Ървинг Стоун
Страдание и възторг (109)

8

Микеланджело се върна във Флоренция през пролетта, тъкмо навреме, за да отпразнува раждането на Франческа, дъщерята на Буонарото, която нарече Чека. Той покани приятелите си в къщата на Виа Гибелина на „вин санто“ — свято вино — и сладкиши, след това отиде да купи място на Виа Моца, близо до „Санта Катерина“, където можеше да построи достатъчно голямо ателие, та да може да прибере големите блокове за фасадата и за гробницата на Юлий. Трябваше да преговаря с предстоятелите на Катедралата, които му взеха за мястото триста големи златни флорина, шестдесет повече, отколкото то струваше според сведенията на Микеланджело. Когато протестира, предстоятелят мрачно отвърна:

— Съжаляваме, но не можем да се отклоним от папската була относно продажбите.

— Дайте ми тогава за шестдесетте надвзети флорина това малко парче земя отзад.

— Нима искаш да действуваме против заповедта на Светия отец?

Микеланджело работи няколко седмици, за да довърши проекта, по който щеше да направи дървения макет. Като разшири плана и добави пет полурелефни сцени в квадратни и две в кръгли рамки, той увеличи разноските така, че нямаше да може да извае фасадата за по-малко от тридесет и пет хиляди дуката. Папата му отговори чрез Буонисени, който писа:

Те одобряват новия Ви план, но Вие сте повишили цената с десет хиляди дуката. Дали те са за разширяването на фасадата, или е имало грешка в пресмятанията по предишните Ви планове?

Микеланджело отговори: „Това ще е архитектурното и скулптурното чудо на Италия! Кога ще започнете да ми пращате пари?“ Буонисени писа в отговор:

С парите е трудно, имаме много малко на ръка, но не се съмнявайте, договорът Ви ще бъде подписан. Започвайте веднага да слагате основите. Негово светейшество се тревожи, че още не сте ги изградили.

Якопо Сансовино, уведомен от Ватикана, че на новия макет няма никакъв бронзов фриз, дойде при Микеланджело и подхвана жестока разправия:

— Проклет да е денят, когато сте казали нещо добро за някого на земята!

— Слушай, Якопо, аз дадох висока оценка на твоята работа. Нали се помъчих да ти обясня в Карара…

— Опитахте се да ми обясните, че не признавате никого освен самия себе си. Всичко се свеждаше към това.

— Якопо, да не се разделяме като неприятели. Обещавам, че ще ти помогна да получиш поръчка. Тогава ще разбереш, че едно произведение на изкуството не бива да бъде сборно; то трябва да се отличава с органичното единство, създадено от ума и ръцете на един човек. Всичко друго е ливорнийска рибена яхния.

Лодовико избра тъкмо това време, за да го упрекне, че не му позволява да тегли от спестяванията, пазени от „спедалингото“ на „Санта Мария Нуова“.

— Татко, ако не спреш това вечно заяждане, в къщата няма да има място за двама ни.

Привечер Лодовико изчезна, стаята му беше празна. На другата вечер Буонарото се завърна с новини: Лодовико разправял на всички, че бил изпъден от собствения си дом.

— Къде се е настанил?

— В селската колиба зад къщата ни в Сетиняно.

— Веднага ще му изпратя бележка.

Той седна на кръглата като баница работна маса на Лодовико, която изглеждаше не на място в тази строго четвъртита стая, и написа:

Скъпи татко, както чувам, ти се оплакваш от мене и разправяш, че съм те изпъдил от къщи. Чудно ми е, защото съм напълно сигурен, че от деня на раждането досега в ума ми никога не се е таила мисъл, било голяма, било малка, която да е била насочена против теб. Всяка работа, за която съм се залавял, е била приемана от мен поради обичта ми към теб… и ти знаеш, че всичко, което притежавам, съм дал на теб.

Ти и твоите синове ме познавате от тридесет години и много добре разбираш, че винаги, когато съм могъл, съм мислил и действувал за ваше добро. Как можеш да ходиш и да разправяш, че съм те изпъдил от дома? Нима не виждаш какъв ме представяш пред хората?… Само това ми липсваше, за да се попълни числото на неприятностите! Добре ми се отплащаш!

Но така да бъде: готов съм да приема положението, че не съм ти донесъл нищо друго освен срам и позор… Умолявам те да ми простиш, макар и да съм негодник…

Лодовико се върна на Виа Гибелина и му прости. Флоренция беше потисната; всички, които обичаха удоволствията, се бяха преместили в двора на папа Лъв в Рим. Безрадостното настроение на самия Микеланджело се изостри още повече, когато се научи, че картонът му за „Къпещите се“ изчезнал.

— „Унищожен“ не би била напълно правилна дума — мрачно каза Граначи. А изпоначертан, изподраскан, похабен, нарязан на парчета, откраднат.

— Но как? Той принадлежеше на Флоренция. Защо не е бил пазен.

