Ървинг Стоун
Страдание и възторг (59)

5

Дълбоко в душата на Микеланджело растеше съмнението, че кардинал Риарио ще даде някога съгласието си да извае нещо от купения мрамор. В отчаянието си той потърси Пиеро в двореца на Орсините. Щеше да му предложи само една малка, хубава скулптурка, за да е по-сигурно, че Пиеро ще се съгласи. Пиеро тъкмо се караше побеснял на прислужниците, защото не му приготвяли, както трябва, яденето. Алфонсина бе седнала срещу него на голямата дъбова маса. Уморените й очи просветнаха за миг в знак на поздрав.

— Ваше превъзходителство, сега имам време да ви направя една хубава скулптура, ако наредите да започна.

На Пиеро все още му се спеше.

— Не си ли спомняте? На коледния прием вие казахте…

— Е, та какво?

— Имам проект за един Купидон; ако мислите, че ще ви хареса…

— Купидон ли? Добре, защо не?

— Трябваше ми само вашето одобрение.

Пиеро пак се разкрещя на слугите. Микеланджело разбра, че няма да му обърнат повече внимание; но нали му бяха казали да работи! Той тръгна покрай реката към каменоделните при кейовете на Тибър, избра един малък блок, плати пет флорина от своите намаляващи средства и тръгна след момчето, което забута пред себе си количката с камъка.

На втория ден откри, че мраморът не струва. Беше постъпил глупаво, като бе купил първия камък, който му се видя хубав. Във Флоренция никога не би направил такова нещо. А тук, в Рим, се беше държал като неопитен новак. Петте му флорина бяха отишли на вятъра.

На другия ден се озова още в зори в каменоделнята на Гуфати, от когото бяха купили мрамора за кардинал Риарио. Този път се зае да избира внимателно и най-после се спря на един бял мрамор, изглеждащ прозрачен в ранните слънчеви лъчи и без дупки и пукнатини, както се оказа, след като го потопи във вода. Този камък си струваше петте флорина; но в кесията му останаха само три флорина — последните.

Цяла сутрин Микеланджело скицира в работническата част на Трастевере деца, които играеха на улицата или се изтягаха на сламеници пред звънтящите железарски работилници. И само след няколко дни вдигна чука и длетото, готов да нанесе първите удари. Тогава Балдучи попита:

— А няма ли да е по-добре, ако вземеш от Пиеро писмена поръчка с подпис? Той хвърля всеки флорин, с който разполага, за наемници, за да започне ново нападение срещу Флоренция.

Ала Пиеро не искаше да се занимава с договори.

— Драги Буонароти — каза той, — аз ще напусна Рим, преди да си свършил Купидона. И по всяка вероятност никога няма да се върна…

— Да не би да искате да кажете, че се отмятате от думата си, ваше превъзходителство? — Нуждата го принуждаваше да държи остричък език.

— Един Медичи никога не се отмята от думата си — отвърна студено Пиеро. — Просто съм прекалено зает. Отложи тази работа за една година…

Микеланджело излезе на мразовития площад Сант Аполинаре и извика:

— Така ми се пада!

Извика силно, жлъчно, с изкривено от възмущение лице. Само непреодолимото му желание да започне час по-скоро някаква фигура бе го накарало да сметне колебливото съгласие на Пиеро за поръчка.

Във всеки случай той извая Купидона — само заради удоволствието да работи с бял мрамор и да вдишва, каменния прах.

Два месеца на отчаяние минаха, преди да успее да си уреди нова среща с кардинал Риарио.

— Какво си приготвил сега за мен? — попита кардиналът в добро настроение. — Може би нещо решително езическо, което съответствува на онези прекрасни антични статуи в градината на кардинал Ровере?

— Да, ваше преподобие — излъга бързо Микеланджело.

Седнал на леглото в тясната си стаичка, той търсеше в паметта си най-жизнерадостния и обаятелен гръцки бог и се обливаше в пот като трескав. Във Флорентинския квартал една вечер Алтовити го бе попитал:

— Минавало ли ти е някога през ум да изваеш Бакхус?

— Не, аз рядко пия вино.

— Но Бакхус значи също Дионис, бог на природата, символ на плодородието. Той е богът, който е дарил човека с необикновени, чудесни дарове, помогнал му е да забравя нещастията си, непосилния труд, скотската трагедия на живота. Ако ни е приятно да се забавляваме, да се смеем, да пеем, да сме щастливи, значи дължим много на Бакхус.

В паметта му изплува един младеж, който беше видял в баните, младеж с атлетическо телосложение: тънки крака и кръст, силно развити гръден кош и ръце, приличен на пантера.

