Ървинг Стоун
Страдание и възторг (22)

9

Цяла нощ се мята и въртя, без да може да заспи. Първата му година в градината вече изтичаше. Ами ако Лодовико отиде при Лоренцо, както се заканваше, и поиска да освободят сина му? Дали Лоренцо ще рачи да настрои срещу себе си едно почтено флорентинско семейство. И то зарад някакъв ученик, когото дори не е забелязал?

И все пак той просто не можеше да си отиде, без да е имал възможност да поработи върху камък.

Тези празни, жадни ръце не можеха да издържат повече. Той скочи от леглото и намъкна дрехите на лунното осветление, решил да стигне в Сетиняно призори и да прекара деня в работа над блокове и колони от пиетра серена. Но след като се спусна безшумно по витата стълба и излезе на Виа дей Бентакорди, изведнъж се спря. В ума му проблесна картината как той работи при каменоделците в задната част на градината, дето бяха струпани всички камъни. Особено изпъкна в съзнанието му един неголям блок бял мрамор, захвърлен в тревата близо до камъните за градеж. Сети се, че този блок е съвсем подходящ по големина за скулптурата, която си бе намислил: един фавн като онзи в Лоренцовия кабинет, но негово творчество!

Вместо да завие наляво и да хване улицата с вадата, която водеше извън града, той свърна вдясно и тръгна по Виа дей Бенчи покрай красивите, потънали в сън дворци на Бардите към високата дървена врата на градската стена, където установи самоличността си пред стражата, после прекоси Понте але Грацие, покатери се по развалините на крепостта Белведере и седна на един парапет. В краката му блестеше Арно.

Флоренция, сияйна при пълнолуние, толкова близка, че му се струваше, че може да докосне с пръсти Синьорията или Катедралата, представляваше такава невероятно красива гледка, че дъхът му изведнъж секна. Нищо чудно, че младежите пееха романтични балади за своя град, с който никоя девойка не можеше да се сравни. Всички истински флорентинци казваха: „Не виждам ли Флорентинската катедрала, ще умра.“ За него градът беше една компактна маса пиетра серена, с улици, изсечени с каменоделско длето, прилични на тъмни реки, и площади, чиято каменна настилка блестеше бяла на лунния светлик. Дворците стояха на стража малко по-високо от скромните къщи, скупчени нагъсто около тях; в златистомлечното небе бяха забити остриетата на „Санта Кроче“, „Санта Мария Новела“ и величествената, висока триста стъпки кула на Синьорията. В отделно обособена група се очертаваха големият червен купол на Катедралата, блестящият, малък, бял купол на Баптистерията и Кампанилата със своя благороден розов цвят. Всичко това бе оградено от градската стена с кули и бойници.

Седнал тук, над любимия си град, Микеланджело разбра какво трябва да стори.

Луната вече захождаше зад хълмовете; последната мъглявина от светлеещ сребрист прашец легна над покривите на къщите и се стопи. Светлината на деня тънко загатваше за себе си на изток, а после лумна, сякаш ревнивото слънце се бе спотайвало зад хоризонта в очакване на знак, за да се хвърли стремглаво на сцената — долината на Арно, и да обърне в бягство вълшебната, тайнствена луна, доказвайки безпощадно, че може много по-мощно да свети, да сгрява и да разкрива всичко. Петли закукуригаха нагоре по реката в селските дворове около тресавището; стражата при градската врата даде знак с викове да се отворят здраво залостените порти.

Микеланджело се спусна по хълма, вървя по реката до Понте Векио, моста с месарските сергии, току-що отворени от сънните чираци, и продължи нататък към Пиаца Сан Марко и градината. Запъти се направо към мраморния блок в тревата зад новия строеж, взе го в ръце и го понесе с мъка по алеята към дъното. Тук намести един отсечен ствол и положи мрамора върху него.

Разбираше, че няма право да докосне този мрамор, че макар и косвено, въстава срещу авторитета на ръководителите, че погазва желязната дисциплина на Бертолдо. Но тъй и тъй бе на път да напусне градината, ако баща му наложеше своето; пък ако Бертолдо е решил да го махне, нека поне има една готова скулптура — нали за това най-вече бе дошъл в градината?

Ръцете му загалиха камъка, търсейки скритите му контури. През цялата година не бе се докоснал нито веднъж до къс бял мрамор за статуи.

„Защо се чувствувам тъй?“ — питаше се той треперещ.

За него млечнобелият мрамор беше жива, дишаща материя, която чувствуваше, усещаше, мислеше. Той не можеше да допусне да остане незадоволен. Това не беше страх, а благоговение. В подсъзнанието един глас му казваше: „Това е любов.“

Този глас не го уплаши, дори не го стресна. Той разбираше, че това е простата истина. Неговата върховна нужда бе тази любов да намери ответ. Мраморът беше героят на неговия живот; и негова съдба. Никога до този миг, когато сложи нежно и гальовно ръце върху мрамора, не беше се чувствувал истински жив.

Защото цял живот бе жадувал да бъде това: ваятел на белия мрамор, нищо повече и нищо по-малко.

Взе инструментите на Ториджани и се залови за работа: без рисунка, без восъчна или глинена скица, без дори да маркира с въглен грубата повърхност на мрамора. Единственото, към което трябваше да се стреми, извън вътрешния подтик и инстинкта, бе ясно изсеченият образ на фавна в двореца: лукав, преситен от удоволствия, коварен, злорад и крайно очарователен.

Микеланджело опря длетото в мрамора и нанесе първия удар с чука. Ето, това бе неговото призвание. Той, мраморът, чукът и длетото се сливаха в едно.