Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

2

Папа Лъв и кардинал Джулио се зарадваха на връщането му в семейството. Лошите чувства, породени от пиетрасантските каменоломни и пътя, бяха забравени, може би поради това, че каменоделците от работилниците на Катедралата не бяха могли да извадят повече мрамор. Каменоломните бяха затворени. Неговите пет бели колони лежаха изоставени на брега. Салвиати, който заминаваше за Рим по папска работа, предложи услугите си да сключи осъществим договор.

— Стига само да е възможно такова нещо! — възкликна примирено Микеланджело. — Кажете на папата и на кардинала, че ще работя за тях по договор, на месец, на ден или дори безвъзмездно.

Рано на другата сутрин той отиде в новата сакристия, като влезе през отвора, оставен от работниците. Вътрешните стени бяха от груб цимент. Куполът още не беше направен. Микеланджело си помисли колко очарователна би могла да изглежда, ако иззидаше вътрешността с пиетра серена от каменоломнята в Майано. Можеше да подбере най-блестящите плочи, да превърне тясната капела в светилище от бял мрамор на фона на синьо-сивия пиетра серена — двата материала, които обичаше най-много в света.

Гонени от вятъра дъждове наводниха Флоренция. Микеланджело премести работната си маса пред огъня и се зае да скицира пробни планове. Сега папата беше решил, че там трябва да бъдат и гробовете на по-младите Медичи — брат му Джулиано и Лоренцо, сина на Пиеро. Първоначалната идея на Микеланджело за гробница с четири гроба, поставена свободно в центъра на капелата, беше отхвърлена от кардинал Джулио поради съображението, че капелата била твърде малка, за да смести и гробовете, и скулптурите. Идеята на кардинала за редица сводове с гроб, взидан в стената над всеки свод, със собствения му саркофаг в центъра, бе отхвърлена от Микеланджело като неизпълнима.

Той начерта нов проект: два строги саркофага от двете страни на капелата, всеки с по две легнали алегорични фигури: „Нощ“ и „Ден“ на единия, „Зора“ и „Здрач“ на другия; две мъжки, две женски; големи замечтани фигури, наситени с емоционална и физическа красота, които трябваше да представляват сключения кръг на дните в живота на човека.

Този план бе приет.

Микеланджело се сети за петте си бели колони на брега в Пиетрасанта. Но те принадлежеха на Катедралата. По-просто беше да изпрати предплатените от Ватикана двеста дуката на любимата си каменоломня Полвачо в Карара, като приложи подробни чертежи за размерите и грубирането. Когато блоковете пристигнаха, той с удоволствие установи, че са от висококачествен мрамор за статуи и са грижливо обработени.

Микеланджело прекара пролетните и летните месеци в проектиране на вътрешните стени и купола, скициране на „Нощта“ и „Денят“, „Зората“ и „Здрачът“, двете фигури на младите Медичи в естествен ръст за нишите над саркофазите, една „Богородица с младенеца“ за стената срещу олтара. Кардинал Джулио мина през Флоренция на път за Ломбардия, където щеше да се присъедини към папската армия, воюваща отново срещу нахлулите французи. Той изпрати да го повикат и го посрещна сърдечно в двореца на Медичите.

— Микеланджело, как мога да видя със собствените си очи и да пипна със собствените си ръце капелата точно такава, каквато ще я направиш?

— Аз ще ви дам окончателните скици на вратите, прозорците, пиластрите, колоните, нишите, корнизите от пиетра серена, ваше превъзходителство. След това ще направя дървени макети точно със същите размери, каквито ще имат гробовете. Ще сложа на тях проектираните статуи от глина със същите размери и изработка, каквито трябва да бъдат.

— Това ще отнеме доста време. Светият отец бърза.

— Не, ваше превъзходителство, то ще отнеме малко време и няма да струва много.

— Тогава ще смятаме въпроса за решен. Ще оставя на Буонисени нареждане да ти дава пари, когато ти дотрябват.

Кардиналът не изпълни това обещание, но Микеланджело нито се изненада, нито се отклони от предначертаната цел. Той се залови да прави моделите на собствени разноски. След това съсредоточи вниманието си върху архитектурата — пристъпи към скициране и приготвяне на планове за купола. Реши също да зазида доста от прозорците. Той прекъсна работата си един-единствен път, за да отпразнува раждането на третия син на Буонарото — Буонаротино; сега, при наличието на три мъжки чеда, името Буонароти-Симони нямаше да изчезне.

