Ървинг Стоун
Страдание и възторг (70)

4

Тоскана е привлекателна страна. Пейзажът й е тъй хубаво моделиран, че окото се плъзга по планините и долините, без да се препъне в нито един камък. Ритмично нагънати зелени хълмове, извисени кипариси, тераси, скулптирани от поколения, които са обработили камъните с майсторска грижовност, ниви, наредени геометрично, сякаш изчертани от чертожник за приказ и плодородие; бойници на замъци по хълмовете с високи сиво-сини или златистокафяви кули, възправени между дървесата, въздух, толкова прозрачен, че всяко парченце земя изпъква с удивителни подробности. В полята под него зрееше ечемик, овес, фасул, цвекло; от двете страни на пътя натежалите от грозде лози се редуваха между сребристозелени маслинови дървета и образуваха с тях градини-плетеници — поезия от дантелена зеленина, която нашепваше за вино и зехтин.

Микеланджело изпитваше физическо удоволствие, докато конят му се движеше по един хребет, издигаш се все по-високо и по-високо към ведрото италианско небе. Въздухът, който вдишваше, беше толкова чист, че той чувствуваше цялото си същество възвисено, отърсено от всяка низост и дребнавост: възторг, какъвто изпитваше само при ваенето на белия мрамор. Тоскана стапяше камъка в сърцето на човека, заличаваше всички злини в неговия свят. Бог и човек бяха съчетали усилията си, за да създадат това възвишено произведение на изкуството. По живописност, реши Микеланджело, това би могло да бъде градината на Едема. Адам и Ева си бяха отишли, но за неговото око на скулптор, което обгръщаше вълнистите възвишения, губещи се плавно в пространството, с лиризма на зелената лъкатушна река в долината, изпъстрена с каменни къщи, огрени от слънце керемидени покриви и купи сено, Тоскана беше рай. Той си припомни едно стихотворение от детските години:

Италия е градината на Европа,

Тоскана е градината на Италия,

Флоренция е цветето на Тоскана.

При залез-слънце стигна възвишенията над Поджибонси. Апенините пред него бяха обрасли с девствени гори, реките и езерата блестяха като сребро под полегатите лъчи на залеза. Той се спусна по дългия склон към винарския център Поджибонси, свали дисагите в един добре почистен хан с гол под, после се изкачи по хълма над града, за да разгледа построения от Джулиано да Сангало Поджо Империале, дворец-крепост, издигнат по искане на Лоренцо, за да не се допускат нашественически войски отвъд този тежко укрепен пункт, който контролираше долината към Флоренция. Но Лоренцо бе мъртъв, а Поджо Империале — безлюден…

Микеланджело се спусна по каменистата пътека. Вечеря в двора на хана, спа непробудно, стана при първи петли и продължи пътя си.

Сиена беше топъл червеникавокафяв град, съграден от тухли от тукашната червеникавокафява пръст, тъй както Болоня беше оранжев град, каквато бе местната пръст.

Той влезе през портата на градската стена, стигна до Пиаца дел Кампо, който се спущаше от редицата дворци в единия край към Палацо Публика в другия, където пробождаше небето красивата и дръзка кула Манджа — главозамайваща каменна скулптура.

Отправи се към средата на площада, на който всяко лято градът устройваше лудешко конно надбягване, мина покрай хубавия фонтан да Делла Куерча, изкачи едни стръмни каменни стъпала и стигна до Баптистерията, чиято купел бе изваяна от Делла Куерча, Донатело и Гиберти.

След като обиколи купела, за да разгледа работата на най-добрите италиански скулптори, излезе от Баптистерията и изкачи стръмния като планина хълм към катедралата. Той застана благоговейно пред фасадата от черно-бял мрамор и заразглежда великолепните фигури на Джовани Пизано, кръглите прозорци, Кампанилата от черно-бял мрамор. Вътре подът беше от мраморни плочи, инкрустирани с черно-бяла мозайка, изобразяваща сцени от Стария и Новия завет.

Изведнъж сърцето му се обърна. Пред него беше олтарът на Бреньо с ниши, по-плитки, отколкото той си ги бе представял, всяка с изострено, претрупано гравирано куполче, на чийто фон щяха да се гледат лицата и главите на фигурите му и това щеше да изсуши изражението им. Някои от нишите бяха толкова високо, че отдолу човек не би могъл да види добре скулптурите в тях.

