Ървинг Стоун
Страдание и възторг (67)

1

Микеланджело гледаше от прозореца жълто-кафявата каменна къща на управителя на флорентинските гилдии, а топлото юнско флорентинско слънце обливаше лицето му. Завърнал се от Рим без работа и средства, видя се принуден да изпрати Ардженто в селския му дом при Ферара, а самият той — да се настани в бащината си къща. Но сега обитаваше най-хубавата стая на удобното жилище, в което се бяха пренесли Буонароти благодарение на това, че Лодовико беше вложил много изгодно част от парите, изпратени от Рим. След купуването на малка къща в Сан Пиетро Маджоре той бе използувал доходите от нея, за да си възвърне правото върху оспорвания имот до „Санта Кроче“, а после бе повишил общественото положение на семейството си с наемането на цял етаж в сегашната къща, която се намираше на по-изискана улица — Свети Прокъл, на една пряка от разкошния каменен дворец Паци.

Смъртта на Лукреция беше състарила Лодовико; лицето му бе отслабнало, бузите — хлътнали; в замяна на това той бе пуснал косата си, все тъй гъста, чак до раменете. Както бе предрекъл Гали, нищо не беше излязло от работата, която Микеланджело се бе надявал да създаде за Буонарото и Джовансимоне. Буонарото най-сетне се бе задържал на работа в дюкяна за вълнени платове на Паците; Джовансимоне, съкрушен младеж, ту започваше с безразличие някаква работа, ту изчезваше след няколко седмици. Сиджизмондо, който едва знаеше да чете и пише, печелеше някое и друго скудо като наемник във войната на Флоренция срещу Пиза. Лионардо беше изчезнал и никой не знаеше в кой манастир се намира. Леля му Касандра и чичо му Франческо бяха отрупани с дребни грижи.

Той и Граначи се бяха хвърлили възторжено в прегръдките си, щастливи, че са пак заедно. През тези години Граначи беше влязъл във владение на първата половина от наследството си и както твърдеше весело клюкарят Якопо от Гирландайовото ателие, имаше държанка в една вила на възвишенията Белосгуардо над Порта Романа. Граначи все още работеше в Гирландайовото ателие, където помагаше на Давид Гирландайо след смъртта на брат му Бенедето, а в замяна на това използуваше ателието за собствена работа. Той прелисти набързо скиците на Микеланджеловата работна маса.

— Готов си за работа, както виждам.

— Най-добре снабденият дюкян във Флоренция.

— Е, върви ли, върви ли?

— Ами. Ще стана съдружник на Соджи.

Граначи се разсмя.

— Той преуспява. Току-що купи място за месарница на Новия пазар.

— Бертолдовият метод за ваяне на телета.

Двамата се отправиха към една гостилница с градина — свърнаха вляво по Виа дел Проконсуло, покрай красивата черква на Бадията, по Борго дей Гречи с двореца Серистори, работа на Бачо д’Аньоло, и по Виа лей Бенчи. На нея се намираха древният дворец Бардели и първият от дворците на Алберти, в чийто двор колонадите и капителите бяха дело на Джулиано да Сангало.

Флоренция му говореше. Камъните му говореха. Той чувствуваше техния характер, разнообразието в направата, силата на плътните им редове. Колко чудесно бе да си отново тук, дето пиетра серена е градивен материал. За някои хора камъкът бе мъртъв; „твърд като камък“, „студен като камък“, казваха те. За него, който още веднъж прокарваше пръсти по неговата повърхност, това бе най-живата материя на света, ритмична, отзивчива, податлива: топла, пластична, живописна, пулсираща. Той беше влюбен в камъка.

Гостилницата се намираше на Лунгарно, улицата покрай Арно, сред сенчеста смокинова градина. Съдържателят, който беше същевременно и готвач, слезе до реката, измъкна една кошница с въже, изтри в престилката си бутилка требианско вино и им я отвори на масата. Пиха по случай завръщането на Микеланджело.

