Ървинг Стоун
Страдание и възторг (108)

7

Той се върна в Карара, в стаите си зад аптекарския дюкян на Пелича. Когато Салвиати най-после му изпрати хилядата дуката от папата, изби от главата си всички тревоги относно каменоломните на Пиетрасанта и почти като обзет от треска, започна да купува мрамор: от Якопо и Антонио три блока, които бяха изложени на Свинския пазар, седем блока от Манчино. Влезе в сдружение с Раджоне (Разума), за да финансира изваждането на сто товара.

Ето докъде беше стигнал. Отхвърли дървения макет, който беше поръчал на Бачо д’Аньоло, и му заяви, че „изглеждал като детска играчка“. Направи сам нов макет… който не беше по-добър. Плати на Ла Граса, каменоделец на пиетра серена от Сетиняно, да му направи глинен макет… и след това го унищожи. Когато Салвиати му писа от Флоренция, а Буонисени от Рим, че папата и кардиналът били разочаровани, дето още не е излял основите, Микеланджело направи договор с Франческо и Бартоломео от Торано за още пет-десет товара мрамор, въпреки че не беше проектирал нищо освен размерите и формата на блоковете, които искаше да му грубират смоделаторите.

Карарският маркиз го покани една неделя на обед в Рока, поднесе му традиционния карарски сладкиш фокача, направен от пресято пшеничено брашно, яйца, орехи и стафиди. След това попита за плана на папата да открие каменоломни в Пиетрасанта — новина, която беше стигнала тука от Рим.

— Успокойте се, сеньоре — каза Микеланджело.

— Никакъв камък няма да се ломи в тия планини.

След това пристигна хапливо писмо от Буонисени:

Кардиналът и папата смятат, че Вие пренебрегвате мрамора в Пиетрасанта. Те вярват, че го правите нарочно… Папата иска мрамор от Пиетрасанта.

Той не каза никому къде отива, нареди да му приготвят призори кон, с който да отиде надолу по крайбрежния път. Някога Пиетрасанта бе имала доста голямо значение като гранична крепост, но противно на карарците пиетрасантците вече не се заграждаха със стени, които би било безнадеждно да защищават. Къщите им се издигаха около просторен площад, където ставаха пазарът и разните празненства; от западния му край се откриваше разкошна гледка на Тиренското море; пиетрасантските селяни умираха в собствените си легла от неизлечимата болест, наречена старост.

Микеланджело се поспря за миг на сутрешния пазар да си купи портокал. Над него се възвишаваше Монте Алтисимо — по Най-високата планина, наречена така от жителите на Пиетрасанта и Серавеца, защото внушителният й бастион от отвесни скали с щръкнали в небесата зъбери смаляваше и плашеше онези, които живееха в зловещото му присъствие. Карарците изтъкваха презрително, че Монте Алтисимо съвсем не е най-високата планина; Монте Сагро, Пицо д’Учело и Пизанино над Карара са по-високи. Пиетрасантците обаче им отвръщаха, че карарците може да живеят със своите върхове, да ги изкачват, да ломят камъка им, но Монте Алтисимо е непревзимаема. Етруските, тези гении на камъка, и римските войски не бяха покорили неумолимите и проломи и пропасти.

Между Пиетрасанта и планинското градче Серавеца имаше тесен коларски път, използуван за превоз на селскостопански произведения. Микеланджело пое нагоре по дълбоко изровената пътека към мястото на крепостта, защищаваща стотината семейства, които обработваха долините и могилите. Тука всичко беше само камък и камък, долепени една до друга къщи около настлан с калдъръм площад. Той си намери стая за през нощта и водач в лицето на снажния млад син на обущаря. Името му беше Антонио, наричаха го Анто и той притежаваше неимоверно широки бледорозови венци, които се показваха над късите и едри зъби, когато говореше.

— Колко плащаш? Съгласен! Тръгваме, щом съмне.

