Ървинг Стоун
Страдание и възторг (10)

10

Няколкостотин крачки надолу по виещия се път се намираше вилата на Буонароти посред имение от двеста ара, дадено под наем на непознати с дългосрочен договор. Месеци наред Микеланджело не бе идвал тук. Както винаги той бе удивен от красотата и просторността на къщата, построена преди двеста години от най-добър майански пиетра серена, изящна в строгите си линии, с широки веранди към долината, където реката блестеше като сребърно украшение.

Той си спомни как майка му шеташе по стаите, как плетеше на долната веранда, как го целуваше за лека нощ в неговата голяма ъглова стая, която гледаше към нивите на Буонароти, към потока долу и към Тополинови семейството от каменари-зидари на отсрещния хълм.

Микеланджело прекоси задния двор и пътеката от каменни плочи, изгладени като кост, която минаваше край каменния резервоар с неговите сложни плетеници, отдето той бе взел първите си уроци по рисуване. Сетне хукна надолу по склона между пшеницата от едната страна и зреещите лозя от другата към потока долу в дерето, засенчен от пищна зеленина. Там смъкна ризата, късите панталонки и сандалите и се затъркаля в студената вода наслаждавайки се на мокрия й допир до своето тръпнещо, уморено тяло. После приклекна за малко на топлото слънце да се изсуши, облече се и заизкачва освежен насрещния скат.

Когато пред погледа му се появи каменоделнята, той се спря. Това беше любимата му гледка, гледка, която за него означаваше дом и сигурност: бащата работеше със закаленото длето над една колона с улеи, най-малкият син изсичаше няколко стъпала, единият от по-големите дялаше изящна прозоречна рамка, другият боядисваше в имитации на мрамор врата, а дядото полираше колона на пемзово точило със ситен речен пясък. Зад тях се виждаха три свода, под които се щураха: пилета, патки и прасета.

В съзнанието си момчето не правеше разлика между каменоделец и скулптор, защото каменоделците бяха изкусни майстори, под чиято ръка пиетра серена проявяваше своя цвят и характер. Двете изкуства се различаваха може би по степен, но не и по вид: всеки камък в замъците Паци, Пити и Медичи е бил изсечен, одялан и обработен като скулптура. И за каменоделеца от Сетиняно той наистина е скулптура. По-слабите майстори се ограничаваха да правят обикновени блокове за малки къщи и да секат улични павета. Ала флорентинците така се гордееха и с най-обикновените павета, че целият град говореше за негодника, който, след като му омръзнало да го друса колата, отвеждаща го към Палацо делла Синьория, за да бъде обесен, възнегодувал: „Кои идиоти са били тия, дето са направили такива нескопосни павета?“

Бащата чу стъпките на Микеланджело.

— Добър ден, Микеланджело.

— Добър ден, Тополино.

— Как е?

— Горе-долу. А ти как си?

— Не съм зле. Ами почетният Лодовико?

— Той е добре.

Всъщност Тополино не го интересуваше много как е Лодовико, който бе забранил на Микеланджело да идва тук. Никой не стана, защото каменоделецът рядко нарушава ритъма на своята работа; двете по-големи момчета и третото, връстник на Микеланджело, го посрещнаха топло, извиквайки:

— Добре дошъл, Микеланджело!

— Здравей, Бруно. Здравей, Джилберто. Здравей, Енрико.

Думите на каменоделеца са редки, прости и отговарят по дължина на един удар с чука. Дяла ли камъка, той изобщо не говори: едно, две, три, четири, пет, шест, седем — ни дума, само ритмични движения на рамото и ръката с длетото. После, през паузата, той проговаря: едно, две, три, четири. Изречението трябва да се вмести в тези четири бройки за почивка, иначе остава неизказано и незавършено. Ако е нужно мислене, то ще обхване няколко работни такта по седем и два-три почивни такта по четири. Но каменарят се е научил да свива мислите си тъй, че да може да ги изразява в паузата за почивка.

За каменоделеца няма училище. Тополино пресмяташе договорите си на пръсти. Синовете, както и Микеланджело, бяха взели чука и длетото на шестгодишна възраст, а на десет години вече работеха по цял ден, върху камъка. Женитби извън каменарското съсловие не се допускаха. Спогодбите със строители и архитекти се предаваха от поколение на поколение, както и работата в кариерите на Майано, където никой външен човек не можеше да намери поминък. Между сводовете висеше една продълговата плоча от пиетра серена с класическите осем образци за обработка на камъка: първата азбука, предадена на Микеланджело, която той все още използуваше с по-голяма лекота от буквената азбука, с чиято помощ го бяха научили да чете Библията и Данте.

— Ти си ученик при Гирландайо, а? — продума Тополино.

— Да.

— Не ти ли понася там?

— Не особено.

— Това е лошо.

— Вършиш ли работа, дето не ти е по сърце, все едно да правиш супа в кошница — каза дядото.

