Ървинг Стоун
Страдание и възторг (30)

7

Вече беше време да опита някоя тема. Но какво е тема? И кои теми го интересуваха?

— Трябва да бъде гръцка тема — отсякоха четиримата платоновци.

— Тя трябва да произтича от легендите: Херкулес и Антей, Битката на амазонките, Троянската война — предложи Полициано, по чиито дебели тъмни устни бяха полепнали парченца пъпеш. — Нещо в стила на фриза на Партенона край Атина.

— Но аз малко познавам тези неща — отвърна Микеланджело.

— Тъкмо това, драги Микеланджело — намеси се Ландино със сериозно изражение, — се мъчим да ти внушим през последните месеци: че като твои учители наш дълг е да те запознаем с древногръцката епоха и нейната култура.

Пико делла Мирандола се разсмя и кабинетът се изпълни със звуци на виоли и клавесини.

— Според мен — подхвана той — моите приятели искат да кажат, че желаят да те насочат назад към златния век на езичеството.

И те взеха да му разказват за дванадесетте подвига на Херкулес, за Ниобея, страдаща за издъхващите си деца, за атинската Минерва и умиращия гладиатор. Лоренцо реши да внесе успокоение в дискусията.

— Не налагайте декрети на нашия млад приятел — каза той с малко неприятния си глас. — Той трябва да стигне до дадена тема по своя собствена воля.

Микеланджело се намести назад в стола и опря глава на облегалката: янтарните му очи блестяха на светлината на свещите, които виеха червени охлювици в кестенявата му коса. Той се вслушваше в гласовете, които шепнеха в него. В едно беше сигурен: първата му тема не трябваше да води началото си от Атина, Кайро, Рим или дори Флоренция. Тя трябваше да дойде от самия него, да бъде нещо, което той знае, чувствува и разбира. Иначе е загубен. Едно произведение на изкуството не е като научен труд; то е лично, субективно. Трябва да се роди в самия него.

Лоренцо междувременно бе попитал:

— Какво искаш да кажеш?

Той отговори на себе си: „Нещо просто, което чувствувам дълбоко. Но какво зная аз? Дори за самия себе си? Че искам да стана скулптор и че съм влюбен в мрамора? Но аз не мога да извая тези чувства в скулптура.“

После долови отново шепота на гласове и се видя застанал на стъпалата пред капелата на Ручелаите в деня, когато за първи път бе отишъл с Гирландайовото ателие в „Санта Мария Новела“. Той ясно видя капелата пред себе си, мадоните на Чимабуе и Нино Пизано и отново изпита обичта към майка си, чувството на загуба след нейната смърт, самотност и жад за обич.

Бе станало късно. Другите се разотидоха. Лоренцо остана. Казваха, че понякога езикът му е остричък, но сега той заговори непринудено и ясно.

— Трябва да извиниш припряността на нашите платоновци — каза той. — Фичино пали лампада пред бюста на Платон. Ландино дава най-хубавия литературен прием в годишнината на Платон. За нас Платон и гърците са ключът, с който се измъкнахме от тъмницата на религиозните предразсъдъци. Ние се мъчим да установим във Флоренция нова ера на Перикъл. Като имаш пред вид нашите амбиции, трябва да разбереш прекомерното усърдие.

— Ако не сте уморен, Лоренцо — помоли Микеланджело — може ли да пообиколим двореца и да разгледаме богородиците?

Лоренцо взе лъскавата бронзова лампада. Двамата тръгнаха по коридора и стигнаха до Лоренцовата канцелария, където имаше една Донателова „Мадона“ — мраморен релеф, толкова чужд и безличен, че не можеше да се познае чий е. Оттук отидоха в спалнята на Джулиано. Най-младият Медичи продължи да спи, завит презглава, докато Микеланджело и Лоренцо обсъждаха Пезелиновата „Мадона с детето и две ангелчета“, живописвана на дърво. После пак закрачиха по коридорите и се спряха да разгледат „Въведение господне“ на Фра Филипо Липи; Лоренцо му обясни, че като модели за тази картина са служили монахинята Лукреция Бути, в която Фра Филипо се влюбил, и детето на тяхната любов — Филипино Липи, сега художник, ученик на Ботичели, който пък е бил ученик на Фра Филипо. Разгледаха и „Мадоната“ на Нери ди Бичи; после минаха на „Мадона с детето“ — с емблемата на Медичите — от Лука делла Робиа, която цяла бе в ярки багри; и най-после влязоха в спалнята на Лоренцо да видят Ботичелиевата „Мадона с ангели“, изработена за бащата и майката на Лоренцо преди двадесетина години.

