Ървинг Стоун
Страдание и възторг (103)

2

Таванът на Сикстинската капела произведе същото впечатление, както и откриването на „Давид“ във Флоренция. Сред художниците от всички жанрове, стекли се в Рим от цяла Европа, за да помогнат на Лъв да отпразнува възкачването си на папския престол, Микеланджело си възвърна славата на живописец, извоювана за първи път с „Къпещите се“: „Световен майстор“. Само групата около Рафаел продължаваше да воюва против свода, като казваше, че това не е художество, а анатомия, че е похотлива, пресилена, претрупана творба. Но те бяха затруднени, защото Браманте вече не беше царят на изкуствата в Рим. В колоните на „Свети Петър“ се бяха появили пукнатини с такива сериозни размери, че цялата работа бе преустроена и бяха предприети най-подробни проучвания, за да се види дали може да се спасят основите. Папа Лъв се показа твърде добър и не махна Браманте официално като архитект, ала и строежът на Белведере над Ватикана беше в застой. Ръцете на Браманте бяха така осакатени от парализа, че се беше видял принуден да повери чертането на плановете на Антонио да Сангало, племенника на Джулиано да Сангало, приятеля и учителя по архитектура на Микеланджело. Над къщата на Браманте сега се носеше същият лек мирис на разложение, който беше надвиснал над къщата на Сангало в деня, когато Браманте беше спечелил премията за своя проект на „Свети Петър“.

Една привечер на вратата се почука. Когато Микеланджело отвори, раздразнен от неканения гост, очите му се срещнаха с дружелюбните бадемови очи на млад мъж с оранжев копринен плащ, бяло лице и руси коси, които му напомниха за Граначи.

— Маестро Буонароти, аз съм Себастиано Лучани от Венеция. Идвам да ви изповядам…

— Не съм свещеник.

— … че съм бил простак и идиот. Това почукване, тези думи са първото разумно нещо, извършено от моята ръка и език, откакто съм дошъл в Рим. Донесъл съм и лютнята си, за да мога да си акомпанирам, докато ви разказвам преглупавата си история.

Развеселен от заразителната непринуденост на венецианеца, Микеланджело го покани да влезе. Себастиано се настани на най-високото столче в стаята и прекара пръсти по струните на лютнята.

— Пей и всичко ще забравиш! — промърмори той.

Микеланджело се отпусна на единствения мек стол в работилницата и се нагласи с неподвижно изпънати напред крака и ръце, сключени на темето. Себастиано запя в стихове импровизация за това, как е бил доведен в Рим от банкера Киджи, за да изпише вилата му, как и той започнал да боготвори Рафаел, като провъзгласил, че Рафаеловата четка била „в съзвучие с художествените похвати, приятна в подбора на цветовете, находчива в хрумванията, пленителна във всичките си изяви и че той рисува като ангел“. Буонароти ли? „Не може да се отрече, че знае да рисува, но багрите му? Еднообразни! Фигурите му? Недодялана анатомия. Сцените му? Лишени от изящество…“

— Чувал съм тия обвинения и преди — прекъсна го Микеланджело. — Те ме отегчават.

— Как няма да ви отегчат! Но Рим не ще чуе вече тая песен от мен. Отсега нататък ще пея славословия за маестро Буонароти.

— Какво ви е довело до тая промяна?

— Еклектикът Рафаел! Той ме обра до конец. Изсмука от мен всичко, което бях научил от Белини и Джорджоне, та сега е по-добър венециански художник от мен! И смирено ми благодари, че съм го научил!

— Рафаел купува само от най-добрите. И го прави добре. Защо го изоставяте?

— Сега, след като е станал вълшебен венециански майстор на багрите, той получава още повече поръчки. А аз… аз не получавам нищо. Рафаел ме изяде целия освен очите, които се наслаждават на сикстинския ви таван през последните няколко дена.

Себастиано наведе глава над лютнята си, преплел крака около най-горната пречка на столчето. Гласът му изпълни стаята с буйна гондолиерска песен. Микеланджело разглеждаше седящия пред него венецианец и се чудеше защо ли всъщност е дошъл.

Себастиано започна честичко да се отбива да си попее и поприказва. Закоравял любител на удоволствия и хубави момичета, той имаше нужда от пари за похожденията си. Живееше от рисуване на портрети, а мечтаеше за една от тия големи поръчки, които даваха редовен доход. Рисунките му бяха слаби, липсваше му творческо въображение. Но беше бъбрив, безкрайно забавен, не се отнасяше сериозно дори и към току-що родилия му се незаконен син. Микеланджело си работеше и слушаше с едно ухо забавния брътвеж.

— Скъпи мой кръстнико каза Себастиано, — не се ли обърквате, като ваете три статуи едновременно? Как помните какво искате да направите на всяка от тях, когато прехождате от фигура към фигура?

Микеланджело се закиска полугласно.

— Да можех само да наредя всичките двадесет и пет блока в голям кръг около мен! Щях да обикалям от една при друга тъй бързо, че за пет години щях да ги свърша всичките. Имаш ли представа как безпогрешно може човек да дълбае мраморни блокове, след като е мислил за тях осем години? Въображението е по-остро от длетото.

— Бих могъл да стана велик художник — рече унило Себастиано. — Притежавам всички технически качества. Сложете пред мен някоя картина и аз ще я прерисувам с такава точност, че не ще можете да я различите от оригинала. Но кажете ми преди всичко, как ви идват разните хрумвания?

Това беше стон, едва ли не стон на отчаяние — един от малкото случаи, когато Микеланджело беше видял Себастиано сериозен. Той поразмисли, докато дълбаеше с длетото скрижалите с божите заповеди.