— А защо стоиш там? — попита средният брат.

— Къде другаде да отида?

— На нас един човек няма да ни е излишен — рече Бруно.

Микеланджело погледна от най-големия син към бащата.

— Истина ли?

— Истина.

— Ще ме вземете ли да се уча?

— В каменоделството ти няма какво да учиш. Ще печелиш наравно с нас.

Сърцето му щеше да изхвръкне. Всички работеха мълчаливо, а Микеланджело стоеше изправен над бащата, който току-що му бе предложил част от хляба на семейството.

— Но баща ми…

— Стига и ти!

— Ще мога ли да върша работа?

Дядото, който въртеше каменното колело, отвърна:

— „Колкото и малко да е, все е помощ“, рекъл бащата, взирайки се в Арно, защото син му бил отишъл с лодката в Пиза.

С чук в едната ръка и длето в другата Микеланджело седна пред една недооформена колона. Обичаше тия тежки сечива. Камъкът беше нещо конкретно, не абстрактно. Човек не можеше да подхожда към него откъде ли не, както към любовта или теологията. Никой теоретик не е успял някога да отдели камъка от каменоломнята.

Микеланджело имаше природна заложба, неръждясала след дългите месеци на отсъствие. Под неговите удари камъкът се режеше като сирене. Имаше някакъв естествен ритъм между вдишванията и издишванията и движението нагоре и надолу на ръката с чука, докато той плъзгаше длетото по улея. Осезаемото съприкосновение с камъка го караше да чувствува, че животът отново е красив и при всеки удар да усеща прилив на сили в сухите си ръце, раменете, гърдите, надолу към стомаха, бедрата, та чак до нозете.

Пиетра серена, с който работеха, беше топъл камък с жив, синьо-сивкав цвят, отразяващ променливата светлина, радващ окото. Камъкът беше твърд и все пак удобен за работа, податлив, с характер, не по-малко приятен от цвета му, и носеше на всички, които го работеха, ведростта на италианското синьо небе.

Тополинови бяха научили Микеланджело да се отнася с камъка дружелюбно, макар и да изглежда твърд, да търси естествените му форми, неговите планини и долини; никога да не се гневи или сърди на материала.

„Камъкът работи ведно с теб. Той се разкрива. Но трябва да го чукаш правилно. Камъкът не се съпротивлява на длетото. То не го разваля. Само го променя. Всеки камък си има свой характер. Нужно е само да го разбереш. Отнасяй се внимателно с камъка, иначе той ще се пръсне. Никога не допускай да се съсипе. Камъкът отстъпва пред умението и обичта.“

Най-напред го бяха научили, че силата и твърдостта са в камъка, а не в ръцете и сечивата; че камъкът е господар, а не каменоделецът. Ако някога каменоделецът реши, че той е господар, камъкът ще се опъне, ще му се опре. Ако ли пък го блъска тъй, както невежият селянин блъска говедата си, богатият, топъл; слънчев дишащ материал става мрачен, безцветен, грозен; умира под ръцете му. При груби удари и ругатни, при припряност и недружелюбност той затваря в твърдата си каменна обвивка своята мека вътрешна природа. Силом можеш да разбиеш камъка на парчета, но никога да го накараш да ти се подчини. Но пред дружелюбието той отстъпва: става по-бляскав и искрящ, добива ефирни форми и симетрия.

Още отначало го бяха научили, че камъкът си има свои тайни: нощем трябва да се покрива, защото при пълнолуние може да се напука. Всеки блок има в себе си места, където е кух и нагънат. За да се поддава на работа, трябва да се завива с чували и чувалите да се държат влажни. От горещината той се нагъва и става такъв, какъвто е бил в своя планински дом. Ледът е негов враг.

„Камъкът говори. Вслушвай се, когато го удряш с чука.“

Камъка наричаха с името на най-хубавата храна: месо. Каменоделците уважаваха камъка. За тях той беше най-трайният материал на света; от него бяха изградени не само техните домове, чифлици, черкви, техният град, но благодарение на него те от хиляди години имаха занаят, майсторско умение, с което се гордееха, препитание. Камъкът не беше цар, а бог. Те го боготворяха, както го бяха боготворили техните прадеди езичници — етруските. Отнасяха се към него с благоговение.

Микеланджело ги познаваше като хора честолюбиви: да се грижат за добитъка си, за прасетата, лозята, маслините, пшеницата — това бе обикновена работа; те я вършеха добре, за да се хранят добре. Но да работиш с камък! О, това беше истинският живот на човека! Нима жителите на Сетиняно не бяха ломили и дялали камъка, за да изградят най-очарователния град в Европа — Флоренция? Бисер на каменоделското изкуство, чиято красота бе сътворена не само от архитекта и скулптора, но и от каменоделеца, без когото нямаше да съществува това безкрайно разнообразие от форми и украси.