— Тези два ангела, коленичили пред Дева Мария и Христос, сме аз и брат ми Джулиано. Когато Паците убиха брат ми, угасна най-ярката светлина в моя живот… Моят лик е идеализиран, както виждаш. Аз съм грозноват човек и не се срамувам от това; но всички художници мислят, че искам да ме ласкаят. Беноцо Гоцоли е направил същото в нашия параклис; рисуват кожата ми бяла, вирнатия ми нос — прав, невъзможната ми коса — красива като Пиковата. — Със стисната уста и свити вежди, Лоренцо го стрелна с пронизващия си поглед. — Ти, изглежда, разбираш, че аз не се нуждая от ласкателства.

— Граначи казва, че съм рязък — отвърна смутен Микеланджело.

— Ти си твърд като елмаз — рече Лоренцо. — Остани си такъв.

И му разправи историята на Симонета Веспучи, оригинала на Ботичелиевата „Мадона с ангелите“, „най-чистата красота, която Европа е познавала“.

— Не е вярно — каза той, — че Симонета е била любовница на брат ми Джулиано. Той беше влюбен в нея, както и цяла Флоренция, но платонически. Пишеше дълги сантиментални поеми в нейна чест… но моят племенник Джулио е плод на връзката с истинската му любовница, Антония Горини. А Сандро Ботичели беше този, който истински обичаше Симонета; макар че се съмнявам дали някога е разговарял лично с нея. Тя е жената в негови картини: Пролет, Венера, Палада. Никой не е рисувал досега такава прелестна женска красота.

Микеланджело мълчеше. Когато мислеше за майка си, той само я виждаше като красива млада жена. Не жена, желана от всички мъже като Ботичелиевата любов, а жена, която ще обича един син и ще бъде обичана от него. Той вдигна поглед към Лоренцо и заговори напълно откровено:

— Аз чувствувам отблизо мадоната. Само в нейния образ виждам майка си. Понеже все още трябва да търся своя техника, няма ли да е най-добре да познавам това, което се мъча да изразя?

— Най-добре ще е — отговори замислен Лоренцо.

— Може би чувствата, които изпитвам към майка си, са същите, каквито тя е изпитвала към мен.

Той обикаляше стаите на двореца и правеше преписи от майсторите, понякога в компанията на Контесина и Джулиано. После взеха да му омръзват идеите на другите художници, та тръгна из бедняшките квартали на града, дето жените работеха на плочниците пред къщите си, плетяха дамаджани или седалки за столове, сложили деца в скутовете или на гърдите. Отиде и извън града, при селянките около Сетиняно, които го знаеха от дете и не се смущаваха, че ги рисуваше, когато къпеха или кърмеха децата си.

Той не търсеше външен образ, а духа на майчинството. Рисуваше майка и дете във всяко положение, което му паднеше, и чрез въглена и хартията виждаше истинската връзка между тях. После, за няколко скуди, накарваше жените да се движат, да се местят, да мърдат, за да може да ги види от повече ъгли и да намери… сам той не знаеше какво.

Заедно с Граначи, Ториджани, Сансовино и Рустичи той обикаляше произведенията на изкуството във Флоренция и рисуваше съсредоточено своята тема — Дева Мария с младенеца, слушайки как Бертолдо прави дисекции на всяка творба, докато те с часове се мъчеха да разберат как предшествениците им са стигнали до своите постижения.

