Ървинг Стоун
Страдание и възторг (16)

3

Лодовико не даде съгласието си Микеланджело да се учи в градината. Макар в семейството да знаеха, че е напуснал Гирландайовото ателие, те избягваха това падение — скулптурата, като отказваха да го признаят. Домашните му го виждаха рядко: той ставаше в зори, когато всички спяха освен излязлата на пазар мащеха, връщаше се за малко към дванадесет, когато Лукреция му поднасяше печено месо или готвено пилешко, и работеше до мръкнало в градината, а после, на път за в къщи, се мъкнеше колкото е възможно по-бавно, тъй че сварваше всички да спят освен брат си Буонарото, който лежеше буден и го разпитваше за новините на деня, или пък баба му, която го чакаше в кухнята да му даде да хапне.

— Ризите вече са ти омалели, Микеланджело — каза Мона Алесандра, — а и чорапите ти са се протрили. Баща ти мисли, че щом не печелиш… но както и да е. Отделила съм тука тия пари. Купи си каквото ти трябва.

Той я целуна леко по пергаментовата буза; в семейството тяхната обич бе най-трайната, но те почти не знаеха как да я изразяват.

Той бе аскет по природа и нямаше влечение да си купува разни неща.

— Скоро ще започна да вая и ще потъна в каменен прах от главата до петите. Тогава никой няма да забелязва дрехите ми.

Тя уважи честолюбието му и прибра няколкото монети в кесията.

— Както искаш. Но тия пари тук са твои.

Граначи не смяташе, че е необходимо да става толкова рано всяка сутрин и да се връща тъй късно вечер; само по обед двете момчета се прибираха и излизаха наедно. С всеки изминал ден Граначи се чувствуваше все по-потиснат, прегърбените му рамене изглеждаха едва с два-три пръста по-високи от Микеланджеловите.

— Ех, тая студена, лепкава глина — оплака се веднаж той. — Ненавиждам я. Мъча се да моделирам колкото може по-лошо, та Бертолдо да не ми каже, че вече съм готов да работя с камък. Опитах с гранит поне десет пъти и всеки удар на чука сякаш попада в мен, а не в камъка.

— Но, Граначи, братко мой, мраморът резонира — завещава го Микеланджело. — Той поема удара. А гранитът е като баят хляб. Почакай да заработиш с мрамор — все едно, че впиваш пръсти в прясно тесто.

Граначи се втренчи озадачен в лицето на приятеля си.

— Ти си толкова остър за всяко нещо, пък заговориш ли за мрамор, ставаш поет.

Микеланджело се озова в същински котел за рисуване. Едва ли не първите думи, които Бертолдо му каза, бяха:

— Тук, в градината, рисуването е sine qua non^[1], дойдеш ли сутрин, нарисувай лявата си ръка; после свали обувките и нарисувай краката си; това е добро упражнение в ракурс.

— А защо да не нарисувам и дясната си ръка?

— Ето още един шегобиец между нас! — ахна доволен Бертолдо.

Още когато бе работил с камък у Тополино, Микеланджело бе прехвърлял чука от дясната ръка в лявата, без да чувствува разлика в точността на удара или тежестта. След като нарисува лявата си ръка в различни положения, той взе молива в нея и нарисува дясната, първо откъм дланта, после отгоре — със силно изпънати пръсти.

Бертолдо се приближи и вдигна хартията с няколкото рисунки, които едва се побираха на листа.

— Всеки според способностите си — промърмори той тихичко.

— Не се засягам. Работя еднакво и с дясната, и с лявата.

Рисуваха живи модели от цяла Флоренция, които Лоренцо изнамираше: учени в черно кадифе, войници с бичи вратове, четвъртити глави и гъсти вити вежди, недодялани грубияни, селяни, слезли от колите си, плешиви старци с гърбави носове и щръкнали челюсти; монаси с черни раса, а на посивелите им глави — черни шапки с обърнати поли; весели флорентински юначаги, красиви, с гръцки носове, започващи от самото чело, с къдрокоси глави, обрасли досам врата, и големи празни очи; вапцари с омацани ръце; мазолести железари; яки носачи; шишкави прислужници; благородници в червена и бяла коприна, обшита с перли; стройни момченца във виолетово; пълнички дечица, които позираха за херувимчета.