— Сигурно хрумванията представляват естествената дейност на ума, както дишането на белите дробове? Или бог ги вселява там? Ако знаех произхода на човешките хрумвания, щях да съм решил една от най-непроницаемите ни загадки.

— Той се придвижи нагоре към китката и ръката на Мойсей, която лежеше върху скрижалите с пръсти, преплетени в струящата надолу, дълга до кръста брада.

— Себастиано, ще ти приготвя няколко рисунки. Ти боравиш с багрите и сенките не по-зле от Рафаел, фигурите ти са лирични. Понеже той се е възползувал от твоята венецианска палитра, защо ти да не се възползуваш от мои рисунки? Да видим дали не ще можем да поизместим Рафаел.

Доставяше му удоволствие да скицира вечер след цял ден ваяне и да измисля нови разработки на стари религиозни теми. Той представи Себастиано на папа Лъв, показа на понтифекса сцени от живота на Христа, прекрасно пресъздадени от Себастиано. Лъв, който обожаваше всякакви музикални забавления, гостоприемно му отвори вратите на Ватикана.

Късно една вечер Себастиано се втурна в ателието с вик:

— Чухте ли новината? Появил се е нов съперник на Рафаел! Най-добрият венецианец, равен на Белини и Джорджоне. Рисува с чара и лекотата на Рафаел! Но в рисунките му има повече сила, по-богато въображение.

— Честито! — рече Микеланджело с кисела усмивка.

Когато получи поръчка за фреските в „Сан Пиетро ин Монторио“, Себастиано положи крайни усилия да вдъхне огъня на живота в картоните си, направени по рисунките на Микеланджело. Рим прие, че като член от ателието на Микеланджело Себастиано се учи да рисува с похвата на учителя си.

Само Контесина, пристигнала наскоро в Рим със семейството си, сметна, че тука се крие нещо повече. Две години всяка вечер бе седяла до Микеланджело и наблюдавала как рисува; познаваше почерка му. Когато той дойде на пищния обед, който тя даде на папата и неговия двор, защото беше решила да стане официална домакиня на Лъв, Контесина го заведе в малък кабинет, който с дървената си ламперия, камина, шкафове с камеи и амулети беше толкова точно копие на кабинета на Лоренцо, че в очите му бликнаха сълзи на мъка. Контесина го загледа право в лицето и с искрящи очи попита:

— Защо позволяваш на Себастиано да представя твоята работа за своя?

— В това няма нищо лошо.

— Себастиано вече е отнел една голяма поръчка от Рафаел.

— Това е добре дошло за претоварения, преуморен човечец.

— Защо ще се унижаваш с такива измами? Микеланджело също я гледаше в очите и си мислеше колко много си оставаше тя все същата Контесина, Малката контеса на тяхната младост; но в същото време колко много се беше променила, откакто брат и бе избран за папа. Сега беше Голямата контеса, която не търпеше никаква намеса от страна на двете си по-големи сестри Лукреция Салвиати и Мадалена Чибо, които също се бяха преместили със семействата си в Рим. Контесина се бореше за раздаваните от папата длъжности, бенефиции за членове на семейството Ридолфи, действуваше в пълно разбирателство с братовчеда Джулио, който се разпореждаше с делата и политиката на Ватикана. В просторните си градини беше изградила сцена, на която се играеха пиеси и музикални комедии за благородниците на църквата и градовете държави. Все повече и повече миряни от християнския свят, търсещи услуги и назначения, идваха при Контесина. Тази жажда за власт и използуването й бяха понятни след годините на изгнание и немотия, мислеше си Микеланджело, но заедно с това в Контесина беше настъпила промяна, която го караше да се чувствува неловко.

— Откакто завърших Сикстинската капела — обясни Микеланджело, — някои хора не спират да разправят: „У Рафаел има изящество, у Микеланджело има само жизнена сила.“ И понеже не желая да се унижавам и да се боря с кликата на Рафаел, намирам, че е забавно един млад и даровит художник да го направи зарад мен. Без да съм се забъркал сам аз, Рим започва да говори: „У Рафаел има чар, но у Микеланджело има дълбочина.“ Не е ли забавно, че този любител на удоволствия Себастиано е успял да постигне такъв прелом с импровизиране на хвалебствени стихчета за сикстинския ми свод със съпровод на лютня?

Контесина долови иронията в гласа му и стисна юмруци.

— Това не е смешно! Сега аз съм контесата на Рим. Аз мога да те защитя… официално… по достоен начин. Мога да накарам клеветниците ти да пълзят на колене! Това е правилният начин…

Микеланджело посегна напред и обхвана двата и силно стиснати юмрука със своите ръце на каменар:

— Не, Контесина, това не е правилният начин. Повярвай ми. Сега съм щастлив и работя добре.

Ядът й се смени с подобната на мълния сияйна усмивка, която той си спомняше от детинските им скарвания.

— Добре, но ако не идваш на моите забави, ще ви изложа и двамата — и теб, и Себастиано — като мошеници!

Той се изсмя.

— Може ли някога човек да излезе на глава с някой Медичи?

Без да мисли, той сложи ръцете си на бухналите в рамената ръкави на копринената и рокля, притегли я близо до себе си, за да усети уханието на мимоза. Тя се разтрепери. Очите и станаха огромни. Времето се стопи: кабинетът на Виа Рипета в Рим се превърна в кабинета в двореца на Медичите във Флоренция. Те не бяха голямата контеса и големият художник, изживели половината от живота си — за мимолетен миг те бяха пред прага на живота.