Ървинг Стоун
Страдание и възторг (33)

10

Отокът спадна, синините се изгубиха; но той все още не можеше да се покаже пред хората в този променен, обезобразен вид. И понеже не смееше да излиза из града по светло, измъкваше се късно вечер и обикаляше с часове смълчаните улици, изразходвайки натрупаната енергия. Колко различен изглеждаше градът със светилниците, запалени високо на дворците, колко по-големи стояха на звездната светлина потъналите в унес каменни сгради!

Един ден в стаята влезе Полициано и без да обърне внимание на Бертолдо, попита:

— Може ли да седна, Микеланджело? Току-що завърших превода на Овидиевите „Метаморфози“ на италиански. Като превеждах разказа на Нестор за кентаврите, мина ми през ум, че можеш да направиш чудесна скулптура, изобразяваща битката между кентаврите и тесалийците.

Седнал на кревата, Микеланджело се взираше внимателно в Полициано и се мъчеше да определи кой от двамата им е по-грозен; Полициано седеше наведен напред и на Микеланджело му се стори, че мъничките като мъниста очи и мазната черна коса са толкова влажни, колкото и тъмночервените, отвратително чувствени устни. Ала колкото и грозен да бе Полициано, лицето му се озари от вътрешна светлина, щом заговори за Овидий поетично пресъздадените от него гръцки легенди.

Първите стихове ти дават картината:

Пиритой взе за невяста младата Хиподаме;

за да се отпразнува този ден, трапези бяха наредени

и ложета поставени за по-голям разкош

в една зелена пещера.

Между гостите имаше и кентаври, груби същества

(полуконе, получовеци, заченати сред облаците, казват).

И аз бях там, и тесалийски благородници.

С мекия си, мелодичен глас Полициано продължи да чете за веселието в двореца:

… Прекрасна бе невестата!

Тогава ние заговорихме за нейните достойнства,

но наште помисли донесоха злощастие на сватбата.

Еврит, най-буйният от грубите кентаври,

от виното разгорещи се, но щом видя невястата,

дваж повече разгорещи се: и полетяха камъни,

обръщаха се масите с блюдата.

Някой бе грабнал и възседнал булката.

И този някой бе Еврит, а другите кентаври

помъкваха коя им падне от жените —

картина страшна, сякаш ограбваше се град.

Той рисуваше живо битката: Тезей, който налага с амфора, пълна с вино, Евритий, докато от пръснатия череп на кентавъра потича мозък; Гриней, който хвърля жертвеника връз главите на двама мъже: Ретий, който умъртвява противника си, като напъхва в гърлото му горяща факла.

Микеланджело обърна очи към шкафа, където стоеше моделът на Бертолдовата „Битка между римляните и варварите“. Полициано проследи погледа му.

— Не, не — каза той, — „Битката“ на Бертолдо е копие от саркофага в Пиза, тя е всъщност една репродукция. А твоята ще е оригинал.

Бертолдо побесня от яд.

— Това е лъжа! Микеланджело, ще те заведа в Пиза да видиш. Още утре. Ще видиш, че в средата на саркофага изобщо няма фигури. Аз трябваше да ги пресъздавам. И въведох цели нови теми, например моя воин на кон…

Полициано подаде на Микеланджело ръкописа си.

— Прочети го на спокойствие. Още докато превеждах, си помислих да изваеш тези сцени. Едва ли ще се намери по-въздействуваща тема.

Още същата вечер Бертолдо поръча да му приготвят два коня. Призори двамата вече яздеха по течението на Арно към морето; минаха Амполи и най-после на синьото небе се очертаха куполът на пизанската катедрала и наклонената кула. Бертолдо заведе Микеланджело право в Кампосанто — правоъгълно гробище, оградено от стена, започната през 1278 година; от двете страни на галериите му се редяха около шестстотин гробници и саркофази. Бертолдо намери саркофага с римската битка и понеже никак не му се щеше ученикът да развали мнението си за него, заобяснява надълго и нашироко разликата между този саркофаг и собствената му скулптура. Но колкото повече изтъкваше разликата, толкова повече Микеланджело виждаше приликата. За да го успокои, момчето промълви:

— Вие ми казвахте, че и в изкуството всеки от нас има баща и майка. Никола Пизано, който е започнал да вае по нов начин именно тук, е постигнал това, защото е видял тези римски саркофази, скрити в течение на хиляди години.

Успокоен, Бертолдо го заведе в една странноприемница зад някаква бакалница. Там се наядоха с риба и боб, а после, докато старецът поспа два часа, Микеланджело се върна да разгледа катедралата и баптистерията, построена в по-голямата си част от Николо и Джовани Пизано, в която се намираше и един от шедьоврите на Николо Пизано — мраморен амвон с пет орелефа.

