Ървинг Стоун
Страдание и възторг (87)

5

Той стигна във военния стан на Юлий край брега на река Рено през дълбок сняг. Загърнал се до гуша с огромно ватирано и подплатено с кожи палто, със сива вълнена качулка, която закриваше ушите, челото и устата му, Юлий правеше преглед на войските си. Явно не беше доволен от състоянието на войниците, защото ругаеше офицерите с неприлични думи и ги наричаше „крадци и негодници“.

Алдовранди беше разправил на Микеланджело разни неща за папата: как печелел възхищението на почитателите си като „пригоден за военния живот“, понеже прекарвал дълги часове с войниците си в лошо време, не падал по-долу от тях при понасяне на лишения и в псуването и приличал на старозаветен пророк, когато се носел нагоре-надолу пред редиците и кряскал заповеди, което карало войските да викат: „Светейши отче, ние ви смятаме за наш командир!“, а хулителите му полугласно да мърморят:

— „Светейши отче“! Как ли не! Нищо не е останало от духовника освен расото и името!

Юлий заведе Микеланджело в шатрата си, облечена с топли кожи. Придворни и кардинали се насъбраха около престола.

— Буонароти, мислех си какво ли бих искал да изваеш за мене. Една исполинска бронзова статуя. Мой портрет в тържествени одеяния и тройна корона…

— Бронзова!

Това бе отчаян вик, изтръпнал се от дълбините на неговото същество. Да беше предвидил и най-малка вероятност папата да го осъди да работи бронз, никога нямаше да се завърне в Болоня. Той възрази:

— Това не е мой занаят!

Странната мъртвешка тишина, която беше настъпила предишния ден в трапезарията на двореца, се възцари сред военните и прелатите в шатрата. Лицето на папата се изчерви от гняв:

— Ние сме осведомени, че си създал бронзов „Давид“ за френския маршал дьо Жие. За него това е твой занаят, а за твоя понтифекс не е!

— Ваше светейшество, аз изработих тая статуя, защото ме накараха да я направя като услуга на Флоренция.

— Ето! Ти ще направиш тая статуя като услуга на своя папа!

— Светейши отче, тая статуя е лоша скулптура! Тя не е довършена. Аз не разбирам нищо от леярство, шлифоване…

— Достатъчно! — Лицето на папата пребледня от обзелата го бясна ярост. — Не стига, че пренебрегна заповедите ми седем месеца и отказваше да се върнеш на служба при мен! Ето че и сега противопоставяш волята си на моята! Ти си непоправим!

— Не и като ваятел на мрамор, светейши отче!

— Позволете ми да вая мраморните си статуи и ще се уверите, че съм най-послушният работник на ваша служба.

— Заповядвам ти, Буонароти, да не поставяш повече ултиматуми. Ще ме изваеш в бронз за „Сан Петронио“, за да ми се кланя Болоня, когато се върна в Рим. Върви сега и разучи мястото над главния портал. Ние ще ти изградим ниша, голяма, колкото позволява пространството между портала и прозореца. Ще изваеш огромна бронзова статуя, голяма, колкото може да се побере в нишата.

Микеланджело разбра, че ще трябва да изработи тази бронзова статуя, за да се върне към мраморните си скулптури. И все пак може би това наказание не беше по-лошо от седемте месеца, които беше вече пропилял зарад своя бунт против Юлий.

Надвечер той се върна пак в стана на папата.

— Колко голяма статуя можеш да сместиш там? — попита Юлий.

— Ако е седнала фигура, тринадесет до четиринадесет стъпки.

— Колко ще струва?

— Мисля, че мога да я излея за хиляда дуката, но това не е мой занаят и не искам да поема отговорност.

— Ще я правиш отново и отново, докато сполучиш, а аз ще ти дам достатъчно пари, за да бъдеш щастлив.

— Светейши отче, вие можете да ми дарите щастие само като ми обещаете, че ако бронзовата статуя ви хареса, ще ми позволите да продължа да вая мрамор. Ако ваше светейшество ми даде това обещание, аз ще имам двадесет пръста, с които да изготвя статуята.