Той се изкачи по познатите Сетинянски хълмове, за да види Тополинови. Бруно и Енрико се бяха оженили. Двамата бяха пристроили към къщата по една каменна стая за своите семейства. Внуците бяха станали вече пет, а двете жени бяха пак бременни.

— Каменоделството на Флоренция ще премине изцяло в ръцете на Тополиновия род, ако продължавате в същия дух — пошегува се Микеланджело.

— Ще продължаваме — отвърна Бруно.

Майка му додаде:

— Твойта приятелка Контесина де Медичи и тя има втори син, но дъщеричката й се спомина.

Той вече бе научил, че Контесина е изгонена от Флоренция и живее в изгнание с мъжа си и сина си в една селска къща на северния склон на Фиезоле; домът и покъщнината им бяха конфискувани след обесването на свекър й Николо Ридолфи, за участието му в заговор против републиката с цел Пиеро да се върне като крал на Флоренция. Привързаността му към Контесина си оставаше същата, при все че години не бе я виждал. Винаги бе чувствувал, че е нежелан в двореца на Ридолфите, затова не беше ходил у тях; как можеше да отиде при нея след завръщането си от Рим, когато тя живееше в бедност и немилост? Нима едно посещение — при сполетялото ги нещастие — нямаше да се изтълкува като израз на съжаление?

Самият град бе претърпял редица осезателни промени през близо петгодишното му отсъствие. На минаване през Пиаца делла Синьория хората навеждаха засрамено глави при мястото, където бе изгорено тялото на Савонарола; същевременно те заглушаваха съвестта си с усилена дейност, като се мъчеха да заменят унищоженото от Савонарола, пръскайки сума пари по ювелири, шивачи, везбари, майстори на теракотова и дървена мозайка, майстори на музикални инструменти, илюстратори на ръкописи. Пиеро Содерини, когото Пиеро де Медичи бе подготвил като най-даровит между младите политици и когото Микеланджело често бе виждал в двореца, стоеше сега начело на Флорентинската република — гонфалониер, сиреч постоянен управител на Флоренция и града държава. Той бе успял да наложи известно разбирателство между флорентинските партии — за първи път след започването на смъртоносната битка между Лоренцо и Савонарола.

Забягналите от Флоренция художници бяха усетили дейния подем в града и се завръщаха от Милано, Венеция, Португалия, Париж: Пиеро ди Козимо, Филипино Липи, Андреа Сансовино, Бенедето да Роведзано, Леонардо да Винчи, Бенедето Булиони. Тези, чието творчество беше спряно поради влиянието и властта на Савонарола, работеха отново: Ботичели, Полайуоло архитектът, известен под прякора Ил Кронака, тоест Сладкодумеца, Росели, Лоренцо ди Креди, Бачо ди Монтелупо, смешник и сплетник от градината на Медичите. Те бяха образували тъй наречения кръжец „Котел“, в който членуваха само дванадесет души, но всеки от тях можеше да води по четирима гости на месечните срещи в огромното скулпторско ателие на Рустичи. Граначи също беше член на този кръжец. Той веднага покани Микеланджело на една такава среща. Микеланджело отказа — предпочиташе да почака, докато получи някоя поръчка.

В месеците след завръщането му имаше малко истинска радост. Заминал за Рим като момче, той се бе върнал мъж, готов да вае планини от мрамор; но като гледаше с невиждащ поглед своята „Мадона с младенеца“ и „Кентаврите“, прикрепени сега с гвоздеи на стената на стаята му, едновременно работна стая и спалня, той си мислеше безрадостно, че Флоренция не знаеше нищо за „Бакхус“ и „Пиетата“ — все едно, че не бе ги ваял.

Якопо Гали продължаваше да работи за него в Рим: братята Мускрон от Брюге, които внасяха платове от Англия в Рим, бяха видели „Пиетата“ и бяха изявили желание за една Мадона с дете. Гали смяташе, че ще може да осигури крайно изгоден договор при следващото идване на братята в Рим. Освен това той беше убедил кардинал Пиколомини да възложи на Микеланджело фигурите, необходими за завършването на семейния олтар в чест на неговия чичо папа Пий II Сиенската катедрала.

