Ървинг Стоун
Страдание и възторг (83)

1

Нямаше как да узнае през време на престоя си в Карарските планини, че годините на благополучието са свършили за него. Той се върна в Рим навреме за приема на Юлий по случай новата 1506 година и за да разтовари корабите при пристигането им в Рипа Гранде, но веднага разбра, че войната между него и папата е започнала. Браманте беше убедил Юлий да изостави идеята на Сангало за самостоятелен параклис, в който да се изгради неговата гробница; вместо това на хълма, където трябваше да се построи параклисът, щяла да се издигне нова катедрала „Свети Петър“ по най-добрия план, избран чрез явен конкурс. Микеланджело не чу нищо да е било предвидено за гробницата. Беше похарчил докрай хилядата дуката на папата за мрамор и превоз, а Юлий отказа да му даде още пари, докато не види изваяна една от статуите. Когато Юлий му предостави къща зад Пиаца Сан Пиетро, папски секретар го уведоми, че ще трябва да плаща по няколко дуката месечно за ползуването й.

— Може ли да почакам, докато Светият отец ми плати нещо, че тогава да му дам парите за наема? — язвително попита той.

Микеланджело отиде на пристанището в сив облачен януарски ден, придружен от Пиеро Росели, ливорнийски стенописец, прочут като най-добър майстор по подготвяне на стени за фрески. Сприхав, луничав човек, поскитал по моретата на млади години, Росели вървеше край пристаните с леко поклащане, сякаш се опитваше да се задържи на люлееща се палуба.

— Много пъти съм се борил зиме с това течение — рече Росели, загледан надолу в придошлия Тибър; — ще минат дни, докато някой кораб успее да стигне тука.

Когато се върна в къщата на Сангало, Микеланджело застана пред огъня в библиотеката, за да си стопли ръцете, а старият приятел му показа завършените си планове за новия „Свети Петър“, който обхващаше и старата базилика. Сангало смяташе, че е преодолял възраженията на Светата колегия и на обществото против заменянето на старата черква с нова.

— Значи, ти не вярваш, че Браманте има изгледи да спечели съревнованието?

— Той е даровит — отговори Сангало: — неговото Темпието в „Сан Пиетро ин Монторио“ е истинско бижу. Но му липсва опит в строежа на църкви.

Франческо Сангало се втурна в стаята с вик:

— Татко, в стария дворец на императора Тит са намерили голяма мраморна статуя! Негово светейшество иска веднага да отидеш да надзираваш изкопаването й.

На лозето зад „Санта Мария Маджоре“ вече се беше насъбрала тълпа. В една дупка, все още наполовина заровена, блестеше статуя с великолепна брадата глава и торс, от който лъхаше огромна сила. Около едната ръка и противоположното рамо имаше увита змия; от двете страни се подаваха главите, ръцете и рамената на двама младежи, обвити от същата змия. В паметта на Микеланджело проблесна първата му вечер в малката библиотека на Лоренцо.

— Това е „Лаокоон“! — възкликна Сангало.

— За когото е писал Плиний! — добави Микеланджело.

Статуята беше над осем стъпки висока и също толкова дълга — това беше внушителна гледка. Щом новината се разчу из Рим, в лозето, на улиците и по стъпалата на „Санта Мария Маджоре“ се натрупаха висши черковни служители, търговци, благородници, всички с надеждата, че ще могат да купят находката. Селянинът, собственик на имота, заяви, че е продал статуята на някакъв кардинал за четиристотин дуката. Церемониалмайсторът на Ватикана Пари дьо Граси предложи петстотин. Селянинът прие. Тогава Пари дьо Граси се обърна към Сангало.

— Негово светейшество ви моли веднага да я закарате в папския дворец. — След това добави на Микеланджело: — Той иска да дойдете следобед, за да прегледате статуята.

Папата беше заповядал да сложат „Лаокоон“ на закритата тераса в павилиона Белведере оттатък долината, на възвишението над папския дворец.

— Искам да разгледаш фигурите най-подробно — заяви Юлий — и да ми кажеш дали са наистина изваяни от цял мраморен блок.

Микеланджело започна да проучва статуята отпред и отзад с остър поглед и чувствителни пръсти и намери четири отвесни ръба, където отделните парчета мрамор са били споени от родоските ваятели.

Той напусна Белведере и се запъти към банката, която по-рано принадлежеше на Якопо Гали. Колко по-друг му се струваше Рим без Гали; каква отчаяна нужда изпитваше сега от съвета на приятеля си! Новият директор — собственик на банката, беше Балдасаре Балдучи. Семейството му от Флоренция беше вложило парите си в Рим, същото бяха направили и много членове на флорентинската колония; Балдучи беше използувал благоприятния случай да се ожени за грозничката щерка на едно заможно римско семейство, която му донесе тежка зестра.