Те напуснаха Серавеца в непрогледен мрак. През първия час качването по издигащите се предпланини не беше трудно, понеже Анто познаваше местата. Но когато пътеката свърши, наложи се да си отварят път през гъсти храсталаци с ножове, взети от обущарницата. Те се катереха право нагоре по мрачни каменни хребети, скални формации, направени сякаш като стъпала за боговете, наполовина пълзяха, наполовина се смъкваха в стръмни долове и едва се опазваха да не се сринат от някоя скала, като се вкопчваха в случайни дървета. Спускаха се дълбоко в проломи, тъмни като дюкяна на Анто в Серавеца, влажни и студени, невидели от векове слънце, след това изкачваха пълзешком следващия хребет, спускащ се пак надолу, а Монте Алтисимо се извисяваше зад него все още на няколко неизмерени по карта мили разстояние.

Малко преди пладне изскочиха на обрасла с храсти издатина. Между Микеланджело и Монте Алтисимо имаше само един остър гребен, а отвъде му клисура в подножието на върха, където им предстоеше да минат през река. Анто измъкна от кожената си чанта два самуна хляб с дебела кора, издълбани в средата и напълнени с риба в доматен сос. Те ядоха, после слязоха в долината пред този предпоследен гребен и си проправиха път към ниска седловина, където каскадата от хребети се снишаваше и откриваше стената на Монте Алтисимо.

Микеланджело седна на голям камък и загледа нагоре към страховитите Алпи.

— С божията помощ и с цялата френска войска би могло да се прокара път дотук. Но как би могъл някой да направи път нагоре по тая отвесна стена?

— Невъзможно. Защо трябва да се опитва?

— За да се вади мрамор.

Анто се вторачи в Микеланджело и замърда от изумление устните си нагоре и надолу по полето на розовите венци.

— Не си казал нито дума за мрамор. Това е щуротия! Никой не сваля блокове оттам.

— Вярно.

— Тогава защо дойде тук?

— За да се уверя. Хайде да тръгваме, Анто. Искам да видя колко хубав е мраморът, който не може да се свали долу.

Мраморът беше не само хубав, той беше съвършен: на повърхността се виждаха жили от най-чист бял мрамор за статуи. Микеланджело намери работна площадка, където бяха копали римляните, отломки от изваден от тях мраморен блок. След борбата да не се подхлъзнат при изкачването на скалисти клисури и проломи, докато стигнаха границата на снега, и усилията да си проправят остатъка от пътя нагоре с ноктите на ръцете и бомбетата на обувките Микеланджело разбра защо императорите са прибягнали до карарския мрамор за изграждането на Рим. И въпреки това цялото му тяло пламтеше от болезнено желание да посегне с чук и длето към този блестящ камък, най-чистия от всички, които беше виждал.

Вече се мръкваше, когато се върна в Карара. На идване по пътя от Авенца забеляза, че селяните из нивите сякаш не го виждаха. Когато влезе през Порта Гибелина, градските жители пред дюкяните изведнъж добиха зает вид. На Пиаца дел Дуомо купчинка мъже, които си говореха, застанали в тесен кръг, наведоха рамене един към друг, когато той мина край тях. Микеланджело влезе в дюкяна на аптекаря, където Пелича и син му стриваха лекове на мраморна плоча.

— Какво се е случило? Вчера сутринта тръгнах като карарец. Тая вечер се връщам като тосканец.

Пелича не пророни нито дума, докато не изсипа направената смес в кърпата на облечена с черно старица и й пожела едно „Fa a modr“.

— Причината е в отиването ви на Монте Алтисимо.

— С други думи, вашите съграждани са възприели римския закон, че обвиняемият е виновен, докато не докаже невинността си?

— Те се подплашиха. Откриването на каменоломни в Пиетрасанта би могло да ги разори.

— Моля ви се, кажете им, че съм се качил на Монте Алтисимо по заповед на папата.

— Те твърдят, че това е ваш почин.

— Мой! Защо?

— Свързват го с искането ви за безупречни блокове; казват, че гласът на Крескалото се чул чак в Рим.

— Но аз закупих карарски мрамор!

— Карарците долавят, че в душата си вие търсите тая „светая светих“, чисто бялото сърце на планината, и че зарад това папа Лъв ви е заповядал да проучите Пиетрасанта: да намерите съвършения мрамор, който ще ви задоволи.