Работата му остана неговата единствена награда. На Разпети петък в Рим избухнаха размирици и улиците на града се обагриха с кръв. Първо стана едно сбиване по вина на въоръжените испански наемници на папата, които римляните толкова ненавиждаха, че се нахвърлиха върху тях със сопи и камъни; после мъжът на Лукреция Борджия, Джовани Сфорца, избяга от Рим, след като издаде Борджиите, че се готвели да го убият, защото искали да омъжат Лукреция за испанец; после Пиеро де Медичи отново тръгна да напада Флоренция, повел войска от хиляда и триста наемници; подир това във Флорентинския квартал избухна бунт, защото папата отлъчи Савонарола; и накрая син му Хуан Борджия биде жестоко убит. Рибари го намериха в Тибър и го измъкнаха на брега, все още облечен в кадифеното палто и мантия, с чизми с шпори, с вързани ръце, намушен на девет места с нож. Гражданите на Рим не се и мъчеха да скрият радостта си.

Над Рим владееше терор. Ватиканът и градът бяха парализирани. Жандармите на папата влизаха насила във всяка къща, където Хуан бе влизал някога, изтезаваха слугите, за да се доберат до някакви следи, претършуваха домовете на флорентинците, за да докажат, че има заговор, обвиниха в убийството отречения съпруг на Лукреция, а после и всички знатни римски семейства, обявявали се при един или друг повод против папата… докато накрая се разнесе мълва, че папата, както и целият Рим, бил убеден, че Чезаре е убил по-големия си брат, за да разчисти пътя за собствената си кариера.

Кардинал Риарио обяви траур заедно с папата. Той затвори двореца си за всички и приемаше само по най-неотложна работа. Но скулптурата съвсем не беше неотложна работа. Тя бе един лукс, от който човек тутакси трябваше да се откаже, щом нещата тръгнеха на зле.

— Кардиналът няма да помисли за скулптура дълго време — каза Лео Бальони. — Аз бих те посъветвал да си намериш друг меценат.

— В Рим? Нима отношението на кардинал Риарио няма да се отрази на целия град?

— Тъй е за жалост. Но мислиш ли, че ще си по-добре във Флоренция, където вилнее Савонарола?

— Не. Но поне ще съм у дома си. Можеш ли да ми уредиш една последна среща? За да ми се плати.

— Да ти се плати ли? Че ти не си направил никаква скулптура.

— Но съм работил. Имам готови рисунки, глинени модели. Само че не ми се разреши да започна ваянето. Кардиналът е богат човек, пък аз опрях до последния си денарий.

Той се въртя в леглото цялата нощ и беше кисел сутринта, когато Балдучи занастоява да го изведе на лов за патици из блатата:

— Чистият въздух ще ти подействува добре. Стани мъж. Аз използувам всеки свободен час за излети и лов, за да поддържам мъжката си форма.

Микеланджело знаеше какво има пред вид Балдучи под „мъжка форма“.

— Събираш пари, за да ги пръскаш по жени — каза саркастично той.

— Ама разбира се! — възкликна Балдучи. — Всеки трупа състояние, за да го похарчи някъде.

Всички неприятности назряха едновременно, като домати. Един ден Лионардо се изтърси отново — с изпокъсано расо и окървавено лице. От несвързания му разказ Микеланджело разбра, че монасите от Витербо се нахвърлили срещу него, напердашили го и го изритали от манастира, защото защищавал отлъчения Савонарола.

— Искам да си се прибера в „Сан Марко“ — каза той с дрезгав глас и облиза попуканите си устни. — Дай ми пари за връщане.

Микеланджело извади от кожената кесия последните си пари.

— И аз се чувствувам като пребит. Разчитам, че също ще се прибера у дома. Но остани при мен няколко дни, докато се пооправиш.

— Благодаря, но не мога, Микеланьоло. Благодаря ти и за парите.

От години насам Микеланджело за първи път долови благост в гласа на брата си.

Последва втори удар: вестта за смъртта на мащеха му, за която баща му пишеше с няколко несвързани изречения. „Ил Мильоре“, помисли си той с обич, „Най-доброто“. Тя бе купувала само най-доброто и бе дала най-доброто от себе си на всички тях, деветте души, на които трябваше да готви. Беше ли я обичал Лодовико? Трудно можеше да се каже. А тя беше ли ги обичала? Това голямо семейство, в което бе влязла като втора жена? Да, беше. И тя нямаше никаква вина, че единствената й дарба и радост беше готвенето. Лукреция: беше им давала с широка ръка от всичко, което имаше; и завареният й син проля една сълза за нея.