Късно през ноември папа Лъв се върна от лов във вилата си край Ла Малиана и настина. На първи декември 1521 година първият папа от Медичите умря във Ватикана. Микеланджело отиде на заупокойната литургия в Катедралата и застанал до Граначи, си спомняше годините, прекарани с Джовани в двореца, и първия му голям лов, добротата и другарската вярност на Джовани, когато беше станал влиятелен кардинал в Рим. Той се присъедини към молитвата за душата на Лъв. Сетне пошепна на Граначи:

— Вярваш ли, че раят ще може да предложи на Лъв поне една част от забавленията, които си е доставял във Ватикана?

— Съмнявам се. Господ надали ще харчи толкова пари.

Леденият трамонтана, северният вятър, задуха из улиците. Никакви дърва не можеха да затоплят ателието. Със смъртта на Лъв студът и вятърът сковаха и проекта за капелата на Медичите. В Рим пет-шест фракции от Колегията на кардиналите се бореха за надмощие, докато най-после се споразумяха върху шестдесет и две годишния Адриан от Утрехт, фламандец с практичен ум, бивш преподавател на Карл V.

Кардинал Джулио почти избяга във Флоренция, защото папа Адриан беше високо нравствен свещенослужител, който не беше одобрявал понтификата на Медичите и знаеше, че значителна част от вината се падаше на Джулио. Папа Адриан се зае да оправя несправедливостите на папа Лъв и да удовлетворява жалбите на всички ощетени. Той започна с това, че възвърна суверенитета на Урбинския херцог, и свърши с това, че изслуша съчувствено оплакванията на семейството Ровере и се съгласи, че трябва да възбудят дело срещу Микеланджело Буонароти за неизпълнение на договора му с наследниците на папа Юлий.

И ето че Микеланджело вървеше по улиците към дома на нотариуса Рафаело Убалдини и се тресеше от нерви. Убалдини току-що се бе завърнал от аудиенция при папа Адриан.

— Защо искат да ме изправят пред съда? — възкликна Микеланджело. — Аз не съм изоставял гробницата!

Убалдини беше усърдно, сериозно човече със синкава кожа на бръснатите бузи.

— Ровере твърдят, че сте я изоставили.

— Имам четири „Роби“ в ателието…

— Според поправения договор вие сте се съгласили да завършите гробницата миналия май. Съгласили сте се да не се нагърбвате с никакви нови проекти, но въпреки това сте приели сакристията на Медичите.

— Направил съм само скиците за сакристията… Ако ми дадат още една година…

— Урбинският херцог вече не вярва на обещанията ви. Те са показали на папа Адриан, че от сключването на договора са минали цели седемнадесет години, а вие още нищо не сте предали.

Разтреперан от гняв, Микеланджело възрази:

— Ами казали ли са на папа Адриан, че пръв ме спря Юлий, като отказа да финансира гробницата? Като похаби петнадесет месеца от живота ми и ме принуди да го излея от бронз в Болоня? Че Юлий ме завря за четири години под свода на Сикстинската капела и ме накара да рисувам?…

— Полека, полека. Я седнете тука, на писалището ми.

Микеланджело дрезгаво попита:

— Ако папа Адриан погледне благосклонно на иска им, ще загубя ли делото?

— Вероятно.

— Какво искат от мене?

— Първо, да им върнете всичките пари.

— Ще ги върна.

— Над осем хиляди дуката.

— Осем хи… — Той скочи, сякаш някой бе запалил огън под коженото му кресло. — Но аз съм получил само три хиляди!

— Те имат документи, разписки…

— Убалдини показа на Микеланджело сметките. Микеланджело позеленя.

— Двете хиляди дуката, които Юлий ми плати преди смъртта си, бяха за Сикстинската капела!

— Можете ли да го докажете?

— … Не.

— Тогава съдът ще им присъди осем хиляди дуката, плюс лихвите върху тая сума за всичките изминали години.

— Колко ще са те?

— Не повече от двадесет на сто. Те искат също парично обезщетение за неустойката ви. Това може да е всякаква сума, каквато съдът намери за целесъобразно да ви наложи. Папа Адриан не се интересува от изкуство; за него това е чисто делови въпрос.

Микеланджело усилено запримига, за да задържи бликналите сълзи.

