Ървинг Стоун
Страдание и възторг (80)

14

Дадоха му дълга тясна стая в болницата на вапцарите, благотворителна болница, основана от Гилдията на вапцарите в 1359 година. Тя гледаше към улицата на вапцарите, само на няколко преки от предишната му квартира до „Санта Краче“; той помнеше тази улица, защото като момче имаше навик да гази из канавките, в които течеше синя, зелена, червена и алена вода. Стаята му гледаше на юг, към Арно, тъй че имаше слънце цял ден; задната стена беше по-голяма от половината на стената в Голямата зала. Така той можеше да накачи лист по лист картона и да го види изцяло, преди да започне фреската. Накара Ардженто да държи пътната врата винаги заключена.

Заработи като бесен, решил да покаже на града, че е сигурен и бърз майстор, когото не е нужно Синьорията да порицава за това, че си губи времето да рисува помпи и разни други механизми. Когато времето застудя, изпрати Ардженто за восък и терпентин и намаза хартиите, които вапцарите използуваха вместо прозорци. Нарисува скицата на продълговат лист хартия, изрязан в мащаб и разделен на толкова квадрати, колкото щяха да му бъдат нужни за стената — двадесет и две на петдесет и осем стъпки. За разлика от „Битката на кентаврите“ главните фигури тук щяха да бъдат десет стъпки високи; но тази картина щеше да внушава подобно чувство с групата голи воини, наблъскани в ограничено пространство, с органично преплетени ръце, крака, тела, глави — сякаш неразделни части от едно цяло, — изпаднали в драматична бъркотия, мъчейки се да излязат от водата, да надянат дрехите си, броните и да се приготвят за бой, преди врагът да е връхлетял върху тях.

Изписа един млад воин с извърнат гръб, с ризница и щит, а мечът още в краката му; голи младежи, вдигнали пиките и мечовете си, но зарязали дрехите; закоравели воини с яки крака и бръчки, готови да скочат с голи ръце срещу неприятеля; трима млади войници, току-що измъкнали се от реката; една централна група около Донати, уловена в мига между вцепенението и началото на действието; един войник, който напъхва мускулестата си ръка в ризата; стар воин с венец от плачеща върба на глава, който се мъчи да нахлузи трикото си на мокри крака, „тъй че да се видят в напрежение всички мускули и жили на тялото му“, както обясни Микеланджело на Граначи, „изкривената му уста показва колко мъчително е това бързане и как цялата му фигура се крепи на върха на пръстите“.

Ако се работеше грижливо, картонът за фреската, която той нарече „Къпещите се“, щеше да отнеме цяла година; заемеше ли се с него млад човек на върха на силите и възможностите си, би го свършил вероятно за шест месеца. На Нова година — 1505, три месеца след като го бе започнал, подгонен от сила, която не можеше да сдържи, Микеланджело завърши картона. Два дни преди новата година подвързвачът Салвадоре започна да слепя отделните листове; сега Ардженто, Граначи, Антонио да Сангало и Микеланджело опънаха картона, приковаха го за лека рамка и го изправиха на стената. Стаята се изпълни с петдесет-шестдесет мъже, отчаяно готови за борба. В тях имаше страх, ужас, безнадеждност; и същевременно мъжествено вълнение, което напира, за да преодолее изненадата и катастрофата чрез бързо, целенасочено действие.

Граначи беше впил поглед в завладяващата сила на тези мъжки тела, уловени между живота и смъртта, всеки човек, реагиращ според индивидуалния си характер и решителност. Остана поразен от майсторския рисунък.

— Странно — промърмори той, — че недостойните подбуди могат да родят голямо изкуство.

Микеланджело не отговори, а Граначи продължи: — Трябва да разтвориш тези врати и да пуснеш всеки да види какво си направил.

— Хората роптаят, че се заключваш — допълни Антонио. — Дори членовете на кръжеца ме питаха защо е необходимо да не пускаш никого при себе си. Сега те могат да видят чудото, което си сътворил за три кратки месеца, и ще разберат защо си се заключвал.

