите каменоделци полагаха върховни усилия, но правеха грешки. Пиетра серена, върху който бяха научили занаята, беше безкрайно по-издръжлив. Те нямаха подготовката за работа с „блестящия камък“; нямаше да има никаква разлика, ако беше довел десетина дърводелци или ковачи.

Като надзирател, Джилберто Тополино представляваше цял вулкан от енергия: хвърляше се, мяташе се, нападаше ожесточено планината, караше другите да работят със страхотен устрем, но Джилберто знаеше само как да оформя за строеж късове пиетра серена, стиснати между колената. Природата на мрамора го вбесяваше с безочливата си неподатливост, когато би трябвало да бъде трошлив като захар, а се разпадаше на зрънца под шкарпела и шилото му, когато би трябвало да притежава твърдост.

Снажният Ла Граса се оплакваше:

— Все едно, че работиш на тъмно!

След като поработиха една седмица по-долу, върху излязъл на повърхността пласт, където Доменико каза, че намерили нещо хубаво, те изрязаха блок, който се оказа изпъстрен с кръгове от тъмни жили, негоден за нуждите им.

Виери излезе прекрасен домакин, намираше храна и припаси на възможно най-ниски цени, спестяваше всички излишни разноски. Можеше да покаже разписка за всяка похарчена пара, но в края на месеца безупречните сметки не представляваха голяма утеха за Микеланджело. Той още не беше добил нито за един дукат годен за работа мрамор.

— Ето, виждате, Буонароти, моят баланс е идеално точен — каза Виери.

— Но колко мрамор мога да сложа аз срещу вашите сто и осемдесет дуката?

— Мрамор ли? Моята работа е да държа сметка къде отива всяко петаче.

— А моята е да държа сметка колко мрамор съм добил срещу разноските.

Наближаваше вече юни. Гилдията на сукнарите още не беше изпратила надзирател за прокарването на пътя. Стръмният терен и фактът, че в по-голямата си част пътят трябваше да се прореже през масивни скали, караха Микеланджело да вярва, че ако не го започнеха незабавно, нямаше да могат да го завършат, преди зимните бури да прекъснат работата. Най-после строителят пристигна: Бока, Устата, неграмотен работник по пътищата на Тоскана на младини, който бе имал достатъчно енергия и амбиция да се научи да чертае карти, да командува хора и най-после да сключва договори за строеж на пътища между земеделски селца. Гилдията на сукнарите беше избрала Бока, този звероподобен човек, космат от черепа до пръстите на краката, поради славата му, че изпълнявал договорите в рекорден срок. Микеланджело показа на Бока чертежите си за проектирания път.

— Аз сам виждам планините — прекъсна го Бока. — Където намеря хубаво място, ще построя хубав път.

Бока се беше добре обиграл. За десет дена той начерта най-простия възможен път до подножието на Монте Алтисимо. Единствената беда беше, че пътят не отиваше към онези места, където се намираше мраморът. След като свалеше на ръка двадесеттонните си блокове по клисурите на Монте Алтисимо, Микеланджело все още щеше да е на значително разстояние от пътя на Бака!

Той настоя Бока да го придружи до най-високите каменоломни, Пола и Винкарела, след това надолу по клисурите, които трябваше да използува за смъкване на блоковете си.

— Виждаш ли, Бока, че никога не бих могъл да докарам моите блокове до твоя път?

— Аз получих договор да строя до Монте. Дотам и строя.

— Каква полза ще има от пътя, ако не мога да прекарам мрамора?

— Моята задача е пътят, а твоята — мраморът.

— Но на другия край на твоя път няма нищо друго освен мрамор! — извика Микеланджело вбесен. — Каруците ще бъдат запрегнати с по тридесет и два вола… няма да превозваме сено! Трасето трябва да мине по най-удобния път от каменоломните. Ей така, например…

Когато беше възбуден, Бока дърпаше с два пръста дългите косми, които стърчаха от ноздрите и ушите му; той хвана кичур черни влакна с палеца и показалеца и ги заопъва надолу.

— Или ти строиш, или аз строя! Не и двамата! Нощта беше топла, звездите висяха ниско над морето като блестящи гроздове. Микеланджело извървя няколко мили на юг по крайбрежния път през спящи села, докато се бореше с неразрешимата си задача. За какво ли щеше да служи пътят, ако по него не можеше да се извозва мраморът му? Нямаше ли да сметнат, че е негова грешката, ако не сполучи да смъкне колоните до морето? Пътят на Бока щеше да е негоден, защото не водеше никъде! Какво да прави с тоя човек?

Можеше да се оплаче на папа Лъв, на кардинал Джулио, на Салвиати, да поиска да му изпратят друг строител. Но какво му гарантираше, че вторият предприемач щеше да избере трасето, което сам той смяташе за най-добро? Папата можеше дори да каже, че вината е в неговата нетърпимост, дето не можел с никого да се разбере.

Каква друга възможност имаше?

Трябваше да прокара пътя сам!

Измъчен стон раздра топлия нощен въздух. Микеланджело се огледа и видя само тъмното блато между себе си и морето. Как може да се нагърби със строежа на път в една от най-дивите местности в Италия? Никога не е строил пътища. Той е скулптор. Какво разбира той от такива неща? Това ще го изложи на смазващи изпитания. Това значи да събере и надзирава още една работна група, която ще засипва блатото, ще сече дървета, ще пробива проход през масивни стени от скали. Знаеше какво щяха да кажат папа Лъв и кардинал Джулио — същото, което беше казал папа Юлий, когато с такова ожесточение се бори против изписването на свода в Сикстинската капела, а след това изработи план, който учетворяваше работата му.

Беше извикал на Лъв и Джулио:

— Не съм каменар!

Сега искаше да стане инженер.

Лъв щеше да възкликне:

— Как да те разбере човек?

Това беше въпрос, на който не можеше да отговори. При все че още не беше извадил дори и един годен за работа блок за основи, беше видял великолепната плът на Монте Алтисимо. Знаеше, че в края на краищата ще ломи този мрамор за статуи. Когато започнеше, трябваше да има подходящ път.

Не бяха ли го научили годините, че един скулптор трябва да бъде и архитект, и инженер? Щом е съумял да извае „Бакхус“, „Пиета“, „Давид“, „Мойсей“, щом е могъл да проектира мавзолей за папа Юлий и фасада за „Сан Лоренцо“, защо пет мили път да бъдат по-трудни?