Граначи му разправи подробностите. Картонът бил изпратен в „Залата на папите“ близо до „Санта Мария Новела“, после в горната зала в двореца на Медичите. Стотина художници, минаващи през Флоренция, работили пред него без всякакъв надзор, някои изрязвали отделни части, за да ги вземат със себе си. За врага му от скарването зарад Перуджино, скулптора Бачо Вандинели, се смятало, че си присвоил доста изрезки. Единствените фрагменти, останали във Флоренция, били откупените от приятелите му Строци.

— Сега съм като Леонардо — навъсено забеляза той. — Картонът ми е загинал. Също както бронзовата ми статуя на Юлий.

— Единственият, който можеше да сложи някакъв ред в тревогите му беше игуменът Бикиелини, тъй стар и немощен сега, че лежеше прикован на одъра в манастира „Санто Спирито“.

— Помъчи се да си представяш целия си живот като една цялост, а не като редица нямащи нищо общо един с друг фрагменти — посъветва го отецът. — По този начин всеки период се поражда от предишния и ще знаеш, че ще дойде и друг.

Микеланджело се съсредоточи върху фасадата, изработи солиден макет, изряза колоните, украси капителите, издълба нишите, в които щяха да стоят мраморните му статуи, направи восъчни фигури, които да представляват бъдещите скулптури. Папа Лъв подписа договор за четиридесет хиляди дуката: пет хиляди годишно в течение на осем години, четири хиляди веднага за разноски и безплатно жилище близо до черквата „Сан Лоренцо“. Обаче…

— Негово светейшество желае всичко, което ще се прави на фасадата на „Сан Лоренцо“, да се изработи с мрамор от Пиетрасанта и никакъв друг.

Той стоеше гологлав в гробищата на „Сан Лоренцо“, слушаше заупокойните молитви за игумена Бикиелини и чувствуваше, че е загубил най-скъпия и най-добрия човек на земята. За безгрешния игумен нов период щеше да се породи от предишния: възнаграждаването му на небесата. За Микеланджело, който гледаше как спускат приятеля му в гроба, „другият период, който ще дойде“, можеше да се окаже направо ад.

Един час след завръщането му в Карара на Пиаца дел Дуомо започна да се събира тълпа, която прииждаше от равнините под Свинския пазар, хора идваха надолу по пътя покрай реката Карионе и през Порта дел Боцо или се стичаха от планинските склонове от Торано, Колоната, Форестиери, от каменоломните в Полвачо, Фантискрити, Грота Коломбара, Багалино. Карарците бяха вече няколкостотин, трупаха се все по-нагъсто и по-нагъсто на площада под прозорците на аптекаря и се тълпяха под въздушния мост пред входа на катедралата.

Прозорците в трапезарията на аптекаря стигаха от пода до тавана, а средните два представляваха направо стъклени врати. Макар и да нямаше балкон, вратите можеше да се отворят; пред тях имаше ниски перила от ковано желязо. Микеланджело стоеше зад дръпнатите пердета на вратите и се вслушваше в глъчката, която ставаше все по-силна, защото все нови и нови каменари нахлуваха на площада. Сетне някой го забеляза зад пердетата. Тълпата се раздвижи. Започнаха да викат:

— Крескало! Крескало!

Микеланджело хвърли поглед към разстроеното лице на домакина, разкъсван от желанието да остане верен на своите хора и на госта.

— По-добре ще е да изляза на площада — заяви Микеланджело.

— Много е опасно. Когато се подплашат, те стават страшни. Може да ви изпотъпчат до смърт.

— Ще трябва да им поговоря.

Той отвори стъклените врати, пристъпи към високите две стъпки перила. Отдолу се надигна вик:

— Кучи сине!

Към него се протегнаха стиснати юмруци. Микеланджело простря ръце и се помъчи да ги умири.

— Твоите честни думи са овчи барбонки!

— За това не съм виновен аз! Трябва да ми повярвате!

— Копеле! Ти ни продаде!

— Не съм ли купил мрамор от вас? Имам да сключвам нови договори. Повярвайте ми! Аз съм карарец!

— Ти си слуга на папата!

— Аз ще пострадам от това повече от вас.

В тълпата настъпи мълчание. Един мъж отпред извика със зле прикрита болка:

— Коремът ти няма да пострада!

Този вик подействува като сигнал. Вдигнаха се стотина ръце. Камъни изпълниха въздуха като градушка. Парчета бял мрамор счупиха едната стъклена врата, после другата.

Голям камък го улучи в челото. Той бе зашеметен: повече от силата на удара, отколкото от болката. По лицето му се проточи струйка кръв. Усети как тя измокри веждата, заобиколи я и се стече в ъгълчето на окото.

Микеланджело не направи опит да спре кръвта.

Тълпата видя случилото се. През площада се понесе глух шум:

— Баста! Стига! Проляхме кръв!

Множеството започна да се разрежда, потоци от хора потекоха покрай катедралата по улиците, по които бяха дошли. За някакви си минути площадът остана безлюден и само белите камъни и счупените стъкла свидетелствуваха за станалото. Микеланджело прокара длан през окото си, загледа потъмнялата лепкава кръв. Беше се наранявал с мрамор и преди: при свирепото дълбане отломки понякога го бяха удряли в лицето и разкъсвали кожата. Но сега за първи път го бяха замерили с камък.