Мона Маргерита, неугледна жена, която се грижеше както за животните и нивите, тъй и за яденето и прането, беше излязла от къщата и стоеше заслушана под свода. За нея Лодовико бе казал ядно, когато Микеланджело настояваше да работи с ръцете си: „Дадеш ли дете на кърмачка, то ще стане като жената, която го кърмила.“

Тя го бе кърмила наред с едно от собствените си деца цели две години, а когато гърдите и пресъхнаха, захрани и двете момченца с вино. Водата служеше само за изкъпване преди литургия. Микеланджело изпитваше към Мона Маргерита същите чувства, каквито и към бабата: привързаност и увереност.

Тя го целуна по двете бузи.

— Добър ден, сине.

— Добър ден, майко.

— Търпение — посъветва го тя. — Гирландайо е добър майстор. Който си има занаят, гладен няма да остане.

Бащата беше станал.

— Трябва да подбера камък в Майано. Ще ми помогнеш ли да натоваря?

— С удоволствие. Довиждане, дядо. Довиждане Бруно, довиждане, Джилберто, довиждане, Енрико.

— Довиждане, Микеланджело.

Двамата седнаха един до друг на високото седало зад двата бели вола с красиви муцуни. В полята маслиноберачите бяха накацали на стълби от пръти с вдлъбнатини, в които бяха набити тънките пречки. Отпреде си имаха кошници, вързани с въже през кръста. С лявата ръка хващаха клоните, а с дясната — с движение, напомнящо доене — ошмулваха дребните тъмни маслини. Берачите са бъбриви; по двама на дърво, те разговаряха през клоните. Защото, ако селянинът не говори, то значи да е, кажи-речи, мъртъв. Тополино рече тихичко:

— Чавките обичат да бръщолевят.

Пътят, който криволичеше по края на веригата от хълмове, хлътна в една долина, а после се заизкачва по връх Чечери към кариерата. Щом стигнаха завоя при Майано, Микеланджело видя клисурата с нейния ту син, ту сив пиетра серена с ръждиви жилки. Камъкът бе на хоризонтални пластове. От тази кариера Брунелески бе избирал камък за своите прекрасни черкви „Сан Лоренцо“ и „Санто Спирито“. Високо на канарата няколко души очертаваха с клинове един блок, който трябваше да бъде откъртен — забиваха клиновете срещу дамара, за да откъснат блока от основната маса. Микеланджело виждаше дупките в пластовете, обелени каменни пластове, сякаш от тях бяха смъкнати куп пергаментови листа.

Равната работна площ, където падаха откъртените блокове, тънеше в омара от жегата и прахта от рязането, цепенето и дялането на камъка: тази работа извършваха мъже, плувнали в пот, дребни, сухи, жилави мъже, които работеха неуморно с камъка от зори до мрак и можеха да изсекат с длето и чук такава права, каквато чертожникът прекарва с перо и линия. Той познаваше тези мъже още като шестгодишен, когато бе започнал с Тополино да кара колата с белите волове.

Работниците го поздравиха, попитаха го как му вървят работите: първични хора, които прекарваха живота си редом с най-простата и най-първична сила на земята — планинския камък, хвърлен на третия ден от миросъзданието.

Тополино заоглежда новооткъртените блокове, правейки непрекъснати забележки, добре известни на Микеланджело:

— Този има чепове. В този има много желязо. Леска, ще се разсипе като захар. Този сигурно има кухини.

Най-после, след като се изкатери по скалите и се добра до канарата, той въздъхна шумно:

— Ех! Ето тук хубава мръвка.

Има начин да направиш камъка по-лек за вдигане, като разпределяш напрежението. Бяха научили Микеланджело как да се справя с тежкия материал, без ръцете да му се измъкнат от ябълките. Той разтвори леко крака и се наведе напред. Тополино повдигна мъничко блока от леглото с железен лост. После го прикараха върху камъните и с помощта на каменарите го претърколиха в колата през отворената й задна част.

Микеланджело избърса с ризата потта от лицето си. От планините на север над Арно се спущаха дъждовни облаци. Той каза довиждане на Тополино.

— До утре — отвърна Тополино и дръпна поводите на воловете.

„До утре — помисли си Микеланджело, — което значи до следващия път, когато дойда при тях, било след седмица, било след година.“

Кариерата остана зад него и сега той стоеше на хълма под Фиезоле. Топъл дъжд мокреше обърнатото му към небето лице. Тъмните кичури листа на маслиновите дървета бяха сребристозелени. Селянки с пъстри забрадки жънеха пшеницата. Под него Флоренция изглеждаше тъй, сякаш някой я беше поръсил със ситен сив прах — нямаше го килима от червени керемидени покриви. Очертаваха се само облият купол на Катедралата и правата, гордо извисяваща се кула на Палацо делла Синьория — два допълващи се символа, под които Флоренция процъфтяваше и растеше.

Той заслиза по планинския склон, чувствувайки голям като великан.