Той премери нишите, намали мислено дебелината на постаментите на своите фигури и потърси клисаря, добродушен червендалест човек на средна възраст, който го посрещна словоохотливо:

— А, вие сте Микеланджело Буонароти, когото чакам. „Свети Франциск“ пристигна от Рим преди седмици. Сложих го в една хладна стая до Баптистерията, там има наковалня и всичко. Кардинал Пиколомини ми заповяда да се погрижа добре за вас. Приготвил съм ви стая в нашата къща отвъд площада. Жена ми прави най-хубавата сиенска юфка със заешки сос…

Микеланджело потъна в тази река от думи.

— Ще ме заведете ли при „Свети Франциск“? Трябва да видя колко работа има по него.

— Разбира се. Не забравяйте, че вие сте гост на кардинал Пиколомини, а кардиналът е голям човек тук…

Микеланджело преглътна тежко при вида на скулптурата на Ториджани: вдървена, безжизнена, изобилие от развети дипли, под които нямаше и помен от живо, дишащо човешко същество; ръце без жили, кости и кожа; сковано, изсушено, безизразно лице. Той си отбелязваше всичко това, докато погледът му разкъсваше безмилостно незавършената фигура.

Микеланджело се закле да отдаде на този нещастен, похабен „Свети Франциск“, когото дори птичките не биха познали, всичката си обич и умение. Трябваше да дълбае отново фигурата, да я очисти от неестествените труфила, да смъкне изработеното, да преобрази цялата фигура, да възсъздаде идеята за свети Франциск по такъв начин, че светецът да изпъкне такъв, какъвто той си го представяше — най-благия от всички светци. Но първо трябваше да преспи с тези мисли, после да вземе материалите за рисуване, да седне в тази хладна стая, изсечена в катедралата-планина, с разсеяна светлина от прозорците горе, и да разрови въображението си, докато свети Франциск изпъкне със своята любов към бедните, нещастните и изоставените.

На другия ден направи скиците. Привечер вече точеше старите длета, претегляше ги в ръката си, опитваше чука, за да свикне с тежестта му. На сутринта започна да вае в бяла жега; и от сегашната невзрачна фигура се появи уморено от скитания тяло под лека наметка, с изтощени кокалести рамене, трогателно изразителни ръце, тънки крака с вдадени навътре колене и уморени ходила, обикаляли пътищата, за да дават подкрепа и да се прекланят пред всичко в природата.

Микеланджело чувствуваше сродство със свети Франциск и с този обезобразен мрамор, от който го ваеше. Когато стигна до главата и лицето, той направи косата му като своята, извая челото право, а лицето вдлъбнато, в какъвто вид бе видял своето в огледалото на Медичите след удара на Ториджани: носът сплеснат между очите и продължаващ надолу като S, цицина над окото и оток на скулата под него; един свети Франциск, натъжен от видяното в божия свят, но чиито измъчени черти говореха за опрощение, благост и кротост.

Обзе го тъжно настроение, докато яздеше към родния град през възвишенията Кианти. Той слезе уморено от коня и с дисагите на рамо се домъкна до работилницата. Свари Ардженто да се кълчи и да пристъпя от крак на крак в очакване Микеланджело да го погледне.

— Е, Ардженто, какво напира в теб?

— Гонфалониере Содерини иска да ви види, праща бележки всеки час.

Площадът пред Синьорията беше озарен с оранжева светлина от светилниците, които висяха на всеки прозорец и на върха на зъбчатата кула. Содерини се отдели от другарите си от Съвета във високата лоджия и посрещна Микеланджело при Донателовата „Юдит“. Беше сложил едноцветна копринена риза поради вечерния задух, но лицето му изразяваше сдържано задоволство от самия себе си.

— Защо са тия светлини? Какво празнуваме? Празнуваме в твоя чест.

— В моя ли?

— Отчасти. — Очите на Содерини примигваха дяволито на оранжевата светлина. — Съветът прие днес следобед нова конституция. Това е официалният повод. А неофициалният е, че съветите на Гилдията на сукнарите и на Катедралата гласуваха да ти се възложи исполинът.

Микеланджело изтръпна. Невероятно. Колоната на Дучо беше негова.

Содерини продължи с весел глас.

— Когато си дадохме сметка, че най-добрият флорентински ваятел е обвързан от един сиенски кардинал, казахме си: „Нима Сиена смята, че Флоренция не цени собствените си художници? Или че няма средства, за да им възложи работа?“ В края на краищата години наред сме водили война със сиенците…

— Ами договорът с Пиколомини?

— От чувство за патриотичен дълг трябва да отложиш договора с Пиколомини и на първи септември да започнеш колоната на Дучо.

Микеланджело усети познатото парене в очите.

— Как да ви благодаря?

Содерини поклати бавно продълговатата си глава с руса прошарена коса и промълви:

— Ние сме чада на Лоренцо Великолепни: трябва да се съобразяваме с тази връзка.