Ървинг Стоун
Страдание и възторг (104)

3

Швейцарски гвардейци, облечени в зелено, бяло и жълто, пристигнаха в къщата му рано сутринта с нещо като бреве от папа Лъв да дойде във Ватиканския дворец на обед. Цяло изпитание беше да се отдели от работата си, но Микеланджело вече знаеше, че покана на папа не се пренебрегва, Силвио метна чисти кърпи на ръката му, Микеланджело отиде в баните на Виа де Пастини, разкваси спеклата се прах в порите си и в единадесет се яви във Ватикана. Започваше да му става ясно защо римляните се оплакват, че „Рим се е принизил до равнището на флорентинска колония“, понеже Ватиканът беше препълнен с тържествуващи тосканци. Минавайки през тълпата от стотина и повече поканени на обед, насъбрали се в двете тронни зали, той позна Пиетро Бембо, държавен секретар на Ватикана и поет-хуманист; поета Ариосто, който пишеше „Орландо Фуриозо“; неолатиниста Санадзаро, историка Гуичардини, Вида — автора на „Христиада“; Джовани Ручелаи, който пишеше „Розамунда“ — една от първите трагедии в бели стихове; лекаря писател Фракасторо; Томазо Ингирами, дипломат, библиотекар, класик и импровизатор на латински стихове; Рафаел, който сега рисуваше „Станца д’Елиодоро“ в папския дворец и заемаше почетно място до самия папа Лъв; резбаря Джовани Бариле от Сиена, който украсяваше вратите и капаците на прозорците в двореца с герба на Медичите. Микеланджело забеляза Себастиано и се зарадва, че неговото протеже е било поканено.

Откупил от Флорентинската република повечето книги от голямата библиотека на баща си, Лъв беше разпратил експерти да търсят важни ръкописи по целия свят. Докарал бе в Рим и Ласкарис, бащиния му търсач на гръцки ръкописи, за да подготвя и печата бисерите на гръцката литература. Папата беше подел вече и реорганизирането на римската Академия за класически науки, занемарена от Юлий, и даваше надежда за нови постижения в науката на Римския университет. Микеланджело чуваше новият двор на Лъв да се преценява като „най-блестящия и най-културния от времето на Римската империя“.

През време на дългия пищен обед, от който папата можеше да хапва само по малко, понеже страдаше от лошо храносмилане и прекомерно отделяне на газове, Лъв махаше с белите си, покрити със скъпоценни камъни пълни ръце, като акомпанираше Габриел Марин, човека с изключително красив глас, майстора цигулар Мароне от Бреша и Рафаеле Липус, слепия баладист. Смешници развличаха Лъв между музикалните номера. Придворният му шут, бившият бръснар на Лоренцо Великолепни, имаше неизтощим запас от анатомически духовитости, на които даде воля, след като изяде едно след друго четиридесет яйца, а подир това двадесет угоени петела, а късогледият Лъв го гледаше през увеличителното си стъкло и се заливаше от смях при вида на тази чудовищна ненаситност.

Четиричасовият обед се стори безкраен на Микеланджело. Не беше в състояние да хапне нищо повече освен съвсем мъничко от солената пъстърва, печен петел, подсладен ориз, сварен с млени бадеми. Не го сдържаше на мястото му, като си мислеше за толкова много пропилени часове, и се чудеше кога ли ще го пуснат да си върви. За папа Лъв обедът беше само подготовка за удоволствията на следобеда и вечерта. Сега беше редът на някои от най-добрите поети на Италия да четат новите си стихове, след това — балет, после — комедия — маска, после — друг комичен номер, изпълнен от Камило Кверио, когото наричаха „архипоет“ и който прочете едно страхотно епическо стихотворение, а Лъв го увенча със зелеви листа. Забавленията щяха да продължат, докато папата можеше да държи очите си отворени.

Когато си отиваше по тъмните и безлюдни улици, Микеланджело си спомни какво беше казал Лъв на Джулио веднага след коронясването си:

— Щом на господа е било угодно да ни даде папската власт, нека й се понарадваме.