— Главата на църквата не прави пазарлъци! — кресна Юлий. — Донеси ми скиците си точно след една седмица. Свободен си!

 

 

Унизен, Микеланджело се върна на Виа ди Мецо ди Сан Мартино, качи се по стълбите до жилището на Клариса. Тя беше облечена с рокля от тъмнорозова коприна с дълбоко деколте и бухнали ръкави, с розов кадифен колан около кръста, а косата и бе стегната с наниз от скъпоценни камъни. Тя хвърли бегъл поглед на бледото му измъчено лице, целуна го между очите, по счупения и хлътнал нос. Чувствата се пробудиха във вкочанените му ум и тяло.

— Ял ли си днес? — попита го Клариса.

— Само калай.

— Има топла вода на печката. Искаш ли да се окъпеш, че да се отпуснеш?

— Благодаря.

— Можеш да се окъпеш в кухнята, докато ти намеря нещо за ядене. Аз ще ти изтъркам гърба.

— Никога никой не ми е търкал гърба.

— Изглежда, има много неща, които никога никой не ти е правил.

— И може никога да не ми прави пак.

— Ти си потиснат. Какво лошо ти е казал папата?

Той й разправи как папата поискал бронзова фигура, почти толкова голяма, колкото огромният конник на Леонардо в Милано, който не е могъл да бъде излят.

— Колко време ще ти трябва за скиците?

— За да задоволя Юлий? Един час…

— Тогава си свободен цяла седмица.

Тя наля гореща вода в дълго овално корито, даде му калъп парфюмиран сапун. Той хвърли дрехите си на кухненския под, стъпи предпазливо в горещата вода, сетне с въздишка на облекчение протегна крака.

— Защо не я прекараш тука тая седмица? — рече Клариса. — Ще бъдем само двамата. Никой няма да знае къде си, никой няма да те тревожи.

— Цяла седмица да мисля само за любов! Възможно ли е? Нито веднъж да не помисля за глина или бронз?

— Аз не съм нито глина, нито бронз.

Микеланджело посегна към нея с мокрите си сапунисани ръце. Тя се наведе.

— Толкова години твърдя, че женското тяло не е хубаво за ваяне. Не съм бил прав. Ти имаш най-прекрасната снага на света!

— Веднъж ми каза, че съм безупречно изваяна.

— От розов крестодски мрамор. Аз съм добър скулптор, но никога не бих могъл да те овладея.

— Ти вече си ме овладял.

Тя се изсмя — с мек мелодичен глас, който разсея сетните остатъци от униженията на тоя ден.

— На̀, избърши се пред огъня.

Той се изтърка, докато се зачерви, след това Клариса го загърна с друга огромна хавлия, настани го на масата пред димяща чиния с тънко нарязано телешко месо и грах.

— Трябва да обадя на Джанфранческо Алдовранди, Той ме покани да остана при него.

Тя се смрази за миг, сякаш я бяха изправили пред миналото, отдавна заличило се в паметта й.

— Не се тревожи, скъпа. Той знаеше, че те желая още преди десет години.

Тялото й се отпусна и отново придоби котешката си грация. Тя седна срещу него, подпря лице с две ръце, загледа го с широко отворени очи. Той се нахвърли върху храната. Заситил се, Микеланджело отдръпна стола си от масата, обърна се към огнището, та да може пламъкът да лиже ръцете му, лицето. Клариса дойде и седна в краката му с гръб, опрян на неговите пищяли. Усещането на плътта и през роклята го пареше по-силно от жарта на огъня.

— Никоя друга жена не ме е накарала да я пожелая! — възкликна той. — Как може да се обясни това? — Любовта не се поддава на обяснения. — Тя се обърна, застана на колене, обви дългите си изящни ръце около врата му. — Човек трябва да й се наслаждава.

— И да й се възхищава — промълви Микеланджело. Той избухна в звънлив смях. — Сигурен съм, че папата не е имал намерение да ми направи добро, но ми го направи… за първи път.

