Ървинг Стоун
Страдание и възторг (106)

5

Апуанските Алпи се очертаваха като тъмна стена през прозореца. Микеланджело намъкна ризата, чорапите и подкованите обувки за планината, напусна квартирата си в задната част на къщата на аптекаря Пелича, спусна се по стъпалата на двора и излезе на Пиаца дел Дуомо, където един търговски посредник и един собственик на каменоломня се плъзнаха край него в тъмнината, загърнати с шалове, вързани около кръста. По дървеното мостче над площада двама свещеници минаха от ризницата към хора на катедралата за ранна литургия. Карара спеше, затворена в подковообразните си стени — каменния полукръг, сключен откъм морето и отворен към стръмния планински склон. Не беше искал да напусне Рим, но това, че се намираше в сърцето на находищата на своя материал, уталожваше болката му.

Стиснал под мишница хляба за обед, той се запъти нагоре по тясна уличка към Порта дел Боцо и през ума му минаха гордите думи на жителите, че „Карара е единственият град в света, който може да си позволи да застеле площадите си с мрамор“. В пепелявосивата светлина виждаше мраморните къщи с изящни мраморни рамки на прозорците и колони, защото всичко, което Флоренция изработва с такова съвършенство от своя пиетра серена, майсторите зидари на Карара правят от мрамора, който докарват от каменоломните горе в планините.

Микеланджело харесваше карарците. Чувствуваше се между тях като свой, защото и сам той боравеше с камък; от друга страна, нямаше никакво съмнение, че не беше срещал по-саможив, по-недоверчив и по-затворен народ. Те отказваха да се причислят към южните си съседи тосканците или към северните си съседи лигурийците: малцина напускаха тази планинска област, никой не се женеше извън пределите й; момчетата отиваха на каменоломните с бащите си, щом навършеха шест години, и ги напускаха едва със смъртта си. Никакви земеделци не можеха да носят стоката си на карарските пазари освен онези, които са били допускани в стените на града от поколения насам; когато на някоя каменоломня станеше нужда от нов работник, избираха го от познатите земеделски семейства. Карара и Маса, най-големият от съседните градове, воюваха един срещу друг от незапомнени времена. Дори и най-малките околни селца бяха възпитани в традицията на шовинизма: всяка група държеше за собствената си кула или град и беше против всички други.

Карара произвеждаше само едно нещо: мрамор. Всеки ден карарецът вдигаше очи към вдъхващите вяра бели прорези в планините, тези петна, които приличаха на сняг дори в ослепителния зной на лятото, и благодареше богу за тази прехрана. Те живееха като комуна: когато един преуспяваше, преуспяваха всички; когато един гладуваше, гладуваха всички. Животът им в каменоломните беше толкова опасен, че когато се разделяха всеки ден, не си казваха „Довиждане“, а „Fa a modr“ — „Внимавай, като ходиш“.

Той криволичеше край река Карионе. Септемврийският въздух беше свеж, приятен за изкачване в планината. В краката си виждаше крепостната кула на Рока Маласпина и островърхата камбанария на катедралата, застанала на пост над притисналите се една в друга къщи, заградени от тесните стени, които не са били разширявани от цели столетия. Скоро започнаха да се показват планинските села — Кодена, Мизеля, Бедицано — и всяка купчинка къщи наливаше мъжкото си население и вливаше ручейчета от каменари в общия човешки поток, устремил се нагоре. Тези мъже приличаха на него повече от родните му братя: дребни, жилави, неуморими, мълчаливи, с първичната сила на хора, които обработват неподатлив камък. Метнали „матало“ или куртка на дясното си рамо, те крачеха нагоре през Торано — Говедарника.

Сънят сковаваше езиците им. Когато първата светлина се замержеля отвъд върховете, те заговориха с отсечения, едносричен като удари на чук, сбит карарски език, който Микеланджело трябваше да научи, защото карарският диалект сечеше думите, както длетото отчупва излишните грапавини от каменния блок, и casa (къща) ставаше „ка“, mama ставаше „ма“, brasa (пепел) ставаше „бра“, bucarol (платно) ставаше, „бук“ — бърз, енергичен език, съставен от едносрични думи. Те го питаха за търсенията му на предишния ден в каменоломните на Грота Коломбара и Ронко.

— Намери ли?

— Още не.

— Днес ще има.

— Надявам се.

— Иди в Равачоне.

— Някакви новини?

— Ломят нов блок.

— Ще се опитам.

Бледа, жълта слънчева светлина очертаваше назъбените скали напред. Млечните сипеи от мраморни отломки, хвърляни с векове от „поджо“ или работната площадка, се открояваха като преспи сняг. Бяха вече на хиляда стъпки височина и без усилие минаваха през първобитни дъбови, букови, елхови гори, през бодливи храсталаци, наричани „бакон“, през летни пасища за овце, обрасли с трева, наричани „палери“. Оттатък дърветата и цветята на Сан Пелегрино пътеките прорязваха открити скали с мраморни жили на повърхността.