— На мен ми се ще да изчакам още три месеца — измърмори Микеланджело. — Докато завърша самата фреска в Голямата зала. Но щом и двамата казвате, че трябва да отворя вратите, ще ги отворя.

Пръв пристигна Рустичи. Беше важно какво ще каже Рустичи, тъй като той бе приятел на Леонардо. Рустичи отмери внимателно думите си:

— Леонардо е нарисувал коне, а ти хора. Не е сътворявано нищо по-превъзходно от Леонардовата бойна сцена. Не е сътворявано нищо по-великолепно и поразително от тези твои хора. Ще имаме една удивителна стена в Синьорията.

Двадесет и две годишният Ридолфо Гирландайо, който се учеше в ателието на Росели, помоли да прави преписи. Деветнадесетгодишният Андреа дел Сарто, който се бе прехвърлил от една златарска работилница в ателието на живописеца Пиеро ди Козимо, също дойде, готов да рисува. Антонио Сангало доведе двадесет и четири годишния си племенник, който се учеше при Перуджино. Двадесет и една годишният Рафаел Санцио, преди ученик на Перуджино, бе доведен от Тадео Тадей, който бе поръчал на Микеланджело втори релеф.

Рафаел допадна веднага на Микеланджело. Имаше чувствително аристократично лице с големи, нежни, проницателни очи, плътна, но строга уста; дълга пищна коса, поддържана грижливо; лице, красиво като Леонардовото, което въпреки нежната кожа имаше напълно мъжествен вид. На него винаги бе изписана благородна топлота. В това изразително лице се четеше самоувереност, но нямаше и най-малка следа от надменност. Дрехите на Рафаел също бяха хубави като Леонардовите — бяла риза с дантелена яка, богата на цвят наметка и подхождащо и плътно прилегнало кепе; но той не носеше накити и не се парфюмираше. Красотата на този сладкодумен млад мъж, на неговата фигура и дрехи не караше Микеланджело да се чувствува грозен, недодялан, одърпан, както го караше да се чувствува Леонардо.

Рафаел заразглежда картона и цял следобед не каза нито дума. Привечер той пристъпи към Микеланджело и рече с глас, в който нямаше и помен от ласкателство:

— С тази творба живописта става едно съвсем различно изкуство. Аз ще трябва да започна отново. Дори това, което съм научил от Леонардо, не е вече достатъчно.

В очите му се четеше не толкова възхищение, колкото изумление; изражението му издаваше мисълта, че всъщност всичко това е направено не от Микеланджело, а от някаква външна сила.

Рафаел попита дали може да си пренесе материалите от Перуджиновото ателие и да поработи пред картона. Себастиано да Сангало прекрати учението си при Перуджино, за да изучава формите и движенията на мускулите в Микеланджеловите фигури, като същевременно старателно записваше теориите си по въпроса какво е накарало Микеланджело да нарисува фигурите в такива трудни положения. Без да иска и без дори да го е мислил, Микеланджело се оказа начело на цяла школа от талантливи млади ученици.

Неочакван посетител беше и Аньоло Дони, който говореше наляво и надясно, че той именно е накарал Микеланджело да започне кариера като живописец. Нима Микеланджело не беше заявил пред него, че не е живописец? И нима той, Дони, не бе разбрал, че единственото, което му е нужно, за да тръгне по този славен път, е увереността на Дони в Микеланджело? Тази история звучеше правдоподобно. И понеже някои хора я вярваха, Дони започваше да печели слава на сериозен познавач на изкуството.

Дони пристигна в болницата на вапцарите, за да поръча на Микеланджело портрет на себе си и на жена си. Той каза важно:

— С тази поръчка може би ще станеш портретист. На Микеланджело му беше забавно. Всъщност Дони бе прав. Той го беше накарал да нарисува светото семейство. И ако Микеланджело не беше почувствувал четката и боите, може би все още от тях щеше да го дели цяла пропаст и нямаше да иска и да може да ги докосне. Но той в никакъв случай не би се заловил с портрети.

В този миг в залата влезе Рафаел. Микеланджело се обърна към Дони:

— Рафаел ще ти направи портретите, чудесни и с прилика. И тъй като още е начинаещ, можеш да му ги платиш по-евтино.