— Какво да правя? — пошепна той. — Всичките ми стопанства и къщи, взети заедно, едва ли струват десет хиляди флорина. Аз ще се разоря, спестяванията на целия ми живот ще хвръкнат…

— Искрено казано, не знам. Трябва да намерим приятели сред придворните на папата. Хора, които се възхищават от творчеството ви и ще се застъпят пред папа Адриан. А междувременно бих ви посъветвал да довършите вашите четири „Роби“ и да ги закарате в Рим. Ако сглобите поне тая част от гробницата на Юлий, която сте вече изваяли…

Микеланджело се върна слепешката в ателието си, целият обзет от погнуса. Новината за надвисналото над него бедствие се пръсна из Флоренция. Започнаха да пристигат приятели: Граначи и Рустичи с пълни със злато кесии; членове от семействата Строци и Пити с предложение да отидат в Рим, за да се застъпят за него.

Бяха го хванали в клопка. Ровере не търсеха парите, те бяха решили да го накажат за това, че е изоставил гробницата на Юлий зарад фасадата и капелата на Медичите. Когато той писа на Себастиано и предложи да отиде в Рим и довърши гробницата, Урбинският херцог отхвърли предложението му и заяви:

— Ние вече не искаме гробницата. Ние искаме Буонароти да бъде изправен пред съда и осъден.

И той разбра, че има различни степени на разорение. Преди три години, когато кардинал Джулио го беше отзовал от Пиетрасанта и анулирал договора за фасадата, Микеланджело бе сериозно ощетен, но можа отново да заработи, да извае „Възкръсналият Христос“ и да започне четирите „Роби“. Сега беше изправен пред истинска беда: на четиридесет и седем годишна възраст щяха да му отнемат всичко, каквото има, и публично да го опозорят като човек, който не е в състояние или не желае да изпълни приета поръчка. Ровере щяха да го заклеймят като крадец зарад това, че е взел техните пари и нищо не е върнал. За него нямаше да има работа, докато на папския престол седеше Адриан. Като художник и човек животът беше зад гърба му.

Той блуждаеше из околностите, говореше сам на себе си, представяше си разни конспирации, насочени против него, интригите и машинациите на сляпата съдба, често без да знае къде се намира, а умът му скачаше от една фантастична мисъл на друга: да избяга в Турция с приятеля си Томазо ди Толфо, който го беше поканил за втори път, да се измъкне от Италия предрешен и да заживее при френския двор под друго име; да отмъсти на тези, които му бяха причинили зло; държеше изобличителни речи против мъчителите си и си представяше как се нахвърля върху тях — всички белези на умопомрачение, обзело жестоко страдащ човек. Не можеше да спи нощем, да седи на масата, докато се храни. Краката му го завеждаха в Пистоя или Понтасиеве, а в мислите си беше в Рим или Урбино, или Карара, или Флоренция и се караше, обвиняваше, крещеше, удряше, неспособен да се помири с несправедливостите и оскърбленията.

Той гледаше как прибират жетвата, как вършеят житото на постланите с камъни селски дворове, как докарват гроздето от лозята и го изстискват за вино, как трупат сеното на купи и ги покриват за зимата, как берат маслините и кастрят дърветата, как дърветата започват да пожълтяват. Измършавя, не можеше да задържа храната, също както през нощите, когато беше правил дисекции в „Санто Спирито“. И се питаше отново и отново:

„Как можа да се случи това? След като започнах, преизпълнен с такава любов към мрамора, обладан от такова желание да вая, да работя моя занаят? След като не съм искал нищо друго на тоя свят? Какво е станало с мене? Как са успели да ме изместят?“

— Какво престъпление съм извършил, о, господи? — възкликна той на глас. — Защо си ме изоставил? Как мога да изтърпявам мъките на Дантевия „Ад“, преди да съм умрял?

Когато четеше „Ад“, той се натъкваше на места, които го караха да мисли, че Данте е написал книгата, за да опише неговите, на Микеланджело, живот и съдба:

По̀ ми тежи туй, че ме залови

сред тази смрад, отколкото, че горе

смъртта пред мен внезапно се яви.

 

Когато по-надолу поглед спрях,

стори ми се, че бе от раменете

извит вратът на всекиго от тях;

лицата им са откъм гърбовете

и трябва заднишком все да вървят…

 

Досетих се, че тук ще е тълпата

на малодушните: ненавистта

на бога имат и на сатаната;

те мъртви са в живота и в смъртта.

Безброй мухи, оси край тях бръмчаха

и жилеха им голите меса.