Микеланджело реши, че „Мадоната“ на Бернардо Роселино в черквата „Санта Кроче“ е тромава и безизразна; творбата на Дезидерио да Сетиняно в същата черква представляваше всъщност селянка и дете, навлечени в тоскански дрехи обикновени хорица, дошли от село за някой празник. Отидоха в „Орсанмикеле“ да видят Девата на Орканя, която беше нежна, любеща и въздействуваща, но на Микеланджело му се видя примитивна и скована. Свободно застаналата божия майка на Нино Пизано в „Санта Мария Новела“ изглеждаше най-добре изваяна, но тази добре гледана жена на пизански търговец, подхванала своя скъпо облечен земен син, беше зле оразмерена и без вътрешен живот. Една теракотова Мадона на Верокио представляваше Богородица на средна възраст, втренчена смутено в своя син, който вече се бе изправил и благославяше света. И те минаха към Агостино ди Дучовата Мадона и дете, богато и изискано облечени, със смутени и свенливи лица.

На другата сутрин той излезе да се разходи самичък нагоре по Арно към Понтасиеве. Слънцето жареше. Той свали ризата и изложи гърдите си на животворната му топлина. Сините тоскански хълмове трептяха в омара и редиците им чезнеха в далечината.

Навлязъл вече в планината, усещайки стръмния склон под себе си, Микеланджело разбра, че още не се бе добрал до онова, което искаше да предаде чрез Дева Мария и детето. Знаеше само, че иска да постигне нещо ново и жизнено. Той се замисли за характера и съдбата на Дева Мария. Благовещение беше любима тема на флорентинските художници: Архангел Гавраил слиза от небето, за да предизвести Мария, че ще роди син божи. Той си спомни, че във всички картини тази вест идва като пълна изненада за нея и очевидно тя няма право да избира.

Но възможно ли бе това? Възможно ли бе такава важна задача, най-важната, възлагана на човешко създание след Мойсей, да е била наложена на Мария без нейно знание и съгласие? Бог сигурно е обичал Мария повече от всички жени на земята, за да избере нея за тази божествена мисия. Може ли да не й е казал своя замисъл, да не й е разкрил всяка стъпка на пътя от Витлеем до Голгота? И при своята мъдрост и милосърдие да не й е дал възможност да се откаже от възложената й задача?

И ако Мария наистина е била свободна да избира, кога би упражнила това свое право? На Благовещение? Или след раждането? Или като кърмачка, когато Христос е бил все още пеленаче? А щом веднъж е приела, не трябва ли да носи бремето си от този миг до деня, в който синът й бива разпнат? Знаейки бъдещето, как би могла да остави сина си на такива мъчения? Не би ли могла да каже: „Не, не моят син! Няма да отстъпя! Няма да позволя такова нещо!“ Но пък възможно ли е било да се опълчи срещу божията воля? И то когато бог е искал от нея да му помогне? Изправяла ли се е някога смъртна жена пред такава мъчителна дилема?

Той реши, че ще извае своята Дева в момента на решението — когато, кърмейки детето си и знаейки вече всичко, трябва да определи бъдещето: своето, на детето си и на света.

Сега, когато разбра какво търси, можеше да рисува вече целенасочено. Дева Мария трябваше да доминира в скулптурата. Трябваше да бъде център на композицията. Тя щеше да има героична стойка, жена, на която е дадена не само свобода сама да вземе решение, но и вътрешната сила и прозрение, за да направи избора. Детето щеше да бъде на втори план; налице, жизнено, но в никакъв случай не и натрапващо се.

Ще го сложи в скута на майката с лице, заровено в гърдите й, но с изцяло открит към зрителя гръб. Така то ще заеме естественото си място тъкмо когато извършва най-необходимата дейност за деня; и според същата символика това ще бъде мигът, в който Мария ще почувствува най-голяма необходимост да вземе своето решение.

Доколкото знаеше, никой не беше ваял или рисувал Исус с извърнат към зрителя гръб. Но драмата на Исус щеше да започне едва след тридесет години. А това беше времето и портретът на майка му.