Италия беше по-мирна, отколкото през цяла редица предшествуващи папства. Наистина парите на Ватикана се пилееха с непознато дотогава разточителство; този ден Микеланджело беше видял няколко пъти възхитения Лъв да хвърля кесии с по няколкостотин флорина на певци и други изпълнители, което накара един от трезвите му съседи да забележи:

— Колкото един камък може да хвръкне в небето, толкова и папата може да спести хиляда дуката.

На Лъв щяха да трябват пари — милиони и милиони дукати, — невероятно по-голямо състояние за удоволствия и изкуство, отколкото на Юлий за воюване. Когато той помолил кардинал Пучи, който се занимаваше с финансите на Ватикана, да гледа да не се прави нищо, което би донесло позор на църквата, никаква симония, никакви продажби на кардиналски длъжности или бенефиции, кардиналът свил рамене и казал:

— Светейши отче, вие сте ме натоварили със задачата да финансирам това световно предприятие. Първото ми задължение е да поддържам платежоспособността му.

Микеланджело стигна Мачело деи Корви, когато камбаните биеха полунощ. Той се преоблече с работните си дрехи, така набити с каменен прах и просмукани с пот от знойното лятно слънце, че бяха се превърнали в допълнителен пласт кожа. С въздишка на облекчение вдигна чука и длетото, прехвърли ги от ръка в ръка, за да усети привичната им тежест. Той мрачно си каза, че занапред вече не ще могат да го убедят да пропилее цял ден. Изпита съчувствие към бледия Рафаел с подпухналото лице, когото викаха по всяко време на денонощието зарад най-нищожни поръчения на папата: да даде мнението си за някой украсен с миниатюри ръкопис или да направи рисунка за стенна украса за новата баня на Лъв. Рафаел беше винаги учтив, винаги проявяваше интерес, макар и да беше принуден да хаби работното си време и да не си доспива.

Това не беше за Микеланджело. Той не беше обаятелен човек. Да бъде проклет навеки, ако стане някога обаятелен!

Можеше да заключи вратите си за Рим, ала светът на Италия беше сега светът на Медичите, а той бе твърде близко свързан със семейството, за да може да се отърве. Поражение сполетя Джулиано, единствения син на Лоренцо Великолепни, когото обичаше. Писма от семейството и от Граначи му разказваха как той великолепно управлявал Флоренция: сдържан, благ, отзивчив, ходел из улиците непридружен от никого, отворил двореца на Медичите за хората на науката и изкуството, възкресил Платоновската академия, оставил изпълнителната власт и правосъдието в ръцете на избраните съвети. Но тези качества не бяха по вкуса на братовчеда Джулио и на папа Лъв, който отзова брат си от Флоренция и сега, в септември, Микеланджело се обличаше, за да отиде на церемонията, на която Джулиано щеше да бъде провъзгласен за Римски барон.

Церемонията се състоя на древния Капитолийски хълм, точно над къщата на Микеланджело. Той седеше със семейството Медичи: Контесина и Ридолфи с тримата им синове, Николо, сега на дванадесет години, предопределен да стане кардинал, когато навърши шестнадесет; по-големите сестри — Мадалена Чибо с мъжа си и петте си деца, включително и Иноченцо, също определен за кардинал, и Лукреция Салвиати с многобройната си челяд и сина си Джовани, готов да получи кардиналско звание. Лъв беше наредил да се построи подиум над развалините, където Сангало беше завел Микеланджело да скицира и да пресъздава славата на древния Рим. Неравният ненастлан площад беше покрит с дъсчен под и стотици пейки. Микеланджело чу приветствените речи до Джулиано от първенците на Римския сенат, епични стихове на латински, редица комедии-маски и сатири по флорентинския обичай и видя как една жена, загърната със златоткан плат и олицетворяваща Рим, бе занесена до престола на Джулиано да му благодари, че е благоволил да стане командир на града. След непристойна комедия от Плавт папа Лъв дари Рим с привилегии, като намаление на данъка върху солта, посрещнати с гръмогласно одобрение от хилядите римляни, стълпили се по голите склонове на хълма. Сетне започна шестчасов банкет с изобилие на ястия, невиждано в Рим от дните на Калигула и Нерон.