През последния подиробед на седмицата, изпълнен със сладостна умора, неспособен да усети никоя част от тялото си без известно усилие, забравил светските грижи, Микеланджело взе рисувателна хартия, парче въглен и откри, развеселен, че едва му стига воля да го движи по хартията. Той си спомни стиховете на Данте:

… щом се напух седи,

към слава никога се не отива:

без нея смъртният какви следи

оставил би след себе си там горе? —

дим във небе и пяна над води.

С усилие си припомни Юлий, седнал в голямата тронна зала на Апартамента Борджия, облечен с дългите бели одежди. Пръстите му се задвижиха. В течение на няколко часа той направи пробни рисунки на Юлий в десетина различни положения, докато улови една тържествена поза: левият крак на папата беше изпънат, десният, подвит навътре, почиваше на повдигната основа за опора, едната ръка бе простряна напред, може би за да благослови, а другата държеше някакъв плътен предмет. Краката на папата щяха да бъдат покрити с одеждите, тъй че щеше да се наложи Микеланджело да излее почти тринадесет стъпки тежки бронзови дипленици. Открити щяха да останат пръстите на двете ръце и колкото можеше да се види от чертите на Юлий под тройната корона.

— Ами лицето на папата? — попита Клариса, Светият отец няма да е доволен, ако не може да се познае.

— Единственото нещо, което мразя повече, отколкото да правя одежди, е да правя портрети. Както казваше моят приятел Якопо Гали: „След вкусното месо идва киселият сос.“

В уречения час той се яви при Юлий със скиците в ръка. Папата изпадна във възторг.

— Виждаш ли, Буонароти, аз бях прав; ти умееш да правиш бронзови статуи.

— С ваше позволение, светейши отче, това не е бронз, а въглен. Но ще направя всичко, което е по силите ми, за да се върна при мраморните блокове в Рим. А сега, ако наредите на ковчежника си да ми изплати известна сума, ще купя материали и ще започна работата.

Юлий се обърна към господин Карлино, папския ковчежник, и рече:

— Ще дадеш на Буонароти колкото му трябва.

Карлино, мъж с жълто лице и тънки устни, му наброи сто дуката от едно ковчеже. Микеланджело изпрати човек да повика Ардженто, който беше наблизо, във Ферара, и писа на Манфиди, новия Вестител на Синьорията, да го пита дали не може двамата бронзолеяри Лапа и Лоти, които служеха при Катедралата, да бъдат изпратени в Болоня, да му помогнат при изливането на статуята на папата. Предлагаше им богата плата.

Той нае един бивш сайвант за коли на Виа де Тоски (Тосканска улица) с висок таван, каменни стени и неравен оранжев тухлен под. Имаше градина с врата в дъното и ниша с огнище за готвене. Стените не бяха видели капчица боя от сто години, но за разлика от жилището му в Рим бяха сухи, без петна от влага. След това се отби в дюкян за стари вещи, където намери пратско двойно легло, широко десет стъпки. От двете страни и откъм краката имаше ниско стъпало, което служеше за пейка и като ракла. Леглото имаше балдахин, завеси и дюшек на ивици, стар и сбит на бучки, но чист. Микеланджело купи и кухненска маса, и няколко небоядисани дървени стола.

Ардженто пристигна от Ферара, обясни, че не е могъл да напусне стопанството на брат си, когато Микеланджело го беше извикал в Рим през пролетта, и нареди кухнята си в нишата.

— Искам да науча как се работи с бронз — каза той на Микеланджело, докато миеше стените и пода.

Лапо и Лоти пристигнаха два дена след него, привлечени от предложената им надница, по-висока от тази, която вземаха във Флоренция. Лапо, четиридесет и една годишен, значително по-дребен от Микеланджело на ръст, имаше такова честно лице, че Микеланджело му повери всичките покупки на материали: восък, глина, платно, тухли за леярските пещи. Лоти, изучил златарството в работилницата на Антонио Полайуоло, беше мършав, червенобузест, съвестен четиридесет и осем годишен занаятчия, който служеше като майстор леяр във флорентинската артилерия.