Той прегледа стотиците скици на майка с дете, направени през последните месеци, избра тези, които биха подхождали за новия му замисъл, и сложил скиците на масата пред себе си, затърси среда за своите фигури. Къде се е намирала Мария в този миг? Ето тук една рисунка: майка с дете, седнала пред някаква стълба. Кой е бил при нея освен детето? Ето тук куп деца, които играят. Фигурата на Мария би могла да бъде съчетание от фигурите на тези силни тоскански майки. Но как да изобрази лицето на мадоната? Споменът за лика на собствената му майка беше вече замъглен от изминалите десет години, беше неясен, като съновидение.

Той помести настрана рисунките. Нима е възможно да започнеш една скулптура, без да си видял мрамора, от който тя ще черпи живот?

Намери Граначи, комуто бяха дали за ателие една от най-големите стаи в постройката в градината, и го помоли да обиколят складовете за камък.

— Работата ми ще върви по-добре, ако имам мрамора под ръка, че да мога да го гледам и пипам, да разбера вътрешната му структура.

— Бертолдо казва, че не бива да се купува мрамор, преди да са завършени рисунките и глинените скици; едва тогава човек може да е сигурен, че ще избере най-подходящия камък.

— А може да бъде и обратно — отвърна замислено Микеланджело, — според мен това е нещо като женитба…

— Добре, ще измисля нещо пред Бертолдо и утре ще отидем.

Във Флоренция имаше десетина склада за камък, пръснати около Виа Проконсуло, с всякакви размери и форми — гранит, травертин, цветен мрамор, както и готов строителен камък, каменни рамки за врати, первази за прозорци, колони. Но те не можаха да открият никъде подходящ карарски мрамор, какъвто Микеланджело търсеше.

— Нека идем в каменоделните в Сетиняно. Там е по-вероятно да намерим нещо — предложи Микеланджело.

В старата каменоделня, където Дезидерио бе учил Мино да Фиезоле, Микеланджело видя един блок, който го грабна веднага. Беше неголям, но кристалите му блестяха от белота. Той го обля с вода, за да види няма ли пукнатини, почука го с чук, да чуе какъв звук издава, огледа го за дефекти, мехури, петна.

— Този ще е, Граначи! — извика той ликуващ. — От него ще излезе „Мадоната с младенеца“. Но трябва да го видя при първите слънчеви лъчи. Тогава ще съм сигурен, че е идеален.

— Ако мислиш, че ще седна на земята и ще се кланям пред твоя камък до изгрев-слънце…

— Не, не, уреди въпроса с цената. А аз ще ти наема един кон от Тополинови, че да си стигнеш в къщи здрав и читав.

— Да ти кажа ли, амико, аз не вярвам нито дума от тази глупост, първите лъчи разкривали всичко. Кое е това, дето можеш да го видиш при изгрев-слънце, а не можеш да го видиш сега, при по-силна светлина? Мисля, че това е един вид езически култ: обред за плодородие, който трябва да изпълниш призори, за да си сигурен, че ще умилостивиш боговете в планините.

Микеланджело спа на едно одеяло под сводовете в двора на Тополино, надигна се преди първи лъчи и стоеше вече при своя мрамор, когато зората протегна пръсти над хълмовете. Блокът сякаш беше прозрачен. Микеланджеловият поглед проникваше през него — през неговата дебелина, височина и широчина; през наслоените пластове кристали, изграждащи структурното му единство. Не се виждаше никакъв недостатък: никаква пукнатина, кухина, никакво петно — кристалите му блещукаха ослепително на повърхността.

— Ти си благороден блок — каза гласно Микеланджело.

Той плати на собственика със златните монети на Граначи, натовари камъка на Тополиновата каруца и подкара двойката хълмисти бели волове, както бе ги карал от пещерата Майано още като шестгодишен. Спусна се по хълма, свърна вдясно при Варлунго, подкара покрай брега на река Африко, подмина древната Порта ала Кроче, която бележеше четвъртия крепостен пояс на града, отправи се по Борго да Кроче, покрай болницата „Санта Мария Нуова“, сви вдясно при Виа Ларга пред двореца на Медичите и през Пиаца Сан Марко, стигна до вратата на градината, горд, като че водеше невяста в къщи.

