Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

11

Той взе чист пчелен восък, който получаваха на пити, постави един съд на огъня от дървени въглища и натроши восъка на малки парчета. Когато восъкът изстина, омеси го на пръчки. На сутринта намаза шепите си с терпентин, за да размекне восъка. Тъй като щеше да вае орелеф, фигурите щяха да изпъкват силно върху мрамора.

Кръглоликият Буджардини, който вече ненавиждаше мрамороделството с не по-малка злоба от Граначи, започна да стои по цял ден при навеса и да помага на Микеланджело в подготвителната работа. Микеланджело го накара да накълца с тесла една дебела дъска, голяма колкото мраморния блок, който смяташе да използува за скулптурата, и да прокара по дълбеите тел за арматура. После, гледайки от скиците, той се залови да моделира восъчните фигури, като ги прикрепяше към арматурата и балансираше преплетените ръце, тела, крака, глави и камъни, тъй както щяха да изглеждат в дълбочина на мрамора. В двора на двореца намери мраморен блок, какъвто му трябваше. Буджардини му помогна да го пренесат под навеса и да го сложат на обли греди, за да не се очука по краищата. Само като стоеше и гледаше мрамора, Микеланджело усещаше прилив на огромна сила. Когато започна да чука, заработи с цялото си тяло, с широко разкрачени крака за устойчивост, влял цялата си сила в ръката с чука, за да постигне скулпторското равенство: силата, с която се одялва мраморът, трябва да е равна на одялания мрамор. Спомни си, че веднъж, чегъртайки един тиган с парче метал, беше усетил метала в зъбите си: сега усещаше мрамора в жилите си.

Желанието му беше да предаде своето „аз“ в пространството. Само затова искаше непременно да стане скулптор: да запълни празното пространство с великолепни статуи, статуи от благороден мрамор, изразяващи най-богати и най-дълбоки чувства. Мраморният блок имаше жили на дърво, които кървяха по посока на изгрева. Той определи точно изток и обърна блока в същото положение, в което бе лежал в своето планинско легло. Трябваше да сече срещу жилите, към север и юг, иначе мраморът щеше да се нацепи на пластове. Пое дълбоко дъх и вдигна чука и длетото, за първия пристъп.

Мраморен прах започна да покрива ръцете и лицето му, да прониква през дрехите му. Приятно му беше да усеща този прах, да чувствува неговия допир до лицето си — все едно, че докосваше мрамора, върху който работеше. Струваше му се, че се слива в едно с материала.

В събота вечер дворецът се опразваше. Пиеро и Алфонсина ходеха на гости у знатни флорентински семейства. Джовани и Джулио се събираха с приятели, Лоренцо се забавляваше със своята тайфа от буйни младежи, участвувайки — според мълвата — в пиянски и любовни оргии. Микеланджело никога не можа да разбере дали тези слухове са верни; но на следния ден Лоренцо биваше изнурен и безразличен. Подаграта, наследена от баща му, или го приковаваше на легло, или го караше да куцука с тежък бастун из двореца.

В такива вечери Микеланджело можеше да вечеря с Контесина и Джулиано в откритата лоджия на горния етаж на прохладен нощен въздух. Веднъж, когато ядяха студена диня и бъбреха на светлината на свещите, Контесина му каза, че е прочела бележките на Бокачо за кентаврите.

— О, аз отдавна се отказах от първоначалната идея за битката на кентаврите! — засмя се Микеланджело.

После извади от ризата си хартия, от кесията си — парче въглен и с бързи щрихи на въглена показа на Контесина каква цел преследва. Човек живее и умира от камъка. За да се загатне това единство на човека и мрамора, главите и хвърляните камъни ще бъдат неразличими. Всички двадесет мъже, жени и кентаври ще представляват едно цяло, всяка фигура — една страна от човешката разнообразна природа, и животинска, и хуманна, и мъжка, и женска, и всяка се мъчи да унищожи останалите страни. С още няколко бързи щрихи той им разкри какво ще се стреми да постигне в скулптурно отношение: три последователни плоскости, всяка в по-нисък релеф, но не по-малко жива, полуразкритите форми стоят свободно, всяка фигура излъчва своя собствена сила.

— Веднъж те чух да казваш, че във всяка скулптура трябва да има нещо, пред което човек да благоговее. Кое е това нещо в твоята битка?

— Най-висшето произведение на изкуството: мъжкото тяло, безкрайно в своята изразителност и красота.

Контесина погледна неволно тънките си крака, едва наболите си гърди, после срещна усмихната погледа му:

— Мога да те изнудвам за твоя езически култ към човешкото тяло. Платон би се съгласил с теб, но Савонарола ще те изгори като еретик.

— Не, Контесина. Аз се възхищавам от човека, но коленича пред бога, задето е успял да създаде човека.

Двамата се засмяха, почти опрели глави. Като видя, че Контесина отправи поглед към вратата и бързо дръпна глава, а по бузите й се появиха червени петна, Микеланджело се обърна и от позата на Лоренцо заключи, че той е стоял там доста време. Тяхната близост беше изпълнила стаята, наситила атмосферата. Микеланджело не си даваше сметка за това. Ала прекъсната в такъв миг, тази близост излъчваше сияние, което нито той, нито Контесина, нито Лоренцо не можеха да не почувствуват. Лоренцо стоеше мълчалив, със стиснати уста.

— Ние… разисквахме… Аз бях направил няколко скици…

Строгото изражение на Лоренцо се смекчи. Той пристъпи напред да види рисунките.

— Джулио ми казва, че се събирате. Вашето приятелство е хубаво. То не може да навреди нито на единия нито на другия. За художниците е важно да имат приятели. А и за Медичите.