— Сигурен ли си, че той може да достигне високото ниво на моята колекция от произведения на изкуството?

— Гарантирам.

Към края на януари в Залата на вапцарите дойде Перуджино, подтикнат от възторга на Рафаел. Той беше с двадесет и пет години по-стар от Микеланджело, с поклащаща се походка на човек от провинцията, с лице, дълбоко набраздено от годините на лишения, когато бе гладувал поради липса на пари. Перуджино се бе учил в ателието на Верокио и беше развил неимоверно трудната техника на перспективата, започната от Паоло Учело. Микеланджело го посрещна сърдечно.

Перуджино застана мълчаливо до прозорците на продълговатата зала. След известно време Микеланджело го видя да се приближава бавно към големия картон. Лицето му беше почерняло като въглен, очите му сякаш се бяха встъклили, устните му трепереха, като че се мъчеха да произнесат някакви думи. Микеланджело взе едно столче и му го подложи.

— Моля… седнете… ще ви дам малко вода. Перуджино гневно ритна стола заднишката.

— Скотщина…

Микеланджело го гледаше онемял. Перуджино протегна лявата си ръка напред и с вдървени пръсти описа дъга пред картона.

— Дай на един див звяр четка и той ще направи същото. Ти ще ни убиеш… Всички нас, които сме дали живота си, за да създадем нещо!

С болка на сърце Микеланджело само промърмори:

— Перуджино, защо ме ругаете? Аз се възхищавам от вашите работи…

— Моите работи! Как смееш да говориш за моите работи при наличието на тази… тази мръсотия! В моите творби има маниер, вкус, те вдъхват уважение! Ако моите творби могат да се нарекат живопис, твоята не може. Това е измамничество — до последната педя.

Микеланджело, измръзнал вече като лед, попита:

— Искате да кажете, че техниката ми е лоша, рисунъкът, композицията?…

— Ти нищо не разбираш от тези неща! — извика Перуджино. — Трябва да те хвърлят в затвора, за да не унищожаваш изкуството, което са създали почтените хора.

— А защо аз да не съм почтен човек? Защото рисувам голи тела ли? Защото това е нещо… ново?

— Не ми говори за оригиналност! Аз съм внесъл толкова нови неща в живописта, колкото никой друг в Италия.

— Вярно, вие сте направили много. Но живописта не свършва с вас. Всеки истински художник внася нещо ново в изкуството.

— А ти го връщаш назад, преди цивилизацията, преди бога.

— Приличате ми на Савонарола.

— Никоя от тези неморални фигури няма да се появи на стената в Синьорията. Аз ще организирам художниците на Флоренция…

Той излезе побеснял и тръгна с вдървена походка и вдървен врат. Микеланджело изправи стола и седна разтреперан. Ардженто, който се бе скрил в далечен ъгъл, му донесе чаша вода. Микеланджело намокри пръсти и ги допря до пламналото си лице.

Не можеше да разбере какво се бе случило. Че Перуджино можеше да не хареса картона, беше понятно. Но да се впусне в такива ожесточени лични нападки, да каже, че ще го изпрати в затвора… или че ще унищожи картона му… нима щеше да излезе толкова глупав, че да отиде в Синьорията?

Микеланджело стана, обърна гръб на картона, затвори вратата на стаята и тръгна бавно към къщи с поглед, забит в уличната настилка. Прибра се в ателието. Постепенно се оправи, прилошаването му мина. Взе чук и длето и заработи блестящия мрамор за релефа на Тадей. Сега идеята му беше точно противоположна на замисъла за творбата за Пити, правеше всичко обратно: мадоната и младенеца щяха да бъдат този път весели, жизнерадостни. Той извая Мария на втори план, за да може детето да доминира, изтегнало се диагонално на скута и, за да се отдръпне от канарчето, което Йоан дяволито пъхаше към него.