Двама от каменоделците му помогнаха да стовари блока под навеса. После пренесе от постройката масата за рисуване и инструментите си. Бертолдо дойде озадачен при навеса.

— Нима вече си готов да ваеш?

— Не. Има още много време.

— Тогава защо се премести тук?

— Защото искам да работя на спокойствие.

— На спокойствие? Та тук цял ден ще слушаш шума от чуковете на каменарите.

— Това е приятен шум. С него съм отрасъл.

— Но аз трябва да отделям време и за другите отвъд. Ако си близо до мен, мога да те насочвам или да те поправям, когато ти е нужна помощ.

Микеланджело помисли за миг, а след това отговори:

— Бертолдо, изпитвам нужда да бъда сам, да работя далеч от всеки поглед; дори от вашия. Трябват ли ми напътствия, ще дойда да ви питам.

Устните на Бертолдо затрепериха.

— Тъй ще направиш повече грешки, каро, и дълго няма да можеш да се отърсиш от тях.

— А нима това не е най-добрият начин да се учи човек? Да доведе грешките си до техния логически завършек?

— Някой и друг съвет може да ти спести време.

— Аз имам време.

Вглъбен, Бертолдо притвори уморените си светли очи. После се усмихна.

— Вярно, имаш време. А потрябва ли ти помощ, идвай при мен.

Късно следобед, когато вече всички бяха напуснали градината, Микеланджело се обърна и видя, че Ториджани го наблюдава.

— Ти стана вече много добър, та не щеш да рисуваш до ме.

— О, Ториджани! Просто искам малко да се уединя.

— Да се уединиш! От мен? Твоя най-добър приятел? Ти нито веднъж не потърси уединение през първата година, когато се нуждаеше от помощ и компания. А сега нали си избраник на Лоренцо Великолепни…

— Ториджани, моля те, повярвай ми, нищо не се е променило. Само съм се преместил на сто и петдесетина крачки.

— Все едно, че си се преместил на петдесет мили. Аз ти казах, че когато бъдеш готов, ще сложа една скулпторска маса до моята.

— Не искам другите да гледат грешките ми.

— А дали не се страхуваш, че може да крадем тайните ти?

— Тайни! — Микеланджело започна да се ядосва. — Какви тайни може да има един начинаещ скулптор? Това е първата ми тема. А ти вече имаш пет-шест.

— Ти вече бяга от мен — упорствуваше Ториджани.

Микеланджело млъкна. Дали пък нямаше частица истина в това обвинение? Той се бе възхищавал от физическата красота на Ториджани, от неговите анекдоти, песни… но вече не искаше да бъбри и да слуша вицове — мраморният блок го чакаше.

— Ти се поквари бързо! — заяви Ториджани. — И аз бях покровителствуван преди. Но остави ли човек да го покровителствуват, неизменно се проваля.

След малко пристигна навъсен Граначи. Той заоглежда наковалнята, грубата маса от дъски, сложени на магарета, стативите и дъската за рисуване, поставени на една издигната над земята платформа.

Какво има, Граначи?

— Ториджани. Дойде оттатък нагрочен като черен облак. Каза някои неприятни неща за теб.

— Той ги каза първо на мен.

— Слушай, Микеланджело, сега аз играя от противната страна. Преди една година те предупреждавах да не обръщаш прекалено голямо внимание на Ториджани. Сега трябва да те предупредя, че не постъпваш честно. Не го отрязвай… Знам, че все повече и повече те занимава мраморът, но Ториджани не вижда нищо свръхестествено в мрамора и с право си мисли, че се държиш тъй, защото вече живееш в двореца. Ако се отказваме от приятелите си, защото са ни омръзнали, колко приятелски връзки ще ни останат?

Микеланджело очерта с палец някакъв силует върху мрамора.

— Ще се помъча да се сдобря с него.