Когато излезе отново навън, погледна кулата, наклонена шеметно на фона на ведрото пизанско небе, и си помисли: „Бертолдо е прав само отчасти: не е достатъчно да си архитект и скулптор, а трябва да бъдеш и инженер.“

Яздеха към дома в хладния здрач, меките, добре моделирани хълмове се плъзгаха край тях, конските копита ритмично отекваха по твърдо утъпкания прашен път, а Микеланджело виждаше такива картини във въображението си: борба между мъже, избавление на жени, ранени, умиращи хора. Щом се прибраха в двореца и Бертолдо заспа, Микеланджело запали светилника и зачете Полициановия превод.

Едва прочел няколко страници, той се запита: „Но как може да се изваят в камък тези легенди? За това ще е нужна мраморна плоча, голяма колкото една фреска на Гирландайо.“ А и скулпторът не би могъл да изобрази всичките оръжия, използувани в тази митическа битка. Жертвеници, факли, пики, тризъбци, копия, дънери. Скулптурата ще стане хаотична.

Той си спомни един предишен стих и запрелиства ръкописа назад, докато го намери:

„Афарей вдигна един камък, изкъртен от планинските недра…“

Представи си живо този образ. И се развълнува. Ето, от това би могло да излезе една синтезирана тема и синтезирана сила. Негова тема! Тъй като не можеше да се изобразят всички оръжия, той щеше да представи само едно, най-първичното и най-универсалното: камъка.

Той свали ризата и панталоните си и се изтегна под червената покривка с ръце зад тила. Сега си даде сметка, че цял ден беше навън, между хората, и нито веднъж не се сети за носа си. И което бе не по-малко важно, във въображението му се тълпяха образи: не от Кампосанто или от баптистерията на Пизано, а от битката на кентаврите.

„Слава богу — помисли си той, — изцерен съм.“

Рустичи ликуваше:

— Нали ти казвах да рисуваш коне? Няма ли в едно произведение на изкуството кон, то е нищо.

Развеселен, Микеланджело отвърна:

— Сега ми кажи само къде да намеря някой кентавър…

Всички в градината вече се бяха успокоили. Никой не споменаваше името на Ториджани, никой не говореше за караницата. Не бяха заловили Ториджани и сигурно никога нямаше да го заловят. Възбуден от новия си проект, Микеланджело се съсредоточи да разреши своята тема. Полициано, поруменял от задоволство, се зае да му разкаже накратко за ролята на кентавъра в митологията и докато той обясняваше, Микеланджело скицираше бързо, рисуваше кентаври, както си ги представяше: напълно конско тяло с изключение на плещите, врата и главата, което преминаваше в човешки торс и глава.

Митичните легенди не го интересуваха много, те бяха чужди на природата му. Теглеше го действителността и той гледаше да улови от нея колкото може повече; за него най-вярната, най-забележителната действителност беше мъжкото тяло, което съдържаше в себе си прототипа на всички останали форми и образи.

Започна да търси в себе си цялостната композиция, в която да вмести двадесетина фигури. Колко отделни сцени трябваше да има? Кое щеше да бъде фокусът, от който окото ще се движи и възприема по определен път, тъй както той, скулпторът, иска?

В римската битка на саркофага в Пиза и в Бертолдовия релеф воините и жените бяха облечени. Той смяташе, че щом ще черпи от гръцките легенди, има право да вае голи фигури, необременени от шлемове, наметала и набедреници, които според него внасяха неразбория в Бертолдовия релеф. В стремежа си да постигне простота и сдържаност той се отказа от облеклото, тъй както се бе отказал от конете и множеството кентаври и оръжия.

Но това решение не го доведе доникъде. Дори Граначи не можеше да му помогне.

— Изключено е да се намерят голи модели.

— Ами ако наема някъде малко ателие и работя сам?

Граначи поклати ядосано глава:

— Лоренцо е твой патрон; всичко, което вършиш, се отразява и на него.

— Тогава ми остава само едно. Ще работя при пещерата Майано.

Вечерта по хлад той се отправи към Сетиняно. Като прекоси тъмните поля и преброди потока в дола, за миг го обзеха опасения. Тополинови бяха чули за боя с Ториджани; но те надали щяха да правят такива сцени, каквито бяха станали след завръщането му у дома, когато мащеха му и леля му се разреваха, чичо му взе да ругае, а баба му го гледаше мълчалива, но изпълнена със страдание, каквото изпълваше и самия него.

Тополинови го поздравиха по обикновеному. Зарадваха се, че ще преспи у тях. Дали забелязаха обезобразеното му лице, дали се взираха в тъмната нощ да видят до колко е обезобразено, той не би могъл да каже.

Призори Микеланджело се уми в потока и тръгна по коловозите, които вървяха по краищата на хълмовете към кариерата, където каменарите започваха работа един час след изгрев-слънце. От върха на планината той хвърли поглед към един замък долу сред правите редици на маслиновите дървета и лозя. В кариерата камъкът, отломен предишния следобед, имаше тюркоазносин цвят, а по-старите блокове бяха добили сивкав тон. Виждаха се десет завършени колони и една огромна пантера сред море от отломки. Каменарите и каменоделците вече ковяха и закаляваха сечивата си; всеки от тях изхабяваше двадесет и пет инструмента дневно — толкова бързо ги изтъняваше пиетра серена.