Той не излизаше на улиците през деня, избягваше многолюдните площади с шумните им пъстри пазари и панаири, защото сега ставаше същото, както и когато рисуваше тавана на Сикстинската капела и се завръщаше у дома през Пиаца Сан Пиетро: струваше му се, че хората гледат право през него, сякаш изобщо не съществува. Потискаше го зловещо чувство, че се движи като привидение сред живите. Той отиде при Граначи и го попита:

— Какво ми липсва? Бил съм близък с папи, получавал съм огромни поръчки. Имам дарба, енергия, ентусиазъм, самодисциплина, целеустременост. Какво ми не достига? Късмет? Къде може да намери човек подквасата на късмета?

— Изтърпи лошите времена, скъпи мой, за да можеш после да прихванеш от добрите. Ако се изпепелиш като подпален гнил дънер…

— Ах, Граначи, любимата ти дума: надживяване. Ами ако човек е свършил с творчеството си?

— На колко години е баща ти?

— Лодовико ли? Почти осемдесет.

— Виждаш ли! Ти си изкарал едва половината от живота си. Тъй че си свършил само половината от творческата си работа. Само че нямаш достатъчно вяра.

Граначи излезе прав. Спаси го самият бог, който след двадесет и два мъчителни месеца прибра папа Адриан, за да му дари вечното блаженство. В Колегията на кардиналите последваха седем седмици пазарлъци, преговори, обещания и уговорки… докато кардинал Джулио де Медичи събра достатъчно гласове, за да си осигури избора. Братовчедът Джулио!

Папа Климент VII се обади веднага след коронясването си: Микеланджело да продължи работата си върху капелата.

Микеланджело приличаше на човек, който е прекарал опасна болест и е гледал в очите смъртта. Достигнал тази връхна точка, той изведнъж ясно разбра, че всичко, което му се беше случвало преди, е било пътуване нагоре през времето, всичко, което щеше да стане с него занапред, щеше да го води надолу. Щом не можеше да направлява собствената си съдба, защо е трябвало да се роди? Богът от Сикстинската капела, посегнал да даде на Адам искрата на живота, криеше във великолепния си образ обещанието да дари свобода, която да придружи този живот. Микеланджело започна да вае своите алегории за сакристията като създания, изпитали лишенията и трагедията на живота, които разбираха колко е той разточителен и безполезен. Селяните казваха: „Живей, за да живееш.“ Граначи казваше: „Живей, за да се наслаждаваш.“ Микеланджело казваше: „Живей, за да работиш.“ „Зората“, „Денят“, „Здрачът“ и „Нощта“ казваха: „Живей, за да страдаш.“

Неговият „Давид“ беше млад, уверен, че може да завладее всичко, към което се устреми; „Моисей“ беше на зряла възраст, но имаше вътрешната сила да мести планини и да формира народи. Тези нови създания, сътворени от него, бяха обкръжени от ореол на тъга и мъка; те задаваха най-болезнения и най-неразрешим въпрос: с каква цел се раждаме ние на земята? Да изживеем своя цикъл? Да го увековечим? Една непрекъсната верига от жива плът, която стоварва бремето на едно поколение върху плещите на друго?

Преди го беше интересувал мраморът и какво може да извлече от него. Сега интересът му се насочи към човешките чувства и доколко може да изобрази философското значение на живота. Досега е бил човек, придаващ форма на мрамора; сега беше постигнал човекът да прелее в мрамора. Винаги беше искал статуите му да представляват нещо значително, ала неговият „Давид“, неговият „Мойсей“, неговата „Пиета“ — всичките бяха единични творби, криещи цялото си съдържание в самите себе си. Тази капела на Медичите му предлагаше удобен случай да изобрази една обединена тема. Това, което умът му свързваше със значението на изваянията, щеше да бъде по-важно от движенията на неговите ръце на ваятел по повърхността на мраморните късове.

На шести март 1525 година Лодовико даде обед в семейния им дом, за да отпразнува петдесетия му рожден ден. Микеланджело се събуди в тъжно настроение, но когато седна на масата, заобиколен от Лодовико, Буонарото, жена му и четирите му деца, братята си Джовансимоне и Сиджизмондо, той се почувствува доволен. Беше навлязъл в есента на живота си: човекът има своите сезони също както земята. Дали жетвата през есента е по-маловажна от сеитбата през пролетта? Всяка от тях беше безсмислена без другата.