След няколко дни един слуга от „Мечата странноприемница“ донесе бележка, че Буонарото се е върнал. Микеланджело се спусна покрай градския пазар на Пиаца Навона, покрай работилниците и дюкяните, между руините на театъра на Помпей и стадиона на Домициан, покрай зеленчуковите градини към Пиаца Сант Аполинаре.

— Как е татко? — попита Микеланджело. — Как се чувствува след смъртта на Лукреция?

— Зле. Все се заключва в стаята си.

— Трябва да го оженим пак.

— Той казва, че предпочита да си живее сам, отколкото да преживее друга смърт. — Буонарото млъкна, после добави: — Търговецът е решил да иска арестуването му заради дълга. Той може да докаже, че татко е взел стоката, а това означава затвор, защото нямаме пари да я плати.

— Затвор! Дио мио! Трябва да продаде имението в Сетиняно.

— Не може. Дадено е под аренда по дългосрочен договор. Пък и татко казва, че по-скоро би отишъл в затвора, отколкото да ни лиши от последното ни наследство.

— Това ли е последното ни наследство, една къща? — кипна Микеланджело. — Последното ни наследство е името Буонароти. И ние трябва да го защитим.

— Но какво да направим? Аз печеля само по няколко скуди на месец.

— Аз пък не печеля нищо. Но ще спечеля! Ще накарам кардинал Риарио да разбере, че съм прав.

Кардиналът го изслуша, като си играеше спокойно с дългата златна верижка на врата си.

— Не съм и помислил, че човек може да изгуби толкова време, без да получи нищо.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство. Знаех си, че ще бъдете щедър.

— Наистина ще бъда. Отказвам се от всички права върху мрамора и от тридесет и седемте дуката, които той ми струва. Мраморът е твой — награда за търпеливото ти чакане.

Оставаше му само един източник: флорентинските сарафи Ручелаи и Кавалканти. Щеше да вземе назаем. Той седна и написа на баща си писмо, в което казваше: „Ще ти изпратя каквото поискаш, дори ако за това се наложи да се продам като роб.“ После отиде при Паоло Ручелаи и му обясни безизходното си положение.

— Заем от банката ли? — попита Паоло. — Не, ще ти излезе твърде скъпо при двадесет процента лихва. Но от мен може, като личен заем без лихва. Двадесет и пет дуката ще ти свършат ли работа?

— Аз ще ви ги върна, ще видите.

— Забрави ги, докато в кесията ти не звъннат нари.

— Той се втурна през лабиринта от непавирани улици, задръстени от движение и затлачени с пясък от реката, даде на Буонарото подписаната от Ручелаи бележка за заема, добави от себе си друга бележка до търговеца Консилио, в която му съобщаваше, че поема отговорността за остатъка от дълга, и обещаваше да го изплати до една година.

— Ето това искаше татко, разбира се — каза замислено Буонарото, опипвайки двете бележки. — Той не може да печели повече; чичо Франческо също. Ти и аз — това сме сега Буонаротите. Не можем да очакваме помощ от Лионардо или Джовансимоне. А малкият, Сиджизмондо… него го махнаха от Гилдията на винарите. Щом татко види тези бележки, издръжката на семейството ще легне на твоя гръб.

Сполуките идват накуп, както падат зрелите праскови от дърветата. Микеланджело завърши полирането на своя „Купидон“ едно чудно, току-що разсънило се дете, протегнало ръчици в очакване майка му да го вземе. Балдучи бе очарован от неговата жизнерадостна топлота, от гладката като коприна фактура. Той попита дали не могат да го закарат до къщата на Гали, за да го покажат на господаря му — Якопо Гали.

Нямаше го Буджардини да пренесе фигурата с количка. Балдучи нае едно муле с големи дисаги. Микеланджело уви скулптурата в одеяло и поведе животното покрай „Сан Лоренцо ин Дамазо“, по тясната уличка Лентари ин Парионе. Къщата на Якопо Гали бе строена от един от дедите му. Гали беше благодарен на този свой предшественик, защото наред с това той бе сложил началото и на колекция от старинни скулптури, която отстъпваше само пред колекцията на кардинал Ровере.

Докато Балдучи привързваше мулето, Микеланджело разви Купидона. Когато се спусна по широката каменна стълба, Микеланджело се озова в един атриум, заграден от три страни от самата къща, а откъм четвъртата — от стълбата, която създаваше илюзия, че това е един хлътнал двор; или, както си помисли Микеланджело, като се огледа набързо, един хлътнал хаос от статуи, мраморни фризове и дебнещи зверове.