В добро настроение, каменарите поздравиха весело Микеланджело.

— Върна се в кариерата да изкараш един ден в честен труд, а? Каменоделецът винаги си е каменоделец.

— В тая жега? — пошегува се Микеланджело. — Ще седна под някоя хладна сянка и няма да вдигна нищо по-тежко от парче въглен.

Те не се нуждаеха от повече обяснения.

Камъкът излъчваше страхотна топлина. Каменарите съблякоха дрехите си — всичко освен набедрениците, сламените шапки и кожените сандали. Микеланджело ги наблюдаваше седнал. Тези хора нямаха време да позират, трябваше да свършат работата си за деня; освен това дребните им тела, сухи, жилести и възлести, бяха много далеч от онази идеална гръцка красота, която той бе виждал в старите статуи. Но под топлото слънце кожата им лъщеше от пот и блестеше като полиран мрамор. Те напрягаха всеки мускул на гърба, плещите и краката, за да ломят и вдигат камъка. И никак не се чувствуваха неудобно, докато той ги рисуваше и търсеше силата, скрита в несъкрушимите тела на тези майстори-занаятчии.

Когато предобедът преполови, каменарите се събраха в своята „зала“ пещера, изсечена в камъка, която запазваше еднаква температура през цялата година. Тук те закусиха с херинга, кромид, хляб и червено вино кианти. Микеланджело им каза, че ще вае „Битката на кентаврите“.

— Време е вече тоя каменен хребет под връх Чечери да роди някой друг скулптор — каза един млад здравеняк. — Всякога сме си имали: Мино да Фиезоле, Дезидерио да Сетиняно, Бенедето да Майяно.

След малко те се върнаха към работата си, а Микеланджело към своите скици, които сега заработи в едър план, като ловеше напрежението на ръцете, изпъкналостите в средата на пръстите, където кожата бе опъната от държането на чука и длетото. Колко много трябваше да се изучава човешкото тяло! Колко много, хиляди сложни части, всяка различна, всяка със своя очарователна подробност! Художникът би могъл цял живот да рисува човешката фигура и въпреки това да улови само част от тези менливи форми.

Когато слънцето се вдигна високо, пристигнаха няколко млади момчета, които носеха дълги пръти на рамо с редица пирони в тях и на всеки пирон висеше по кошница с храна за един човек. Каменарите пак се събраха в хладната „зала“. Те нагостиха Микеланджело от своята зеленчукова супа, варено месо, хляб, сирене и вино и легнаха да поспят един час.

Той ги скицира, докато спяха: проснати на земята, покрили лица с шапки — неподвижни почиващи тела със спокойни линии и сънливи форми. Когато мъжете се събудиха, момчетата вече бяха донесли прясна вода — за пиене и закалка — и въртяха точилата, остреха инструментите, помагаха със своите чукове и длета. Микеланджело нарисува гъвкавите им крайници в действие.

На другата сутрин на излизане от двореца той бе изненадан от някакъв монах, който го спря, попита го как се казва, измъкна писмо от черното си расо и изчезна тъй безшумно, както се бе и появил. Микеланджело разтвори бележката, забеляза подписа на брат си и зачете. Брат му искаше от него да се откаже от езическата, безбожническа тема, която само щяла да изложи душата му на опасност: и ако трябвало да упорствува във ваянето на идоли, да ваел само онези, одобрени от църквата.

„“Битката на кентаврите" е греховна история — заключваше Лионардо, — разказана ти от един покварен човек. Отречи се от нея и се върни в лоното Христово."

Микеланджело препрочете писмото, като клатеше глава в недоумение. Как е могъл Лионардо, погребан зад стените на манастира, да разбере на каква тема ще бъде скулптурата му? И че тази тема му е била внушена от Полициано? Та той още се учеше! Как е могъл някой да сметне една учебна тема за толкова важна, че да се разбъбри за нея? Постресна го това, че монасите от „Сан Марко“ знаеха толкова много за хорските работи.

Занесе писмото в кабинета и го показа на Лоренцо.

— Ако ще ти навредя с ваянето на тази тема — рече спокойно той, — може би ще трябва да я променя?

Лоренцо изглеждаше уморен. Повикването на Савонарола във Флоренция беше грешка и не оправда надеждите им.

— Тъкмо това се мъчи да постигне Фра Савонарола: да сплаши всички ни и да наложи своя строга цензура. Ние нямаме намерение да го улесним да превърне Катедралата в затвор. Отстъпим ли и в най-дребните неща, за него ще бъде по-лесно да печели нататък. Продължавай своята работа.

Микеланджело хвърли братовото си писмо в бронзовата етруска купа под писалището на Лоренцо.