Микеланджело се сопна на Бертолдо, който разкритикува остро едно нарисувано от него торсо:

— Как можем да рисуваме, като гледаме само външните форми? Виждаме, че нещо напира под кожата и нищо повече. Да можехме да проследим вътрешността на едно тяло, костите, мускулите… За да познаваме човека, трябва да познаваме и червата му. Аз никога не съм виждал вътрешностите на човека.

— Триста дяволи! — изруга тихо Бертолдо. — На докторите е позволено да правят дисекция на труп само веднаж в годината пред Градския съвет. Иначе това се смята за най-голямото престъпление във Флоренция. Избий тази мисъл от главата си.

— От устата си — да, но не и от главата си. Никога не ще мога да вая добре, ако не разбера как е устроено човешкото тяло.

— Дори гърците не са правили дисекции, а те са били езичници и не е имало църква да им забранява. И на Донатело не беше му нужно да реже човешкото тяло, за да получи блестящите си познания. Нима искаш да станеш по-добър от Фидий и Донатело?

— По-добър не, но по-различен.

Микеланджело никога не бе виждал Бертолдо толкова развълнуван. Той хвана ръката на стария скулптор и я погали успокоително.

Въпреки тези всекидневни стълкновения те станаха приятели. Докато другите моделираха с глина или чукаха камък, Бертолдо въвеждаше Микеланджело вътре и стоеше с часове над момчето, което копираше египетски амулети, гръцки медальони, римски монети и държейки в ръка всяка от тези ценни творби на изкуството, обясняваше какво е искал да постигне древният художник.

— За негова изненада Микеланджело си спечели предаността на Ториджани, който сега бе преместил масата си по-близо до Микеланджеловата. Ториджани беше завладяваща личност: той просто смазваше Микеланджело със своето обаяние, със своето внимание и живот. Ториджани бе конте, носеше цветни копринени ризи и широк колан със златни токи; всяка сутрин, преди да дойде на работа, той се отбиваше в бръснарницата при пазара за слама, за да го обръснат, вчешат и намажат косата му с благовонно масло. Микеланджело беше мърляв ученик: очерняше ръцете си с въглен, който, без да се усети, размазваше по лицето; мацаше ризата си с боя, чорапите с мастило.

След цял ден работа Ториджани пак успяваше да опази съвсем чисти яркожълтата си ленена камича (риза до кръста с бухнали ръкави) и зелената туника с избродирано с жълта коприна „Т“ на рамото, тъмносините чорапи от най-хубава вълна. Той работеше по такъв начин, че по дрехите и косата му нямаше и следа от каменен прах и парченца — нещо нечувано за каменоделеца, който в края на работния ден прилича на монолитите. Ториджани винаги учудваше Микеланджело, който се чувствуваше поласкан, когато оня обгръщаше със силната си ръка раменете му, държеше лицето му близо до своето или ахваше пред последната му скица.

— Микеланджело, драги, ти даваш най-чистата работа, а не съм виждал човек да се мърси повече от тебе.

Ториджани беше винаги в движение, смееше се, позираше, говореше ту смислено, ту безсмислено, но никога не стоеше на едно място, а все размахваше ръце с изумрудени и бисерни пръстени, сякаш имаше нужда да властвува дори над въздуха около себе си. Силният му звучен глас ехтеше над тучната пролетна морава, осеяна с диви цветя, и каменарите в другия край на градината, които строяха библиотека за ръкописите и книгите на Лоренцо, спираха за миг работа да го послушат.

Когато учениците излизаха, за да проучат как изглеждат фигурите на Джото в „Санта Кроче“ при утринно слънце или как падат следобедните лъчи върху „Младия свети Йоан и двамата светци“ на Филипино Липи в „Санто Спирито“, или да хванат заревото на залеза върху фигурите на Кампанилата, проектирани от Джото и изпълнени от ученика му Андреа Пизано, Ториджани грабваше Микеланджело под ръка, любезничеше с него и очаровайки го с приказките си, го правеше свой пленник.

— Ех, човек да е войн, Микеланджело! Да се хвърля в смъртоносни битки, да убива врага с меч и копие, да покорява нови земи и всичките им жени! Това е живот! А художникът? Ба! Това е работа за евнусите на султана. Аз и ти трябва да обикаляме света заедно, друже мой, да търсим битки, опасности и съкровища.

Микеланджело изпитваше дълбока привързаност към Ториджани, едва ли не любов. Пред него той се чувствуваше прост; да спечели уважението на такъв хубав и харесван младеж като Ториджани — това бе упойно вино за оня, който никога не пиеше.