Беше си избрал хубав блок. С тежко шило изчука фона, за да създаде чувство за пустините на Ерусалим, при което белият прахуляк хвърчеше около главата му, докато той щастлив биеше мрамора със зъбат шкарпел, за да получи ефект на чиния, телата на Мария и Йоан, които образуваха околния ръб, Исус, изваян напречно, който ги свързваше, и нито една от фигурите неприкрепена към дъното, а свободно движеща се при всяка промяна на светлината. Миришещият на дим мраморен прах, който влизаше в носа му, му доставяше такова удоволствие, каквото захарта в устата.

Беше се оказал глупак. Никога не биваше да оставя скулптурата.

Вратата се отвори. Влезе Рафаел и застана мълчаливо до него. Рафаел беше съгражданин на Перуджино. Защо бе дошъл?

— Дойдох да се извиня заради моя приятел и учител. Той е получил лош удар и сега е болен…

Микеланджело гледаше изразителните очи на Рафаел.

— Защо той ме наруга така?

— Може би защото години наред вече Перуджино… имитира себе си. Пък и защо ли да се променя, щом е един от най-известните италиански художници, чиито творби се харесват тук, във Флоренция, у нас, в Перуджа, и дори в Рим?

— Аз съм се възхищавал от неговите работи в Сикстинската капела.

— Е, не разбирате ли? Като е видял „Къпещите се“, е изпитал същото, което изпитах и аз: че това е един нов свят в живописта, толкова нов, че човек трябва да започне отначало. За мен това беше трудна задача; очите ми се отвориха и разбрах, че изкуството, което съм си избрал, е много по-вълнуващо, отколкото подозирах. Но аз още нямам двадесет и две години. Животът ми тепърва започва. А Перуджино е на петдесет и пет; той не може да започне отново. При тази ваша работа неговото изкуство ще заизглежда старомодно. — Той се спря и се замисли. — А това може да накара човек да се разболее…

— Драго ми е, че дойдохте при мен, Рафаел.

— Тогава бъдете благороден. Имайте добрината да не му обръщате внимание. Това няма да е лесно. Той вече е ходил да протестира пред Синьорията и е свикал нарочно сбирка на кръжеца за тази вечер, на която вие не сте поканен.

Микеланджело остана поразен.

— Но щом той организира кампания против мене, аз трябва да се отбранявам.

— Вие не се нуждаете от защита. Особено тук, във Флоренция, където погледите на всички млади художници са обърнати към вас. Оставете го да си говори; след няколко дни ще се умори и всичко ще се забрави.

— Добре, Рафаел, ще си държа езика.

Ала започна да става все по-трудно да спазва обещанието си. Перуджино беше започнал едва ли не кръстоносен поход срещу него. Колкото повече време минаваше, толкова повече растяха гневът и енергията му. Той се бе оплакал не само в Синьорията, но и в съветите на Катедралата и Гилдията на сукнарите.

През февруари Микеланджело откри, че Перуджиновата кампания не беше безрезултатна; той бе събрал малка група последователи, между които най-гласовит беше седемнадесетгодишният Бачо Бандинели, син на най-известния флорентински златар, който се готвеше да стане скулптор; освен това няколко приятели на Леонардо.

Микеланджело потърси Граначи. Граначи се помъчи да запази обичайното си спокойствие.

— Те подкрепят Перуджино по различни причини. Някои взеха да мърморят още когато ти, въпреки че си скулптор, получи поръчка за стенопис. Но за други твоят картон е нещо новаторско. Ако беше обикновен или посредствен, струва ми се, нямаше да му обърнат никакво внимание.

— Значи, това е… злоба?

— Може би завист. Такава, каквато ти изпитваш към Леонардо. Ти поне би трябвало да разбереш това.

Микеланджело трепна. Никой друг освен Граначи не би посмял да му каже такова нещо; нито пък би знаел колко вярно е то.

— Аз обещах на Рафаел да не говоря нищо против Перуджано. Но сега ще отвърна на удара.