— Какво правиш в неделните дни сега, Балдучи?

Балдучи се изчерви.

— Прекарвам ги със семейството на жена си.

— Не чувствуваш ли нужда от разходка?

— Аз пак си ходя на лов… с пушка. Един собственик на банка трябва да води почтен живот.

— Che rigorista! Никога не съм мислил, че толкова ще държиш на условностите.

Балдучи въздъхна:

— Човек не може хем да трупа пари, хем да се забавлява. Трябва да посвети младостта на жените, средната възраст на парите, а старостта на игра на кегли.

— Станал си голям философ! Можеш ли да ми дадеш назаем сто дуката?

Гоненият от вятъра дъжд го шибаше, а той стоеше и наблюдаваше как корабът, натоварен с неговите мраморни блокове, се мъчеше да се приближи до пристана. На два пъти носът му се скриваше под белите гребени. Можеше да се помисли, че и корабът, и скъпоценната му стока ще отидат на дъното на придошлия Тибър и ще отнесат със себе си тридесет и четири товара от най-хубавия му ломен мрамор. Докато стоеше целият мокър на речния бряг, моряците направиха сетния отчаян опит; от пристана им хвърлиха въжета и корабът бе вързан. Беше почти невъзможно да го разтоварят в поройния дъжд. Микеланджело помогна да свалят десет по-малки блока от клатушкащия се кораб, макар че течението на няколко пъти късаше крепящите го въжета, но не можа да помръдне дългите шест, десет и дванадесет стъпки колони, докато не дойде Сангало да ръководи разтоварването им със скрипец.

Нощта настъпи, преди да свършат работата. Микеланджело лежеше буден и слушаше все по-бясно вилнеещата буря. Когато слезе до пристана сутринта, видя, че Тибър е излязъл от бреговете си. Рипа Гранде се беше превърнала в блато. Чудесните му мраморни късове бяха покрити с кал и тиня. Той нагази до колене във вода, за да ги очисти от натрупалия се по тях боклук, като си спомняше месеците, които беше прекарал на каменоломните да търси най-чистите пластове, да надзирава изсичането на големите късове от недрата на планината, да ги спуска по стръмните склонове с въжета и кръгли трупчета, товарил ги беше на каруци, които ги закарваха до брега, внимателно ги беше търкалял по пясъка и качвал на корабите при отлив, без да се нащърбят, напукат или изцапат. И ето на какво приличаха само няколко часа след пристигането им в Рим!

Три дена минаха, докато дъждът спре и Тибър се прибере в коритото си. Синовете на Гуфати дойдоха със семейната каруца да прекарат мрамора до задния портик на къщата. Микеланджело им плати с парите, взети назаем от Балдучи, после купи голямо платнище да покрие мрамора и малко вехти мебели. В последния ден на януари, обкръжен от мокрите си и изцапани късове мрамор, той седна на дъсчената маса, написа писмо на баща си и сложи в него бележка до Ардженто с молба Лодовико да я препрати до стопанството във Ферара, където Ардженто беше отишъл, след като Синьорията отне къщата на Микеланджело до деня, когато ще може да продължи отново да работи за нея.

Докато чакаше пристигането на Ардженто, Сангало му препоръча един възрастен дърводелец на име Козимо, с оредяла коса и сълзливи очи, който имал нужда от жилище. Готвените от него ястия имаха вкус на смола и талаш, но Козимо методично помагаше на Микеланджело да направи дървен макет на първите два етажа от гробницата. Два пъти седмично младият Росели отиваше на рибния пазар край Портикото на Октавия да купи пресни миди, скариди, сепии и морски костур и сготвяше ливорнско „качучо“ (рибя яхния) на огъня на Микеланджело. Тримата мъже изтопваха лютия сос „орегано“ с корички хляб.

За да купи ковашко огнище, шведска стомана и дърва от кестен, наложи му се да отиде в банката на Балдучи и да вземе назаем още сто дуката.

— Нямам нищо против да ти дам още един заем — каза Балдучи, — но съм против това, че затъваш все повече. Кога смяташ да уредиш както трябва деловата страна на поръчката за тая гробница?

— Щом извая нещо, което да покажа на Юлий. Първо трябва да декорирам няколко основни камъка, да приготвя модели за Ардженто и един каменоделец, когото смятам да докарам от работилницата на Катедралата. Тогава мога да започна изсичането на „Моисей“…

— Но това може да ти отнеме цели месеци! С какво смяташ да живееш дотогава? Бъди разумен, иди при папата. От лош платец трябва да измъкнеш всичко каквото можеш.