След края на оргията Микеланджело си проправи път надолу по Капитолийския хълм през тълпата, която се хранеше с остатъците от сатурналията на върха, и заключи двете входни врати на къщата подире си. Нито той, нито Джулиано, нито Рим бяха измамени от това представление, предназначено да прикрие факта, че ученолюбивият Джулиано, който обичаше Флорентинската република, е бил заместен от Лоренцо, двадесет и една годишния син на Пиеро и амбициозната Алфонсина. Младият Лоренцо бе изпратен в Тоскана с писмо, съдържащо напътствия, съставени от Джулио, които му нареждаха как да проведе избори, да назначи свой собствен Съвет, да си присвои функциите на правителството.

Силата на Джулио като човек, дърпащ конците зад папата, растеше. Комисия, назначена от Лъв, беше обявила Джулио за законороден на това основание, че братът на Лоренцо Великолепни уговорил женитбата си с майката на Джулио и само убиването му в Катедралата попречило на сватбата. Сега, след като стана законороден, Джулио бе назначен за кардинал и щеше да има официална власт да управлява Църквата и папските владения.

А желанието на Лъв и Джулио да прострат властта на Медичите по цяла Италия не можеше да не окаже влияние върху частните интереси на Микеланджело. От известно време те се мъчеха да лишат Урбинския херцог, племенника на Роверe и наследник на папа Юлий, от титлата му. Сега папа Лъв беше свалил херцога от длъжността Знаменосец на църквата в полза на Джулиано. В крайна сметка Лъв искаше да заграби земите му. Урбинският херцог, буен човек, беше същият, пред когото Микеланджело трябваше да се отчете за гробницата на Юлий. Избухналата открито война между Медичите и Ровере можеше да означава само неприятности за Буонароти.

През меката зима той си осигури позволение да отсъствува от приемите на Контесина, като я доведе в работилницата си да види трите очертаващи се вече статуи; а от забавите на Лъв — с редица извинения, които достатъчно много развеселяваха папата, за да му окаже височайшето си благоволение и да го освободи от присъствие. Единствените хора, с които общуваше през дългите плодоносни седмици, бяха помощниците му в градината; едничкото му развлечение беше да вечеря от време на време с група симпатични млади флорентинци, чието приятелство почиваше върху изпълнения с носталгия копнеж да се озоват в сянката на Флорентинската катедрала.

Само веднъж наруши той своя пост: когато Джулиано дойде в ателието до го убеди да присъствува на прием в чест на Леонардо да Винчи, когото беше поканил в Рим и настанил в Белведере.

— Ти, Леонардо и Рафаел сте най-великите майстори на Италия днес каза Джулиано с присъщия му спокоен тон. — Бих искал да бъдете тримата приятели, може би да работите заедно…

— Разбира се, ще дойда на твоя прием, Джулиано — отговори Микеланджело. — Но да работим заедно… Ние сме орел, рак и щука.

— Странно — рече полугласно Джулиано, — аз пък си представях, че всички художници биха искали да бъдат братя. Ела по-раничко. Бих искал да ти покажа някои от алхимичните опити, които Леонардо прави по мое искане.

С влизането им в Белведере на другия ден Джулиано го поведе през редица ателиета, напълно подновени за целите на Леонардо: прозорците направени по-високи, за да пада светлината по-отгоре; кухнята преустроена така, че да се поддържа вренето на алхимичните гърнета; настлана с плочи тераса с гледка към долината, папския дворец и Сикстинската капела; мебели, направени от ватиканските дърводелци — маси на подвижни поставки, стойки за смесване на бои. Джулиано беше убедил папа Лъв да даде на Леонардо побръчка за фреска, но както го водеха от работилница в работилница, включително и тази на германския железар, който трябваше да помага на Леонардо в механичните му изобретения, Микеланджело разбра, че Леонардо още не беше пристъпил към художествената си задача.

