Ървинг Стоун
Страдание и възторг (18)

5

С първата непоносима жега, която висна над градината, дойде и първата злополука — със Соджи. Неговото въодушевление вехнеше като тревата на моравата. Той нито бе спечелил награда, нито имаше поръчки и макар че Бертолдо му плащаше по няколко монети, доходите му бяха по-високи само от доходите на Микеланджело, който нямаше никакви. Ето защо Соджи си помисли, че Микеланджело може да се присъедини към него.

Една задушна вечер към края на август той изчака всички да си отидат, захвърли инструментите и пристъпи към най-новия ученик.

— Микеланджело, хайде да се махнем оттук и двамата. Цялата тази глупост е толкова… толкова неизгодна. Да се спасяваме, докато все още има време.

— Да се спасяваме ли? От що?

— Прогледни, не бъди сляп! Никога няма да получим нито поръчки, нито пари. Кой всъщност живее от скулптура?

— Аз.

Чувството на отвращение, негодувание и дори страх, издълбани върху лицето на Соджи, бяха по-красноречиви от всичко, което той бе успял да изрази със своите восъчни или глинени фигури.

— Къде ще намерим работа? Ако Лоренцо умре…

— Но той е толкова млад човек, едва четиридесетгодишен.

— … тогава няма да имаме вече ни покровител, ни градина. Нима ще скитаме из Италия като просяци с шапка за милостиня в ръка? „Трябва ли ви мрамороделец? Нужна ли ви е една мадона? Една пиета? Мога да ви направя, стига да ми дадете подслон и храна.“

Соджи наблъска малкото си лични вещи в една торба.

— Ами! Искам да имам такъв занаят, че хората да ме търсят. Всеки ден! За хляб или свинско, за вино или чорапи. Народът не може да живее без тези неща, трябва да пазарува всеки ден. И аз всеки ден ще продавам. И ще живея от продаденото. Аз съм практичен човек, трябва да знам, че ще печеля на ден по толкова и толкова солди. Скулптурата е най-ненужният лукс, тя стои на последно място. Пък аз искам моят занаят да стои на първо място. Какво ще кажеш, а, Микеланджело? Още не си получил ни едно скудо. Я се погледни какъв си дрипав. Нима искаш да живееш цял живот като просяк? Напусни още сега, с мене. Ще си намерим заедно работа…

Този гняв на Соджи бликаше издълбоко, той се бе трупал цели седмици, може би месеци. Въпреки това подсъзнателно Микеланджело се забавляваше мъничко.

— За мен скулптурата стои на първо място, Соджи. Всъщност друго няма. Аз казвам скулптура, и край.

— Точно тъй, край — съгласи се Соджи. — Баща ми познава един месар на Понте Векио, който си търси помощник. Няма разлика между длетото и ножа…

На другата сутрин, като научи за напускането на Соджи, Бертолдо сви рамене.

— Това са злополуките в скулптурата — рече той. — Всеки човек е роден с малко дарба; но у повечето пламъкът угасва твърде бързо. — Той прокара примирено пръсти през бялата си коса. — Това всякога се случва в ателиетата. Още отначало си знаеш, че част от преподавателските ти усилия ще отиде на вятъра; но не можеш да се откажеш за това, нали всичките ти ученици ще пострадат. Такива като Соджи към скулптурата ги тласка не обич или влечение, а въодушевлението на младостта. И щом този първи порив започне да гасне, те си казват: „Стига химери! Подири сигурен начин на живот.“ Като станеш ръководител на ателие, ще се убедиш, че това е вярно. Скулптурата е усилен, скотски труд. Човек не бива да става художник, защото може, а защото трябва. Изкуството е само за тези, които биха били нещастни без него.

На другата заран кръглоликият Буджардини, пораснал не на височина, а на ширина, пристигна като нов ученик в градината. Микеланджело и Граначи го прегърнаха сърдечно.

След като завърши картината за Лоренцо, Граначи проявяваше такъв организаторски талант, че Лоренцо го покани да стане управител на градината. За Граначи беше удоволствие да прекарва времето си в изпълнение на тази длъжност — да осигурява подходящ камък, желязо или бронз, да урежда конкурси за учениците, да взема скромни поръчки от гилдиите.

— Граначи, не бива тъй — протестира веднаж Микеланджело. — Ти не си по-малко даровит от другите в градината.

— Но тази работа ми прави удоволствие — отвърна меко Граначи.

— Тогава остави това удоволствие. Ако ни трябва въглен или модел, пека сами си го намерим. Защо трябва ти да изоставяш своята работа, за да помагаш на нас да си вършим нашата?

Граначи не остана безчувствен към похвалата, скрита в гнева на Микеланджело.

— Има време за всичко, драги — отвърна той. — Рисувал съм и пак ще рисувам.

Но когато Граначи се върна към рисуването, Микеланджело се ядоса повече от всякога; защото Лоренцо бе накарал приятеля му да направи декорите за една алегорична драма, както и плакарди и украса за някакво зрелище.

— Граначи, глупако, как можеш да си пееш тъй весело и да рисуваш карнавална украса, която ще изхвърлят още на другия ден след празненството?

— Но аз обичам да се занимавам с неща, които ти наричаш незначителни. Не може всичко да бъде дълбоко и вечно. Едно зрелище, едно празненство са по-важни, защото доставят удоволствие на народа, а удоволствието е едно от най-значителните неща в живота, толкова важно, колкото и яденето, пиенето или изкуството.

— О… ти… флорентинец такъв!