Пратското двойно легло дойде като изпратено от бога; след като Лапа купи материалите, а Ардженто набави продукти и няколко съда за кухнята, стоте дуката свършиха. Четиримата мъже спяха заедно на леглото, което при десетте стъпки ширина беше достатъчно удобно за тях. Само Ардженто се чувствуваше нещастен и се оплака на Микеланджело:

— Всичко струва толкова скъпо! Дюкяните са така претъпкани с придворни и свещеници, че никой не услужва на бедняк като мен.

— Търпение, Ардженто! Ще поискам от господин Карлино още пари и тогава ще те заведа да се подстрижеш и ще ти купя нова риза.

— Не си заслужава — отвърна Ардженто, който приличаше на нестригана овца; — бръснарите взимат двойна цена.

Господин Карлино изслуша искането на Микеланджело с мрачно замислен поглед.

— Както и повечето хора от народа, Буонароти, ти имаш неправилна представа за ролята на папския ковчежник. Моята работа не е да раздавам пари, а да изнамирам начини да отказвам на хората.

Микеланджело упорито настоя:

— Аз не съм искал да правя тая статуя. Вие ме чухте, когато казах, че чистата цена ще бъде хиляда дуката. Светият отец каза да ми платите разноските. Не мога да уредя бронзолеярска работилница без средства!

— Какво направи с първите сто дуката?

— Това не ви влиза в работата. Папата каза, че ще ми давате достатъчно пари, за да се чувствувам щастлив.

— За това няма да стигнат всичките пари на света — студено отсече Карлино.

Микеланджело излезе вън от себе си, изруга ковчежника с язвителна тосканска дума. Карлино се сви, захапа долната си устна.

— Ако не ми дадете още сто дуката — продължи Микеланджело, — ще отида при папата и ще го уведомя, че ме принуждавате да изоставя статуята!

— Донеси ми надлежно подписани разписки за първите сто дуката и писмена сметка за какво искаш да похарчиш вторите сто. Аз трябва да поддържам счетоводството на папата в ред.

— Вие сте като кучето на градинаря, дето и само не яде зеле, и на другите го не дава.

Едва забележима усмивка бързо премина от зорките очи на ковчежника към устните му, сякаш прехвърляше сметка от главната книга в касовата.

— Моята работа е да карам хората да ме намразват. Тогава идват при мене колкото може по-рядко.

— Аз пак ще дойда!

Лапо го успокои:

— Аз помня за какво съм харчил. Ще напиша разписките.

Микеланджело мина през Пиаца Маджоре, после край „Сан Петронио“ до откритата галерия, заградена от къщите на банкерите и Болонския университет, пресече Борго Саламо и се запъти на югоизток, към Пиаца Сан Доменико. Вътре в черквата, задушна от тамяна, каден през утринната служба, той отиде направо при мраморния саркофаг на Дел Арка и леко се усмихна, загледан в собственото си снажно селянче с орлови крила, обично погали с ръце престарелия „Свети Петроний“ с умно, благочестиво лице, който държеше в прегръдките си макет на Болоня. Наведе се да подуши чистите бели кристали на „Свети Прокъл“ с препасана риза и великолепни мускулести крака. Изведнъж той се изправи. „Свети Прокъл“ беше счупен и несръчно закърпен на две места.

Микеланджело усети, че някой се взира в него, завъртя се, видя един мъж с приличаща на яйце глава, заострена към горния си край и по-широка долу; дрипава риза закриваше оранжевите му от праха на боланската пръст гърди, месести ръце и рамена.

— Винченцо!

— Добре дошъл пак в Болоня.

— Негоднико, ти си изпълнил обещанието си да счупиш една от скулптурите!

— В деня, когато тя падна, аз бях вън от града, правех тухли. Мога да го докажа.

— Ти си се погрижил за тая работа.

— То би могло да се случи пак. Има лоши хора, които казват, че твоята статуя на папата ще бъде претопена в същия ден, когато войниците му напуснат Емилия.

Микеланджело пребледня.

— Ако доложа това на Светия отец, той ще заповяда да те нарежат на парчета насред градския площад!

— Мене ли? Няма по-благочестив човек от мене! Аз ще коленича и ще се прекръстя, преди да ме убият. Но има някои скулптори, които заплашват.