— Виж тия вдлъбнати огледала — въздъхна Джулиано, — тая машина за нарязване на металически винтове, всичко ново! Когато го изведох на Понтийските блата, той установи няколко угаснали вулкана и начерта планове за пресушаване на маларичната област. Не дава никой да надзърне в тетрадките му, но аз подозирам, че завършва математическите си проучвания за изчисляване квадратурата на криви повърхнини. Трудът му върху оптиката, формулировките му на ботаническите закони са… удивителни! Леонардо смята, че ще може да установява възрастта на дърветата по броя на пръстените в ствола. Само си го представи!

— Бих предпочел да си го представя как рисува прекрасни фрески!

Джулиано го поведе обратно към гостната.

— Леонардо е всестранен човек. Имало ли е друг такъв учен ум след Аристотел? Не вярвам. Той схваща изкуството като само една страна на творческото начало у човека.

— Не мога да разбера такова нещо — упорито изсумтя Микеланджело. — Щом човек има такава рядка дарба, не бива да си хаби времето да брои пръстените на дърветата.

Зададе се Леонардо, последван от неразделния си другар, все още прелестния и младолик Салай, облечен с гиздава червена блуза с дантелени ръкави. Самият Леонардо — рече си Микеланджело — изглеждаше уморен и остарял, величествената му, падаща на гърдите брада и дългите до раменете коси бяха сега бели. Двамата художници, които никак не се разбираха, изказаха един другиму радостта си, че отново се виждат. Леонардо съобщи на Микеланджело с пискливия си глас колко време прекарал в разучаване тавана на Сикстинската капела.

— След като анализирах творбата ти, вписах поправки в моя трактат върху живописта. Ти доказа, че изучаването на анатомията е извънредно важно и полезно за художника. — В гласа му прозвуча студенина: — Но виждам в това и голяма опасност.

Жегнат, Микеланджело попита:

— Каква опасност?

— От увлечения. Художникът, проучил твоя таван, трябва да внимава да не се скове чрез прекалено подчертаване на кости, мишци и жили; нито пък прекалено да се пристрасти към голи тела, които излагат на показ всичките си чувства.

— А ти смяташ, че това е така при мен? — Микеланджело започваше да се ядосва.

— Напротив, твоите граничат със съвършенство. Но какво ще кажеш за художник, който се опита да те надмине? Щом използуването на анатомията прави Сикстинската капела толкова добра, тогава той трябва да използува анатомията още повече, за да нарисува нещо по-добро.

— Не мога да поема отговорност за по-нататъшни увлечения.

— Нито си отговорен, освен за това, че си довел анатомичната живопис до възможния и предел. За други не остава нищо за усъвършенствуване. Следователно те ще извращават. Наблюдатели ще кажат: „Това е грешка на Микеланджело; без него бихме могли да усъвършенствуваме и подобряваме анатомичната живопис стотина години.“ Уви, ти сложи нейното начало и нейния край на един-единствен таван!

Започнаха да пристигат други гости. Скоро стаите екнаха от глъчка. Микеланджело стоеше сам до страничен прозорец и не знаеше дали да се чуди, или да се ядосва. Леонардо смайваше гостите с новите си приумици: надути с въздух животни, които се носеха над главите на присъствуващите; жив гущер, на който беше прикачил напълнени с живак крила, а главата му беше украсил с изкуствени очи, рога и брада.

— Механическият лъв, който направих в Милано, можеше да пристъпи няколко крачки — съобщи той на гостите, които го поздравяваха за изобретателността му. — А като се натиснеше едно копче, гърдите му се отваряха и вътре се виждаше букет от лилии.

— Не мога повече! — промърмори си Микеланджело и забърза към дома си, разтреперан от нетърпение да усети мрамор в ръцете си.