— Ако не е Гали — промълви Микеланджело, — няма да имам работа. Но докато тревата поникне, конят ще умре от глад.

Веднага след завръщането си той беше отишъл в работилницата на Катедралата да огледа добре високата седемнадесет стъпки колона на Дучо, която едни наричаха „тънка“, други — „мършава“, да дири в нея идеи; проверявайки я много пъти, той повтаряше на Бепе:

— Мраморът е добър.

Вечер четеше на свещ Данте и Стария завет, търсеше в тях настроение и героична тема.

После научи, че членовете на Гилдията на сукнарите и благоустройственият съвет на Катедралата не могли да вземат окончателно решение за ваянето на огромната колона. Все едно, помисли си Микеланджело, защото беше чул, че мнозина държали работата да се възложи на Леонардо да Винчи, завърнал се напоследък във Флоренция, който си бе спечелил голяма слава с огромната статуя на граф Сфорца на кон и с фреската си „Тайната вечеря“ в трапезарията на обителта „Санта Мария деле Грацие“ в Милано.

Микеланджело никога не бе виждал Леонардо, преселил се от Флоренция в Милано преди осемнадесет години, след като бе оправдан по едно обвинение в неморално държане; ала флорентинските художници говореха, че той е най-големият рисувач в Италия. Раздразнен, любопитен, Микеланджело бе отишъл в „Сантисима Анунциата“, когато изложиха там картона за Леонардовите „Дева с младенеца“ и „Света Ана“. Беше стоял пред картона със сърце, биещо като чук. Никога не бе виждал такава сила и достоверност на рисунъка, такъв убедителен реализъм във фигурата освен, разбира се, в собствените си работи. Във фолиото върху една пейка беше намерил скица на голо мъжко тяло с разперени ръце и разтворени крака, гледано отзад. Никой не бе предавал мъжка фигура по такъв начин, тъй поразително жива и убедителна. Леонардо беше правил дисекции, това бе сигурно! Микеланджело бе примъкнал пейката пред трите фигури и след като бе направил преписи, бе си отишъл пречистен. Ако възложеха работата на Леонардо, кой би могъл да оспори това решение? Той ли, чието майсторство едва бе известно от редките слухове за неговия „Бакхус“ и „Пиета“, които тепърва започваха да проникват на север?

После Леонардо се беше отказал от поръчката. Мотивирал се с това, че ненавиждал мраморната скулптура и я считал за второстепенно изкуство, достойно само за занаятчии.

Микеланджело посрещна със смут тази новина. Радваше се, че мраморът на Дучо е свободен и че Леонардо да Винчи няма да се състезава; но изпитваше негодувание против Леонардо за подценителните му думи, които цяла Флоренция поде и непрекъснато повтаряше.

Една заран той стана преди изгрев, облече се бързешком, хукна по празната Виа дел Проконсуло към работилницата на Катедралата и застана до Дучовата колона. Полегатите първи лъчи на слънцето се заструиха през мрамора и проектираха сянката на Микеланджело по цялата дължина на колоната, като увеличаваха силуета му, превръщаха го в исполин. Той затаи дъх — сети се за Давид, какъвто го знаеше от описанието в Библията. „Сигурно така се е чувствувал Давид в онова утро, когато е излязъл срещу Голиат“ — помисли си Микеланджело. Един исполин като символ на Флоренция!

Той се върна у дома и препрочете главата за Давид с удвоено внимание. Дни наред рисува по памет мъжествени мъжки тела — търсеше един Давид, достоен за библейската легенда. Започна да изпраща проект след проект на някогашния си познат от двореца на Медичите — гонфалониера Содерини, на Гилдията на сукнарите, на благоустройствения съвет при Катедралата. Но нищо не излезе. Изпадна в безизходно положение; и изгаряше от мраморна треска.