Потокът от двеста каменари, бащи и синове, отново се раздели на ручеи, които поеха нагоре по трите главни улея, където всеки си имаше любимо място за работата: Равачоне, включително с каменоломнята Полвачо, Канале ди Фантискрити, разработен от древните римляни, и Канале ди Колоната. Когато се разделяха, всеки промърморваше:

— Fa a modr, внимавай, като ходиш.

— Se Dio’I vora’, с божията воля.

Микеланджело продължи с една група към Полвачо, където беше намерил най-хубавия си мрамор за гробницата на Юлий преди единадесет години. Полвачо, в самия край на Поджо Силвестро, даваше хубав бял мрамор за статуи, а в околните каменоломни Баталино, Грота Коломбара и Ронко вадеха обикновен мрамор с напречни жилки. Когато слънцето надзърна през Монте Сагро, те стигнаха на работната площадка, почти на една миля височина, където работниците хвърлиха куртките си и едва сварили да хванат чука, заработиха. Катерачите на каменоломните се спуснаха с въжетата си от урвите горе да почистят издатините от хлабави камъни и увиснали на няколкостотин стъпки във въздуха, закъртиха със своите секачи и резци, за да запазят работещите долу от падащи парчетии.

Собственикът на каменоломната, наричан Бурето поради огромния си кръгъл торс, сърдечно поздрави Микеланджело. При все че беше неук като своите работници, общуването с купувачи от Англия, Франция, Германия и Испания го беше научило да говори с почти пълни изречения.

— О, Буонароти, днес пипнахме големия ти блок.

— Да се надявам.

Бурето го хвана под лакътя и го поведе към мястото, където накиснати във вода дървени клинове са били набити в нарез с формата на буква „V“ и при естественото си набъбване бяха направили цепнатина в яката мраморна канара, която каменарите нападаха сега с лостове и бойни чукове, и вкарваха клиновете все по-дълбоко, за да изкарат мрамора от леглото му. Понеже мраморът се ломи вертикално, те изтласкваха най-горните блокове. Надзирателят се провикна: „Пада!“ Работниците, които режеха блокове с триони с помощта на пясък и вода, избягаха на края на работната площадка. Най-горният блок се откъсна от мястото си с трясъка на падащо дърво, стовари се със страшна сила на равната площадка долу и се разцепи по пукнатините си.

Когато пристъпи напред и разгледа огромния ръбест блок, Микеланджело остана разочарован. Тежки дъждове, просмукали се през тънкия слой пръст, покривала мрамора цяло хилядолетие, бяха размили достатъчно химикали, за да изпъстрят с жили чисто белия камък. Бурето, който стърчеше пред него, беше изсякъл тъкмо тоя блок с надеждата, че Микеланджело ще остане доволен.

— Чудесна мръвка, а? Бива я.

— Приемаш?

— Има жили.

— Сечението е почти безупречно. Искам съвсем безупречно.

Бурето загуби самообладание:

— Ти ни струваш пари. Цял месец вадим мрамор за тебе, а не сме видели нито една-едничка пара!

— Ще ви платя много пари… за мрамор, годен за статуи.

— Господ прави мрамора. Оплачи се на него.

— Първо трябва да се убедя, че няма по-бели блокове зад тия.

— Да не искаш да накълцам цялата планина?

— Ще трябва да похарча хиляди дукати за фасадата на „Сан Лоренцо“. Ти ще получиш своя дял.

Бурето му обърна гръб с намръщено лице и изсумтя нещо, което Микеланджело не можа да разбере, но му прозвуча тъй, сякаш собственикът го нарече крескало. Понеже карарецът не повиши глас, Микеланджело не беше сигурен дали е чул правилно.

Той си взе дрехата и обеда и се запъти към Равачоне по стара козя пътека, която предлагаше не повече от педя сигурна почва при слизането от скалата. Пристигна в каменоломнята към десет часа. На работната площадка двойки работници режеха мраморни блокове с дълги триони, а барди — чираци — непрекъснато сипваха пясък и вода под зъбците. Надзирателят напевно се провикна и каменарите, които разширяваха пролома между пластовете в мраморните скали горе, слязоха в дървената барака на обед. Микеланджело седна с тях на дъска, сложена върху два блока, извади дебелите си филии хляб, посипани със зехтин, оцет, сол и ким, топна ги в общата кофа с вода и лакомо заяде. Мона Пелича му беше предложила катък за хляба. Но Микеланджело предпочиташе да яде това, което ядяха и каменарите.

