Ървинг Стоун
Страдание и възторг (86)

4

Към края на август Юлий напусна Рим с войска от петстотин рицари и благородници. Племенникът му херцог Урбино се присъедини към него в Орвието и той превзе Перуджа, без да пролее кръв. Кардинал Джовани де Медичи бе оставен да управлява града. Маркиз Гонзага от Мантуа се присъедини към папата с обучена войска; Юлий превали през Апенините, за да заобиколи Римини — владение на враждебната Венеция, подкупи Руанския кардинал да му отстъпи осемте хиляди френски войници, изпратени да отбраняват Болоня, като предложи кардиналски шапки на тримата му племенници, и публично отлъчи от църквата Джовани Бентиволио, управителя на Болоня. Болонците прогониха Бентиволио и Юлий влезе в Болоня.

Въпреки това на папа Юлий II не се случи нищо, което да го развлече дотолкова, че да го накара да забрави прегрешилия си ваятел. Когато Микеланджело влезе в Палацо делла Синьория, Содерини, обкръжен от другите осем членове на съвета, му кресна:

— Ти се опита да водиш с папата борба, на каквато не би се решил и кралят на Франция! Ние не желаем да воюваме с понтифекса зарад теб! Светият отец иска да изваеш нещо в Болоня. Решавай и тръгвай!

Микеланджело разбра, че е загубил. Всъщност той знаеше това от седмици насам, защото, щом папата мина през Умбрия и я завладя отново за папската държава, а после и Емилия, хората из улиците на Флоренция започнаха да се извръщат настрана, когато минаваше край тях. Флоренция, която нямаше защитни укрепления, се нуждаеше тъй отчаяно от приятелството на папата, че беше изпратила наемни войници, в тяхно число и Сиджизмондо, брата на Микеланджело, да му помагат в завоеванията. Никой не искаше разрасналата се и уверена в силите си войска на папата да мине през Апенините и да ги нападне. Синьорията, жителите на града, всички бяха твърдо решили Микеланджело да бъде изпратен обратно при папата без оглед на последиците, които ще има това за него.

Те бяха прави. Флоренция преди всичко. Той ще отиде в Болоня, ще намери начин да се помири някак си със Светия отец. Содерини не го изостави. Той даде на Микеланджело писмо до брат си, кардинала на Волтера, който беше при папата:

„Приносителят на настоящето е Микеланджело, скулптор, когото Ви изпращаме в съгласие с искането на негово светейшество. Уверяваме Ваша светлост, че е добър младеж и няма равен на себе си в това изкуство в цяла Италия, а може би и в света. Той е такъв, че с добри думи и любезни обноски може да се получи от него всичко; човек трябва да бъде внимателен и благ към него и той ще създаде такива творби, че всеки, който ги види, ще бъде изумен. Казаният Микеланджело има честната ми дума, че не ще пострада.“

 

Беше вече ноември. Улиците на Болоня гъмжаха от придворни, войници, чужденци с живописни дрехи, надошли в двора на папата. На Пиаца Маджоре в закачен на Палацо дел Подеста телен кафез висеше някакъв монах, заловен да излиза от една къща на Улицата на проститутките.

Микеланджело намери човек, по когото да изпрати осигуряващото му закрила писмо на кардинала на Волтера, след което се качи по стъпалата на „Сан Петронио“, загледан с благоговение в изваяните от истрийски камък скулптури на Делла Куерча: „Сътворението на Адам“, „Изгонването от рая“ и „Жертвоприношенията на Каин и Авел“. Колко далече беше от осъществяването на надеждата си да извае тези сцени в отделни статуи! Той влезе в черквата, където тъкмо служеха литургия, и там го позна един от личните служители на папата от Рим.

— Господин Буонароти, негово светейшество ви чака с нетърпение.

Папата беше на обед в един дворец, заобиколен от своя двор от двадесет и четири кардинали, генералите на войската си, благородниците, рицарите, князете — трапеза от може би стотина души в пълна със знамена зала. Микеланджело прекоси надлъж стаята, придружен от някакъв епископ, изпратен от кардинала на Волтера, който беше болен. Папа Юлий вдигна очи, видя го и се смълча. Смълчаха се и всички други в залата. Микеланджело спря до големия стол на папата начело на масата. Двамата се гледаха втренчено, очите им мятаха мълнии. Микеланджело изпъна рамене, не пожела да коленичи. Папата заговори пръв:

— Много се забави! Наложи ни се да дойдем да те пресрещнем!

Микеланджело мрачно си помисли, че това е вярно, папата беше изминал много повече път от него. Той отговори троснато:

— Светейши отче, не бях заслужил държането ви към мен в Рим през великденската седмица.

Тишината в голямата зала стана още по-дълбока. Епископът реши да се застъпи за Микеланджело и направи крачка напред:

— Ваше светейшество, човек трябва да бъде снизходителен към тая пасмина на художниците. Те не разбират нищо освен занаята си и често нямат добри обноски.

Юлий се надигна от стола си и гневно изкрещя:

— Как смееш да кажеш на тоя човек неща, които сам аз не бих казал? Ти си тоя, дето няма добри обноски!

Епископът стоеше смаян и не можеше да се помръдне. Папата даде знак. Няколко придворни хванаха обзетия от ужас прелат и го изблъскаха от залата под град от удари. След тези думи, които бяха най-близко до публичното извинение, което един папа може да поднесе, Микеланджело коленичи, целуна папския пръстен, промърмори, че и той съжалява. Папата му даде благословията си и каза:

— Ела утре в моя стан. Ще си оправим работите. Привечер Микеланджело седеше пред огъня в библиотеката на Алдовранди. Алдовранди, който в миналото на два пъти бе пращан като посланик при Юлий и беше назначен от папата за върховен член в Съвета на четиридесетте, още продължаваше да се смее на случилото се в обедната зала. Бялата му кожа и веселите очи изглеждаха така млади, както Микеланджело си ги спомняше отпреди десет години.