— Трябва. Той говори против теб, където и да отиде: на улицата, по черквите…

Преди да започне своята кампания против Перуджано, Микеланджело отиде да разгледа неговите творби из града: една „Пиета“, която той помнеше от черквата „Санта Кроче“, един триптих в манастира „Гезуати“, едно пано в „Сан Доменико“ във Фиезоле. Той остави за накрая олтара в „Сантисима Анунциата“, където Перуджано бе изписал „Успение Богородично“. Безспорно бе, че първите работи на Перуджано имаха линия, бляскав лек колорит, че неговите пейзажи бяха привлекателни; ала по-късните му творби се видяха на Микеланджело постни, декоративни, лишени от сила и прозрение.

Тази неделя той отиде на вечерната сбирка на кръжеца. Щом влезе в ателието на Рустичи, смехът секна; в стаята се почувствува напрежение.

— Няма защо да извръщате поглед и да млъквате! — извика Микеланджело с известна горчивина. — Не аз започнах всичко това; не аз го исках.

— Е верно — отвърнаха няколко гласа. — Вярно е.

— Нито пък аз поканих Перуджано да види картона ми. Той сам дойде, а после започна такива остри нападки срещу мене, каквито никога не съм чувал. Вие сте свидетели, че аз не му отвърнах.

— Ние не те обвиняваме, Микеланджело.

В този миг в ателието влезе Перуджано. Микеланджело го изгледа за миг, после рече:

— Но когато си в опасност, трябва да се защитиш. Аз току-що разгледах Перуджановите творби във Флоренция. Сега разбирам защо той иска да ме унищожи. За да защити себе си. — В стаята цареше мъртва тишина. — Аз мога да ви докажа това — продължи Микеланджело — платно по платно, фигура по фигура…

— Няма да допусна такова нещо в моя дом — намеси се Рустичи. — Оттук нататък обявяваме примирие. Ако някоя от страните го наруши, ще бъде изхвърлена силом.

Примирието трая до следната сутрин, когато Микеланджело научи, че Перуджино така побеснял от неговите думи пред кръжеца, че се готвел да отиде до Синьорията и да поиска публично обсъждане на „Къпещите се“, на тази неприлична творба според него. Ако при обсъждането мнозинството се обявеше против творбата, това би означавало анулиране на договора. Контраатаката на Микеланджело беше жестока, но той нямаше друг избор. Микеланджело започна да разправя пред всички, че Перуджино е изчерпал своя талант; че сегашните му творби представляват остарели, мъртви фигури без анатомия, нескопосано повторение на негови по-раншни картини.

Един пратеник го повика в Синьорията: Перуджано бе го обвинил в клевета. Съдеше го за това, че е очернил името му, за да използува това в своя изгода. Микеланджело се яви в канцеларията на Содерини в определения час. Перуджано беше вече там, изглеждаше стар и уморен.

Содерини, блед и неспокоен зад широкото си писалище, около което се бяха събрали членове на Синьорията, не погледна към Микеланджело при влизането му в стаята. Той се обърна най-напред към Перуджино, определи, че Перуджино е започнал нападките, без това да е било предизвикано от нещо друго освен от вида на картона. После попита Микеланджело дали е отправял някакви обвинения срещу Перуджино. Микеланджело призна, че е отправял, но каза, че това било, за да се защити. Останалите членове зададоха някои въпроси, после кимнаха на Содерини. Содерини заговори доста натъжен:

— Перуджино, постъпили сте неправилно. Нападнали сте Микеланджело, без да ви е предизвикал. Опитали сте се да му навредите — нему и на неговите творби. Микеланджело, и ти си постъпил неправилно, като си говорил публично против Перуджиновия талант, макар да си действувал в защита на своите интереси. Двамата сте се обиждали един друг. Но за Синьорията това не е толкова важно, по-важно е, че вие нанасяте вреда на Флоренция. Ние сме известни в целия свят като столица на изкуствата. Докато аз съм гонфалониер, нашият град ще продължи да се слави с това име. Ние не можем да позволим нашите художници да се впущат в разпри, които нанасят вреда на града ни. Ето защо Синьорията заповядва и на двама ви да се извините един другиму; и да се върнете към своята работа, от която Флоренция черпи славата си. Обвинението в клевета срещу Микеланджело отпада.

Микеланджело тръгна сам към Залата на вапцарите, повдигаше му се от отвращение. Бяха го оправдали, но той чувствуваше празнота в себе си.