Якопо Гали, който бе завършил римския университет и оттогава насам четеше всеки ден, остави Аристофановата комедия „Жаби“ и започна да се измъква от ниския лежащ стол; той се изправя толкова дълго, че сякаш никога нямаше да се източи докрай: шест стъпки, шест стъпки и половина, а дали нямаше и седем? Най-високият човек, когото Микеланджело бе виждал, с поприведени рамене, защото цял живот се бе навеждал над ниските римляни. Микеланджело приличаше на малко дете пред него.

— О, пристигате със статуя в ръце. Най обичам да гледам статуи в градината си.

Микеланджело постави фигурата на масата до книгата на Гали, обърна се и го погледна в сините очи.

— Страхувам се, че съм донесъл „Купидон“ в една сурова арена.

— Мисля, че не е тъй — отвърна тихо Гали, като се стараеше гласът му да не гърми много. — Балдучи, заведи приятеля си Буонароти в къщата, да хапнете по резен студена диня.

След малко двамата се върнаха в градината и видяха, че Гали беше махнал един торс от пиедестала на ниската стена до стълбата и беше сложил на негово място „Купидон“. Гали се бе настанил отново в лежащия стол. Застанал зад домакина, Микеланджело сега имаше възможност да разгледа трите гръцки торса, римския саркофаг, храмовия фриз, плочата с огромния седнал грифон, египетския лъв с почти човешка глава.

Очите на Гали блещукаха.

— Имам чувството, че този Купидон стои там още от деня на моето рождение, потомък по права линия на коя и да е от тези статуи. Бихте ли ми го продали? И каква цена ще определим?

— Това ще решите вие — отвърна скромно Микеланджело.

Кажете ми първо какво ви е положението. Микеланджело му разправи как е изкарал една година при Риарио.

— И тъй, накрая сте останали само с къс мрамор и без нито едно скудо, нали? Да речем, че „Купидон“ струва петдесет дуката. Понеже знам, че сте в нужда, ще оставя скъперника в мен да намали цената на двадесет и пет дуката. Но понеже мразя да се хитрува, когато се касае до изкуство, ще взема двадесет и петте дуката, които смятах да ви намаля, и ще ги добавя към първоначално определената цена. Одобрявате ли моята формула?

Микеланджеловите кехлибарени очи заблестяха.

— Синьор Гали, от една година съм в Рим и все си мисля лоши работи за римляните. Заради вас дължа извинение на целия град.

Гали се поклони и седна.

— Кажете сега за тази мраморна колона от седем стъпки. Какво, според вас, може да се извае от нея?

Микеланджело му обясни, че е приготвил скици за един Аполон, една Пиета и един Бакхус. Това заинтригува Гали.

— Досега не съм чувал по нашите места да е изравян някой Бакхус, но има един-два, донесени от Гърция — фигури, изобразяващи старци с бради, малко скучни.

— Не, не, моят Бакхус ще бъде млад, както се полага на един бог на радостта и плодородието.

— Донесете ми скиците утре в девет.

Гали донесе от къщата кесия със седемдесет и пет дуката и я подаде на Микеланджело. Скулпторът поведе мулето по тъмнеещите улици към обора, където плати за използуването му, после се отправи към Ручелаите, за да върне борча си от двадесет и пет флорина.

На другата вечер той пристигна в градината на Гали в уреченото време. Нямаше никого. Започна да му се струва, че са минали часове. Вече си представяше как ще зареже мрамора или ще го препродаде на Гуфати на много по-ниска цена и ще се върне във Флоренция със следващия керван. И в този миг Гали влезе в градината, поздрави го, наля по чаша питие за двамата и се задълбочи в разглеждане на рисунките. Синьора Гали, висока, гъвкава жена, вече не млада, но запазила патрицианската си красота, скоро се присъедини към тях за вечеря. Вечеряха на свещ. Прохладен ветрец раздвижи лятната жега. Като се наядоха, Гали попита:

— Съгласен ли сте да пренесете тук мрамора и да изваете за мен този Бакхус? Ще ви дам и стая за живеене. И ще ви платя триста дуката за завършената статуя.

Микеланджело наведе глава, за да не го издаде блясъкът на свещта. Беше спасен от позорно завръщане във Флоренция, от поражение.

И въпреки това на другата сутрин, докато вървеше с торбата дрехи под мишница край каруцата на Гуфати, с която прекарваше мрамора от двореца на Риарио у Гали, той се почувствува като амбулантен търговец. Нима щеше да изживее годините си, местейки се от един милосърден дом в друг? Той знаеше, че много художници ходеха от дворец на дворец, от меценат при меценат, че повечето от тях се радваха на добра квартира, храна и прием; но той знаеше също, че такъв живот не би го задоволил. И си даде дума в близко бъдеще да стане сам господар на себе си, със собствен покрив.