Ървинг Стоун
Страдание и възторг (79)

13

Ала това благодатно за него време се оказа кратко. След като Сангало отиде в Рим по покана на папа Юлий II, той пращаше всеки няколко седмици по някоя насърчителна дума за Микеланджело: беше казал на папата за „Давид“; беше накарал негово светейшество да види „Пиетата“ в „Свети Петър“; беше убедил папата, че в цяла Европа няма майстор като Микеланджело. И папата бе започнал да мисли за мраморни скулптури; скоро той щеше да реши какво иска да се извае и щеше да повика Микеланджело в Рим…

Микеланджело беше показал някои от тези писъмца на сбирките на кръжеца и остана зашеметен, когато Юлий II повика Сансовино в Рим да издигне две гробници — една на кардинала от Реканати, друга — на кардинал Сфорца в „Санта Мария дел Пополо“. Кръжецът устрои шумно тържество на Сансовино по случай заминаването му, в което участвува и Микеланджело, който се радваше, че на стария му приятел е провървяло, и се мъчеше да скрие собственото си унижение. На престижа му бе нанесен тежък удар. Мнозина във Флоренция се питаха: „Вярно ли е, че Микеланджело е най-добрият скулптор на Флоренция; тогава защо папата повика Сансовино, а не него?“

През първите месеци на 1504 година Леонардо да Винчи се беше занимавал с редица открития — помпи, турбини, тръбопроводи за отклоняването на Арно от Пиза, обсерватория с далекоглед за изследване на луната. Порицан от Синьорията, задето е пренебрегнал възложената му стенопис, през май той бе започнал да работи усилено върху нея. За картона заговори цяла Флоренция: художници се тълпяха в помещението в „Санта Мария Новела“, където работеше Леонардо, за да се поучават от него, да се възхищават, да правят преписи, да променят своя стил. В града се говореше, че се прави нещо удивително и превъзходно.

През следващите месеци градът бе завладян от възхищение към Леонардо и неговия картон, говореше с пълен глас за това чудо. То стана главна тема на разговор. „Давид“ се приемаше сега като нещо естествено, както и доброто време, дошло с него. Микеланджело започна да чувствува, че остава в сянка. Познати и непознати, които преди го бяха спирали по улиците, за да изкажат уважението си, сега го поздравяваха небрежно. Той беше достигнал своя връх; и сега слизаше надолу. В момента Леонардо да Винчи беше централната фигура. Флоренция гордо го обяви за „първия художник на Тоскана“.

Това бе горчив хап за Микеланджело. Колко непостоянни бяха неговите флорентинци! Толкова скоро го препратиха на второ място! Тъй като познаваше добре „Санта Мария Новела“ от времето, когато работеше при Гирландайо, той успя да види Леонардовия картон, без някой да разбере, че е влизал в черквата. „Битката при Ангиари“ беше нещо нечувано! Леонардо, който обичаше конете като Рустичи, беше създал шедьовър от коне на война, в ожесточена битка, яхнати от мъже с древни римски брони, воини, които безумно се мъчеха да се унищожат един друг, замахваха, хапеха, колеха, сякаш бяха фуриите, мъже и коне, вкопчени в ожесточена, кръвожадна битка, в която се очертаваха отделни групи, вплетени чудесно в цялото.

Леонардо беше велик художник, Микеланджело не можеше да оспори това; може би най-великият, познат на света. Вместо да го накара да се примири, тази констатация го разпали още повече. При залез-слънце, когато минаваше по Санта Тринита, той видя група хора да разговарят на скамейките пред банката на Спина. Те обсъждаха един откъс от Данте и Микеланджело позна, че това са стихове от Песен единадесета на „Ада“.

        „А философията — рече — счита,

че Естеството своя ход дължи

        на Божата Премъдрост и Изкуство;

        таз истина в основата лежи

на физиката даже: ще почувстваш

        в началото й още, че върви

        след Естеството вашето Изкуство,

тъй както след учител — ученик…“

Мъжът в средата вдигна глава.

— Ето го Микеланджело — каза Леонардо да Винчи, — той ще ви изтълкува стиховете.

Микеланджело дотолкова приличаше на работник, който се завръща у дома след дневния си труд, че някои от по-младите почитатели на Леонардо се разсмяха.

— Обясни им ти сам! — извика Микеланджело, като сметна, че Леонардо е виновен за този смях. — Ти, който направи модел на кон, за да се излее от бронз, и за срам и позор го остави незавършен.

Леонардовото лице пламна.

— Аз не го казах за подигравка. Говорех сериозно. Не съм виновен, че те се смеят.

Но Микеланджело не искаше и да чуе — ушите му се бяха запушили от гняв. Той се обърна и удари към хълмовете. Вървя цяла нощ, като се мъчеше да потуши гнева си, унижението си, чувството на неудовлетвореност и срам. Не можеше да се примири да бъде забравен, градът да се отнася снизходително към него и да обръща поглед другаде.