Той се върна в къщи, измери по дървения макет на Козимо големината на ъгловия камък за гробницата, придаде нужната форма на един мраморен къс, извая на него поредица от три маски — две в профил, а под тях една анфас — и ги загради с вълнообразни калиграфични линии. По-далече от това не стигна: приготви трите основни носещи блока. Ардженто не се обади в отговор на писмото му. Каменарят от работилницата на Катедралата не можел да дойде. Сангало мислеше, че в този момент не е удобно да се искат от папата пари.

— Светият отец преценява плановете за „Свети Петър“. Името на печелившия ще бъде съобщено на първи март. Тогава ще те заведа при негово светейшество.

Ала на първи март в двореца на Сангало настъпи тишина. Когато пристигна, Микеланджело намери къщата съвсем безлюдна, дори чертожниците не бяха дошли на работа. Сангало, жена му и син му се бяха свили в една от спалните на горния етаж, сякаш в семейството имаше покойник.

— Как е могло да се случи такова нещо? — възкликна Микеланджело. — Ти си официалният архитект на папата! Ти си един от най-старите и най-преданите му приятели!

— До мен стигат само слухове: приближените до папата римляни мразят флорентинците, но са разположени към Урбино, а следователно и към Браманте. Други казват, че той разсмивал Светия отец, ходел с него на лов, забавлявал го…

— Палячовци! Нима палячовци строят величествени черкви?

— Те спечелват благоразположението…

— Аз ще разбера истината от Лео Бальони!

Бальони го изгледа с искрено изумление.

— Истината ли? Нима не знаеш истината! Ела с мен!

Браманте беше купил стар дворец на Борго, близо до Ватикана, беше го съборил и изградил отново с елегантна простота. Дворецът беше претъпкан с важни римски личности: придворни от Ватикана, князе на църквата, благородници, професори, художници, търговци, банкери. Браманте, привлякъл към себе си погледите и възхищението на всички, приемаше гостите; червендалестото му лице сияеше, зелените очи искряха от възбуждение и ликуване.

Лео Бальони заведе Микеланджело на горния етаж, в голямо ателие. Забодени по стените и пръснати по работните маси, бяха изложени чертежите на Браманте за новия „Свети Петър“. Микеланджело се захласна: това беше сграда, пред която Флорентинската катедрала щеше да изглежда като джудже, но въпреки това разработена в изящни, изтънчени линии, благородна по замисъл. В сравнение с нея византийският проект на Сангало — купола над квадратната постройка — изглеждаше тежък и напомняше крепост.

Сега Микеланджело разбра истината: тя нямаше нищо общо с това, че римляните мразели флорентинците, нито с това, че Браманте забавлявал папата. Тя имаше нещо общо с таланта. „Свети Петър“ на Браманте беше по-красив и по-съвременен във всяко отношение.

— Жал ми е за Сангало — сухо забеляза Бальони, — но това беше конкурс, а никому дори и на ум не идва да се усъмни кой го е спечелил. Какво щеше да направиш ти, ако беше на мястото на папата? Да дадеш поръчката на приятел и да изградиш черква, която ще е остаряла, преди да бъде започната? Или да я дадеш на нов за тебе човек и да създадеш най-прекрасната черква в целия християнски свят?

Микеланджело не се реши да отговори. Той се втурна надолу по стълбите, изскочи на Борго и се въртя около Лъвската стена, докато капна от умора. Ако той, Микеланджело Буонароти, беше папа Юлий II, той също щеше да се види принуден да избере плана на Браманте. Тази черква, много повече от павираните улици и разширените площади, можеше да сложи началото на нов и славен Рим.

Тази нощ, докато се измъчваше от студ и безсъница в леглото си и слушаше Козимо да хърка, сякаш ей сега ще да умре, той си даде сметка, че от момента, когато папата беше изпратил Браманте заедно с тях да намерят подходящо място за гробницата, архитектът беше решил да се погрижи специалният параклис никога да не бъде построен. Хрумването на Сангало за отделна сграда и грандиозния план на Микеланджело за мавзолей беше използувал за собствени цели: да си осигури поръчката да изгради нова катедрала.

Не можеше да има никакво съмнение, че „Свети Петър“ на Браманте щеше да е великолепно място за гробницата. Но дали Браманте щеше да допусне издигането и в неговата черква? Дали щеше да се съгласи да раздели славата и вниманието с Микеланджело Буонароти?