Така най-лесно можеше да се разбере с карарците, защото карарците бяха особени. Те гордо казваха за себе си: „Колкото глави, толкова мнения.“ През време на престоя му в 1505 година, когато беше събирал късове мрамор за гробницата на Юлий, бяха го приели със същата сдържаност, с каквато посрещаха всички други чуждестранни скулптори, пристигащи да купят мрамор за поръчките си. Но след като беше прекарал дните си на каменоломните, по усет беше откривал кухините, мехурчетата, жилките и възлите, след като се беше трудил заедно с работните групи при свалянето на двадесеттонните му блокове надолу по стръмните склонове върху кръгли трупчета, без да могат да задържат продълговатия товар с нещо друго освен с няколко въжета, вързани за колове, те повярваха, че той е не само скулптор, но и каменар. Сега, когато дойде пак в Карара, те го приеха като карарец, канеха го в събота вечер в кръчмите, където мъжете се събираха да пият вино „Чинкуетере“, да играят комар на бастони — карти с различен брой тояги — и печелившите, и загубилите да пият след всяка ръка, докато цялата кръчма се опиеше от веселие и вино.

Микеланджело се гордееше, че го приемат на маса, където столовете на играчите се предават от баща на син като семейно наследство. Веднъж видя празна сграда на едно възвишение над града, където пет-шест работилници за мрамор се издигаха край Карионе с предната си страна открита към реката, и си помисли: „Защо ще се връщам в Рим или Флоренция да вая статуите си, когато тука, в Карара, изглежда по-скоро естествено, отколкото странно, човек да иска да посвети целия си живот на скулптурата?“ Тука, в Карара, имаше вещи смоделатори — хора, които грубираха мрамора по модела — и никога нямаше да му липсват опитни помощници. Когато минаваше през Флоренция или Рим след цял ден настървено ваяне, той ставаше предмет на любопитство, ако не и на присмех. Тука нито изглеждаше, нито се чувствуваше по-различен от всички други мъже, които се връщаха у дома си от каменоломните или работилниците за мрамор. Тука беше в естествената си среда.

В Равачоне той преживя второто разочарование тази сутрин: по новия къс, изтръгнат от бялата планинска стена и паднал долу на работната площадка, се виждаха леки пукнатини. Не можеше да го използува за някоя от исполинските си фигури.

— Чудесен блок! — каза навъртащият се наоколо собственик. — Купуваш ли го?

— Може би. Ще се помъча.

Макар и да беше отговорил учтиво, лицето на собственика замръзна в мрачно изражение. Микеланджело тъкмо се канеше да продължи към следващата каменоломня, когато чу да ехти из долищата звук на рог, идващ откъм Грота Коломбара, през няколко била. Каменарите замръзнаха кой както стоеше. Сетне оставиха сечивата, метнаха куртките си на дясното рамо и безмълвно заслизаха по пътеката.

Един от тях е бил ранен, може би убит. Всеки каменоделец в Апуанските Алпи биеше един час път надолу до селото си, за да дочака там вестта за съдбата на своя другар. Те нямаше вече да похванат никаква работа до следващата утрин, а дори и тогава, ако им се наложеше да отидат на погребение.

Микеланджело слезе по пътеката край реката, загледа жените, които перяха дрехи в бяла като мляко вода от работилниците за мрамор, които хвърляха праха и парчетиите в потока. Той обиколи до долната част на града, стигна Свинския пазар и влезе в двустайното си жилище в задната половина от къщата на аптекаря, разположено между дюкяна и квартирата на семейство Пелича горе. Аптекарят Франческо ди Пелича, петдесет и пет годишен, по-едър от повечето карарци, беше вторият по образование човек в града, завършил университета в съседния град Пиза. Един от малцината, които са стъпвали извън пределите на Карара, той ходеше, за да купува лекарства от Близкия Изток, и беше видял „Давид“ във Флоренция, както и тавана на Сикстинската капела и „Мойсей“ в дома на Микеланджело в Рим. Микеланджело беше живял в тези стаи и преди; двамата бяха станали приятели. Пелича притежаваше големи каменоломни за мрамор, но въпреки това не използуваше приятелството, за да натрапва на Микеланджело производството си.

Пелича беше отишъл да види пострадалия. В Карара имаше доктор, но малцина каменари прибягваха до него поради разсъждението: „Природата лекува, а докторите трупат пари.“ Когато някой се разболееше, друг член от семейството идваше в дюкяна на аптекаря, описваше симптомите и чакаше, докато Пелича приготви лек.

Синьора Полича, гърдеста, енергична, четиридесет и няколко годишна жена, сложи масата в трапезарията, която гледаше към Пиаца дел Дуомо. Беше запазила за Микеланджело малко прясна риба от техния обед. Той тъкмо довършваше супата, когато пристигна лакей от Рока Маласпина с бележка от маркиз Антонио Алберико II Карарски, господар на областта Маса-Карара, с покана Микеланджело да отиде веднага в замъка.