Дълъг път извървя през нощта, чак до Понтасиеве. Призори се спря при сливането на Сиеве и Арно, на пътя към Арецо и Рим. Разбираше, че неговият проблем има само едно разрешение: той никога не можеше да надмине Леонардо по красота, по царствена осанка, по маниери. Но той беше най-добрият рисувач в Италия. Никой не би му повярвал, ако само кажеше това; трябваше да го докаже. И никакво доказателство не би било по-добро от една фреска с размери като Леонардовата.

Леонардовата фреска щеше да заеме дясната половина на дългата източна стена на Голямата зала. Той щеше да помоли Содерини за лявата половина. Щеше да сложи творбата си редом с Леонардовата, щеше да докаже, че може да го надрисува с всяка фигура! Целият свят щеше да види и да прецени. И тогава флорентинци щяха да кажат кой е най-големият съвременен художник!

Граначи се опита да го поуспокои:

— Това е болест, треска, трябва да намерим някакъв начин да те излекуваме.

— Не се мисли за шегобиец.

— Дио мио, не се и опитвам да бъда. Но това, което ти не можеш да търпиш, е Леопардовата близост.

— Искаш да кажеш, миризмата на неговия парфюм?

— Не бъди злобен. Леонардо не употребява парфюм, само леко благовоние. — Граначи погледна заплесканите от пот ръце и крака на приятеля си, ризата му, очернена от пушека на наковалнята. — От време на време можеш и да се окъпеш, няма да умреш от това.

Микеланджело грабна едно тежко бичме, размаха го срещу Граначи и извика:

— Излизай от ателието ми… предател такъв!

— Че аз не повдигнах въпроса за парфюма, ти го повдигна. Защо трябва да те тревожи неговата живопис, когато имаш да работиш скулптури години наред? Забрави Леонардо.

— Той е трън в очите ми.

— Ами ако се окажеш по-слаб от него, ако стената се изпълни с бинтовани палци?

— Имай вяра в мене, Граначи — ухили се Микеланджело, — аз ще изляза по-добрият. Трябва.

Късно следобед Микеланджело се яви в канцеларията на гонфалониера Содерини окъпан, подстриган, с чиста синя риза.

— Фю — възкликна гонфалониерът и се отдръпна колкото бе възможно по-далеч от него, — с какво е намазал бръснарят косата ти?

— Микеланджело се изчерви. — С ароматно масло.

Содерини изпрати един прислужник да донесе пешкир. След завръщането на прислужника Содернии подаде пешкира на Микеланджело с думите:

— Изтрий тази воня. Запази собствената си миризма. Тя поне е нашенска.

Микеланджело му обясни защо е дошъл. Содерини остана изумен; Микеланджело за първи път го виждаше да губи присъствие на духа.

— Но това е неразумно! — извика гонфалониерът и втренчен в Микеланджело, взе да обикаля голямото си писалище — Ти сам си ми казвал, че не си обичал стенописа, когато си учил при Гирландайо.

— Моя грешка. — Той наведе глава, но гласът му звучеше настойчиво. — Аз мога да правя стенопис. И то по-добре от Леонардо да Винчи.

— Сигурен ли си?

— Готов съм да сложа ръката си в огън.

— Но дори да можеш, защо трябва да се откъсваш с години от скулптурата? Твоята мадона за търговците от Брюге е божествена. Също и релефът за Пити. Твоят талант е дар божий. Защо трябва да го изоставяш заради едно изкуство, с което не искаш да имаш нищо общо?

— Вие бяхте толкова възторжен, че Леонардо ще изпише половината стена в залата. Казахте, че светът ще се събере да я гледа. Защо да не дойдат два пъти повече хора и да видят две фрески — едната Леонардовата, другата моята? Това би представлявало голямо състезание, което ще вълнува зрителите.

— И ти смяташ, че можеш да го надминеш?

— Готов съм да сложа ръката си в огън.

— Содерини се върна при позлатения си стол, отпусна се тежко в него, поклати глава невярващ.

— Синьорията никога няма да одобри такова нещо. Ти вече имаш договор с Гилдията на сукнарите и с Катедралата за дванадесетте апостоли.

— Аз ще ги извая. Но другата половина на стената трябва да бъде моя. На мен не ми трябват две години като на Леонардо, аз ще я направя за една година, за десет месеца, за осем…

— Не, каро. На крив път си. Не мога да те оставя да затънеш в такава беда.

— Защото не вярвате, че ще свърша работа. И сте прав да не вярвате, понеже съм дошъл при вас само с думи и празни ръце. Но другия път ще дойда с рисунки и тогава ще видите на какво съм способен.