За миг Микеланджело не можа да отговори. Той знаеше, че папата и кардинал Джулио си бяха присвоили Монте Алтисимо, че наказват карарците, които са против Ватикана. Но дали карарците не бяха разбрали инстинктивно желанието му? Нито веднъж през изминалите седем месеца, дори след като беше платил хубави пари за блоковете им, не се беше почувствувал убеден, че е осигурил най-добрия бял мрамор за статуи. Дали не беше копнял папата да открие каменоломни в Пиетрасанта въпреки собственото му твърдение, че този подвиг е непостижим?

— Аз ще докладвам на негово светейшество, че никакъв мрамор не може да бъде докаран от Монте Алтисимо.

— Могат ли карарци да разчитат на вас?

— Давам им честната си дума.

— Това ще бъде радостна новина.

Той беше повече развеселен, отколкото огорчен, когато се научи, че Бачо д’Аньоло и Биджо получили петстотин дуката, за да отидат в планините на Серавеца и да подготвят прокарването на път. Микеланджело ги знаеше и двамата: те не можеха да подготвят и едно погребение.

Пролетта беше богата за Карара — много скулптори дойдоха да купуват мрамор и отседнаха в енорийския дом оттатък моста срещу катедралата: Бартоломео Ордоньес от Испания, Джовани де Роси и маестро Симони от Мантуа, Доменико Гаре от Франция, дон Бернардино де Кивос, който работеше за Карл V Испански. Микеланджело също се чувствуваше богат, защото Медичите се бяха съгласили да му платят за фасадата двадесет и пет хиляди дуката.

Якопо Сансовино, чирак на стария му приятел от градината на Медичите Андреа Сансовино, пристигнал в Карара един дъждовен подиробед, стоеше гърбом към огъня на Микеланджело и се сушеше. Якопо беше хубав тридесетгодишен мъж с кестеняви коси, който бе взел семейното име на учителя си и като че ли имаше дарба. Микеланджело го беше виждал от време на време в ателието на Сансовино в течение на редица години.

— Якопо, хубаво е да види човек флорентинец. Какво те води в Карара в това лошо време?

— Вие.

— Аз ли? Как така?

— Папа Лъв ми обеща фриза.

— Какъв фриз?

— Ами фриза на вашата фасада, разбира се! Аз му поднесох проекта си и той остана възхитен.

Микеланджело извърна лицето си тъй, че Якопо да не забележи изумлението му.

— Но аз не съм дал указания за никакъв фриз.

— Папата обяви конкурс за всеки, който би искал да вземе участие. Аз спечелих. С една непрекъсната бронзова ивица над трите портала със сцени от живота на Медичите.

— Ами ако твоят фриз не съответствува на моя проект?

— Вие ще си гледате своята работа, а аз моята. Тонът на Якопо не беше дързък, но все пак не търпеше възражения. Микеланджело каза тихо:

— Никога не съм приемал сътрудничество, Якопо.

— Каквото каже Светият отец, това и става.

— Положително. Обаче според моя договор аз съм длъжен да поправя грешките в работата на всеки друг.

— Няма да има никакви грешки. Можете да разчитате на мен. Ако имате неприятности, те ще са с Бачо и Биджо.

— Какво общо имат с това Бачо и Биджо? — Микеланджело усети гърбът му да се схваща.

— Те ще изработят всички орнаменти по камъните и колоните.

Тази нощ Микеланджело не спа. Той слагаше дървета в огъня, крачеше из двете стаи на жилището си и се мъчеше да разгадае дълбините на своята душа. Защо беше оставил да изминат тези месеци, без да направи макет, който папата и кардинал Джулно биха могли да одобрят, без да скицира главните фигури, или да се върне във Флоренция, за да сложи основите? С поддържането на чувството, че се движи, с купуването на стотици късове мрамор си беше създал илюзия за целенасоченост. Посещението на Якопо Сансовино с новината, че фасадата започва да му се изплъзва, доказа, че е грешил. Беше стоял на едно място — един от най-болезнените видове смърт за човек на изкуството.

Нямаше повече време за губене. Понеже трябваше да извае тази фасада, нищо не му пречеше да започне веднага и да я извае цялата: четвъртитите камъни, колоните, корнизите, капителите и светиите.

Той писа в Рим:

Обещавам Ви, светейши отче, че фасадата на „Сан Лоренцо“ ще бъде огледало на архитектурата и скулптурата за цяла Италия.