— Толкова много си приличате — коментираше той, — ти и Юлий. И двамата вселяват terribilità, ужасяващ трепет. Сигурен съм, че ти си единственият човек в целия християнски свят, комуто би дошло на ум да упрекне понтифекса, след като му се е противопоставял седем месеца. Нищо чудно, че те уважава.

Микеланджело сръбна от вдигащото пара канче гореща вода с жълта захар, което синьора Алдовранди беше донесла, за да смекчи късната му ноемврийска простуда.

— Според теб какво смята Светият отец да прави с мен?

— Да те накара да работиш.

— Какво?

— Ще измисли нещо. Ти ще живееш у нас, нали?

Микеланджело прие с удоволствие. По-късно, когато седнаха да вечерят, той попита:

— Как е племенникът ти Марко?

— Много добре. Има си нова приятелка, намери я в Римини преди две лета през време на ferragosto, празника сред август.

— А Клариса?

— Един от чичовците на Бентиволио… я осинови. Когато му се наложи да избяга с Джовани Бентиволио, тя даде вилата си под наем за хубави пари на някакъв папски придворен.

— Знаеш ли случайно къде мога да я намеря?

— Предполагам, на Виа ди Мецо ди Сан Мартина. Тя живее там.

— Ще ме извиниш ли?

Алдовранди стана и промърмори:

— Любов и кашлица не може да се скрият.

Тя стоеше в отворената врата на мансардата, гледаща към Пиаца ди Сан Мартина; фигурата и се открояваше в оранжевата светлина на маслените светилници зад нея, лицето и бе обградено от кожената качулка на вълнена роба. Те се гледаха мълком, както се беше гледал той с папата, макар и с доста по-различно чувство. Мислено той си я представи, каквато я беше видял за първи път, когато е била деветнадесетгодишна, стройна, златокоса, нежна и мека в държането, с лека чувственост в движенията на тънката, гъвкава снага, с прекрасна шия, рамене и гърди, които напомняха Ботичелиевата Симонета. Сега беше на тридесет и една, в пищния разцвет на зрелостта, само понапълняла, позагубила от блясъка си. Той пак усети великолепието на плътта й с всяка фибра на тялото си. Тя заговори със същия звънлив глас, който като че ли нахлуваше през всяка негова пора, и той с труд отделяше дума от дума, защото ушите му бучаха.

— Последното нещо, което ти казах, беше: „Болоня е на път за всякъде.“ Влез.

Тя го въведе в малка всекидневна стая, затоплена от два мангала, и се обърна към него. Той мушна ръце под подплатената и роба. Тялото и беше топло от меките кожи. Той я притисна до себе си, целуна послушната и уста. Тя промълви:

— Когато аз първа казах: „За нас е естествено да се желаем“, ти се изчерви като малко момченце.

— Художниците не познават любовта. Моят приятел Граначи я нарича „развлечение“.

— А ти как би я нарекъл?

— Това, което изпитвам към тебе ли?

— Да.

— Порой… който повлича тялото надолу по скалисти проломи, понася го с устрема на пълноводието…

— И после?

— … Не мога да говори повече…

Разкопчаната роба се свлече от раменете й. Тя вдигна ръце, издърпа няколко фуркета и дългите плитки златиста коса паднаха до кръста и. В движенията и нямаше сладострастие — в тях по-скоро се криеше останалата в паметта му ласка, сякаш любовната прегръдка бе естественото и състояние.

По-късно те лежаха прегърнати под мек вълнен юрган с лице от небесносин плат.

— Пороят?… — подразни го тя.

— … и след това го изхвърля в морето.

— Не си ли любил?

— След тебе — не.

— В Рим има достъпни жени.

— Седем хиляди. Приятелят ми Балдучи ги броеше всяка неделя.

— Ти не си ги пожелавал?

— Не това аз наричам любов.

— Никога не си ми показвал моите сонети.

— Единият беше за копринената буба:

Защо не беше моя нишката, която

на дреха е облякла нейната гърда —

така и денем щяхме да сме неделими.

 

Или пък чехлите, поръбени със злато,

които носят тежестта и през града

и я докосват тъй поне една-две зими.

Тя с наслада изслуша стиховете.

— Отде знаеше, че имам красиви гърди? Беше ме виждал само облечена.

— Ти забравяш занаята ми.

— А вторият сонет?

Той цитира няколко стиха от първите си изкопани с мъка строфи:

Когато стъпваш, радостна и увенчана

с коси от злато под венеца от цветя,

протягат те сами коронки и уста,

за да целунат твоето чело желано.

— Чувала съм, че си великолепен скулптор; пътници са ми говорили за твойта „Пиета“ и „Давид“. Но ти си и поет!

— Моят учител, господин Бенивиени, щеше да се зарадва, ако те беше чул.

Те спряха да говорят, унесли се отново в любовта. Клариса силно притисна лицето му към своето рамо и шия, галейки с ръка добре развитите му рамена и коравите мускулести ръце, подобни на онези, които той бе ходил да скицира сред каменарите на Майано, и му зашепна на ухото:

— Да любиш зарад любовта… Това е прекрасно! Аз чувствувах влечение към Марко. Бентиволио искаше само да го забавлявам. Утре ще отида на черква да изповядам прегрешението си, но не вярвам тая любов да е прегрешение.

— Господ е измислил любовта. Това е красиво.

— А може би дяволът ни съблазнява?

— Дяволът е измислица на човека.

— Нима грехът не съществува?

— Грозотата е грях.