— Моля те — рече уморено Содерини, — по-добре ела с някой от мраморните апостоли. Нали затова ти построихме къща и ателие, за да изваеш апостолите. — Той се загледа в лилиите на тавана. — Не ми ли стигнаха два месеца като гонфалониер? Защо ми трябваше да поемам този пост за цял живот?

— Защото сте разумен и убедителен и ще накарате Синьорията да отпусне още десет хиляди флорина за изписването на другата половина от стената.

За да въздействува дотолкова на Синьорията, че да я накара да отпусне нова сума, и за да задоволи дотолкова съветите на Гилдията на сукнарите и на Катедралата, че да го освободят от договора за една година, трябваше да изпише картина за чест и слава на флорентинците. Не искаше да рисува коне, цели покрити с парадни сбруи, войници с брони, шлемове, мечове и пики в ръце, не му трябваше бъркотията на възправили се животни и ранени и умиращи мъже. Това не бе за него.

Но какво бе за него?

Той отиде в библиотеката на „Санто Спирито“ и помоли дежурния августинец да му препоръча някоя история на Флоренция. Библиотекарят му даде хрониката на Филипо Вилани. Микеланджело започна да чете за войните между гвелфите и гибелините, за войните с Пиза и други градове държави. Не беше необходимо неговата фреска да отразява непременно някоя битка, но тя трябваше да представлява някаква победа, да гъделичка националната гордост. Къде във флорентинската история можеше да се намери подобно събитие, за да го нарисува; и то такова, което да контрастира рязко с Леонардовото бойно зрелище? И с което той да излезе победител?

Едва след като чете няколко дни, той се натъкна на разказ, който накара пулса му да забие по-бързо. Събитието бе станало при Кашина, близо до Пиза, където флорентинската войска се разположила на стан край брега на Арно в жарък летен ден. Смятайки, че няма опасност от нападение, група войници отишли да се окъпят в реката, други в същото време излизали от нея, а трети, свалили тежките си брони, се припичали на слънце, легнали на тревата. Ненадейно един от воините на пост се втурнал сред групата и извикал: „Загубени сме! Пизанците се готвят да нападат!“ Къпещите се изскочили от реката, воините на брега надянали набързо броните, други се втурнали за оръжието… навреме, за да отблъснат трите нападения на пизанците и да обърнат врага в бягство.

Ето че му се удаваше случай да нарисува голяма група мъже, млади и стари, окъпани във вода и слънце, уловени в момента на действие, всички в миг на опасност, на напрежение, на усилие, изразени не само на лицата им, но и в наведените, пресягащи се фигури, които се готвят за нападението и за да спасят живота си. Ето един случай да създаде нещо вълнуващо. Всички тези воини щяха да бъдат давидовци: един цялостен портрет на човечеството, подгонено от временната градина на едема.

Той тръгна по Улицата на книжарите и купи от най-големите листове хартия, които можа да намери, цветни мастила, креди, бели, черни, червени и кафяви моливни бои и се прибра при работната си маса. С бързи щрихи нахвърля сцената край Арно при Кашина, в средата Донати, който крещи на капитан Малатеста: „Загубени сме!“, някои от войниците все още във водата, други — както се мъчат да изкачат стръмния бряг, трети — взели по някоя дреха и посегнали към оръжието.

След три дни се яви в канцеларията на Содерини. Двамата се изгледаха с широко отворени очи. Микеланджело нареди на пода до бюрото дванадесетте големи листа с двадесет мъжки фигури, някои защриховани с перото, други очертани с въглен или нарисувани със смели свободни линии, подчертани с бяло, трети блеснали с цвета на човешка плът.

Микеланджело се отпусна в един висок кожен стол до стената, чувствувайки се уморен и отпаднал. Содерини разглеждаше мълчаливо рисунките. Когато гонфалониерът вдигна глава, Микеланджело разбра с каква привързаност се отнасяше той към него.

— Не бях прав да те обезсърчавам. За да бъде художник, човек трябва да може да вае, да живописва и да прави архитектура с еднакво умение. Тази фреска може да стане не по-малко новаторска от „Давид“ и да ни достави не по-малка наслада. Смятам да ти издействувам тази поръчка дори ако ще трябва да воювам поотделно с всеки член на Съвета.

И той наистина я издействува — поръчка за три хиляди флорина, по-малко от една трета от сумата, отпусната на Леонардо да Винчи. Микеланджело не беше получавал по-голяма поръчка, но го хвана яд, че Синьорията подценяваше неговото творчество пред Леонардовото. Те щяха да променят мнението си, като видеха завършената стенопис.

Сега хората го спираха, за да му кажат, че са научили, че ще рисува гора от давидовци.

— И тъй, сега си реабилитиран — каза Граначи малко саркастично. — Отново си най-големият наш художник, но при условие, че фреската излезе великолепна. Дано само не платиш твърде скъпо за това.

— Човек си плаща каквото трябва да плати.