Подир няколко вечери, при пълнолуние и въздух, наситен с безумни ухания, двамата седяха на един прозорец в библиотеката, гледащ към Виа Ларга и околните хълмове.

— При лунна светлина Флоренция е пълна с очарование — въздъхна Контесина. — Как ми се иска да я погледна отвисоко и да я видя цялата!

— Знам едно място! — възкликна той. — Точно отвъд реката. Оттам ти се струва, че ако протегнеш ръка, ще обгърнеш града.

— Може ли да отидем? Искам да кажа, още сега. Можем да се измъкнем един по един през задната градина; аз ще си сложа качулка.

Минаха по пътя, по който той всякога минаваше — свърнаха рязко към Понте але Грацие, прекосиха Арно и се накачиха до старинната крепост. Седнаха на каменния парапет. Струваше им се, че са повесили крака в сивите каменни води на града. Микеланджело посочи вилата на баща й във Фиезоле, Бадията точно под нея; стената с осем кули, пазеща града в подножието на Фиезолските хълмове: блестящата бяла група на Баптистерията, Катедралата и Кампанилата: златокаменната Синьория с високата кула; стегнатия овал на града, заключен между своите стени и реката; и до нея — огрения от луната дворец Пити, построен с камък от собствената кариера в парка Боболи току зад парапета.

Двамата седяха пораздалечени, милвани от луната, завладени от красотата на града и на хълмовете, които ги обгръщаха с такава обич, с каквато градските стени обгръщаха Флоренция. Пръстите им се доближиха неуверено по грубата повърхност на камъка, докоснаха се и се сключиха.

Последиците не закъсняха. Лоренцо, който от няколко дни правеше бани във Виньоне, прати да го повикат от градината. Беше седнал пред голямото писалище в канцеларията си, чиито стени бяха покрити с карта на Италия, карта на света, замъка Сфорца в Милано, по масите и полиците се виждаха колекции от каменни вази, изделия от слонова кост, томове на Данте и Петрарка в червена кожена подвързия, една библия, подвързана с пурпурно кадифе и украсена със сребърни орнаменти. До Лоренцо стоеше секретарят му — Сер Пиеро да Бибиена. Микеланджело разбра защо го бяха повикали, без да му казват.

— Нямаше нищо опасно, ваше превъзходителство. Тя беше непрекъснато с мен.

— Така и разбрах. Но как можа да си помислиш, че няма да ви забележат? Джулио я е видял да излиза от задната врата.

Снизан, Микеланджело отвърна:

— Неблагоразумна постъпка. — После вдигна очи от богатите орнаменти на персийския килим и възкликна: — Но там беше толкова красиво! Флоренция приличаше на каменна кариера с черкви и кули; изсечени от един-единствен пласт.

— Аз не се съмнявам в твоето поведение, Микеланджело. Но Сер Пиеро се съмнява дали то е било разумно. Знаеш, че Флоренция е злоезичен град.

— Никой няма да каже нищо лошо за едно малко момиче.

Лоренцо се вгледа за миг в лицето му.

— Вече не може да се каже, че Контесина е малко момиче. Тя е пораснала. Макар че досега не го съзнавах напълно. Това е всичко, Микеланджело; сега можеш да се върнеш на работа, знам, че изгаряш от нетърпение да твориш.

Микеланджело не се помръдна, при все че бяха го освободили.

— Не мога ли да сторя нещо, за да оправя нещата?

— Аз вече ги оправих. — Лоренцо стана от писалището си и хвана с две ръце разтрепераните рамене на момчето. — Няма защо да ти е мъчно. Не си имал лоши намерения. Преоблечи се за вечеря, че трябва да се срещнеш с един човек.

В това нещастно състояние Микеланджело най-малко би искал да вечеря с шестдесет гости; ала не бе време за непокорство. Той се наплиска хубаво, облече червеникавокафява копринена туника и се качи в гостната, където един прислужник го заведе до стола, който Лоренцо бе запазил за него — до мястото на Джанфранческо Алдовранди, човек от лична болонска фамилия. Лоренцо беше назначил Алдовранди за подеста на Флоренция за 1448 година. Микеланджело не можеше да си събере мислите. В главата и в стомаха му цареше бъркотия. Алдовранди насочи цялото си внимание към него.

— Негово превъзходителство има добрината да ми покаже вашите рисунки и релефа „Мадоната с младенеца“. Останах приятно изненадан.

— Благодаря ви.

— Не ви правя комплименти. Говоря тъй, защото самият аз имам слабост към скулптурата и съм израснал с великолепните творби на Якопо делла Куерча.

Микеланджело попита равнодушно кой е този делла Куерча.

— Ето, тъкмо затова помолих Лоренцо да поговоря с вас. Якопо делла Куерча не е известен във Флоренция, но все пак той е един от най-големите скулптори, които е раждала Италия. От камъка той прави драма, тъй както Донатело правеше поезия. Надявам се, че ще дойдете в Болоня и ще ми позволите да ви покажа творбите му. Те може да имат дълбоко влияние върху вас.

На Микеланджело му се щеше да отвърне, че най-много от всичко иска да избегне дълбоките влияния; и все пак Алдовранди щеше да се окаже пророк.

През следващите дни и Микеланджело дочу, че Пиеро и Алфонсина няколко пъти са протестирали, задето „на един прост гражданин се дава възможност да интимничи с една Медичи“; а Сер Пиеро да Бабиена бе изпратил до Лоренцо в баните сдържано, но недвусмислено писмо, в което казваше: „Ако не вземете някакво решение относно Контесина, може да съжалявате.“

Едва подир няколко вечери Микеланджело разбра какво бе имал пред вид Лоренцо, като каза, че е оправил нещата. Контесина бе изпратена да гостува във вилата на Ридолфи в провинцията.