Ървинг Стоун
Страдание и възторг (92)

10

Той се върна при Сангало и до вечерта писа писма: на Ардженто, когото подканваше да тръгне по-скоро за Рим: на Граначи, когото молеше да дойде и да му организира ателието; на семейство Тополино, като питаше дали познават някой каменоделец, който би искал да му помогне в грубирането на мраморните колони. Сутринта пристигна слуга от папата, за да му съобщи, че къщата, където от две години вече лежат предишните му мраморни блокове, е все още на негово разположение. Микеланджело отиде в каменоделнята на Гуфати и пазари семейството да прекара мраморните късове от Пиаца Сан Пиетро до къщата. Няколко от по-малките блокове бяха откраднати.

Не можа да намери Козимо, дърводелеца; съседите смятаха, че е умрял в болницата „Санто Спирито“; но същия подиробед изведнъж се появи луничавият Пиеро Росели, натоварен с пакети, за да сготви ливорнийската си рибена яхния. Докато „качучото“ къркореше в своя сос с джоджен, Микеланджело заедно с Росели обиколи къщата, която не бе обитавана, откакто я беше изоставил набързо преди две години. Кухнята беше от небоядисани тухли, малка, но достатъчно удобна за готвене и хранене. Това, което някога е било салон, можеше да се приспособи за сносно ателие. В покритата веранда, ако се подредеше внимателно, щеше да се събере всичкият мрамор и двете небоядисани тухлени спални щяха да служат за спане на цялото ателие.

През май Микеланджело подписа договор за Сикстинската капела и получи петстотин големи златни дуката от папската хазна. Той заплати отдавна пресрочения си дълг към Балдучи, отиде при търговеца на мебели в Трастевере и купи покъщнина, която удивително приличаше на върнатата от Балдучи преди осем години. Нае младо римлянче да се грижи за къщата. Момчето го излъга в пазарските сметки и той го изпъди. Второто момче открадна няколко дуката от кесията му, преди да го хване.

Граначи пристигна към края на седмицата и се отби в една бръснарница да подстриже русите си коси. Беше вече открил елегантните магазини за мъжко облекло на Пиаца Навона и донесе в къщата на Микеланджело чифт нови черни къси панталони, риза, бродирано със сърма наметало до кръста и малка раирана шапчица, която се носеше накривена на една страна.

— Никога в живота си не съм се радвал така на някого — възкликна Микеланджело. — Трябва да ми помогнеш да съставя списъка на помощниците.

— Чакай де — каза Граначи и сините му очи заиграха; — това е първото ми идване в Рим. Искам да видя забележителностите.

— Утре ще те заведа в Колизея, баните на Каракала, на Капитолийския хълм…

— Има време за всичко. Но тая вечер искам да отидем в модните пивници, за които съм слушал толкова много.

— Отде ще ти зная аз такива неща? Аз съм работник човек. Но ако не се шегуваш, ще попитам Балдучи.

— Никога не се шегувам с удоволствията си.

Микеланджело придърпа два стола към кухненската маса.

— Иска ми се да събера художниците, с които работехме при Гирландайо: Буджардини, Тедеско, Чиеко, Балдинели, Якопо.

— Буджардини ще дойде. Тедеско, също, макар че не вярвам да разбира сега от рисуване повече, отколкото разбираше при Гирландайо. Якопо е готов да отиде където и да е на чужди разноски. Но за Чиеко и Балдинели не зная дали още се занимават с художество.

— Кого можем да повикаме?

— Себастиано да Сангало на първо място. Той се смята за твой ученик, рисува всеки ден твоите „Къпещи се“, чете лекции за тях на нови художници. Ще трябва да потърся пети. Не е лесно да намериш пет художници, всичките свободни по едно и също време.

— Чакай да ти дам списък на боите, които да заръчаш. Тукашните римски бои нищо не струват.

Граначи изгледа лукаво приятеля си.

— Ти май не харесваш нищо в Рим.

— Може ли един флорентинец да хареса тук нещо?

— Аз ще харесам. Чувал съм за изтънчените и красиви куртизанки, които имали очарователни вили. Щом вече трябва да остана тука и да ти помагам да измажеш тоя свод, ще си намеря някоя съблазнителна любовница.

Едно писмо донесе на Микеланджело новината, че е починал чичо му Франческо. Леля му Касандра, след като беше живяла със семейството четиридесет години, се върнала в бащиния си дом и завела дело срещу Буонаротиевци, за да ги принуди да й върнат зестрата и да заплатят дълговете на Франческо. При все че между Микеланджело и чичо му никога не бе имало истинско приятелство, чувството му за кръвна връзка бе твърде силно. Опечали се много от кончината на втория по старшинство Буонароти. И се разтревожи. Баща му, изглежда, искаше от него да се бори срещу иска на Касандра, да наеме защитник, да се влачи по съдилищата…

На другия ден той събра сили да отиде пак в Сикстинската капела. Там завари Браманте, който даваше нареждания на дърводелците как да провесят скеле от тавана с помощта на четиридесет кухи пръта, прокарани през циментния свод и вързани един за друг в помещението за войници горе.

— Ето ви скеле, на което ще работите, без да ви е страх, до края на живота си.

— Така бихте искали да бъде, Браманте, но в действителност ще е само за няколко месеца. — На Браманте сякаш муха му заседна на гърлото. Папата надали е измислил сам да му натрапи този таван. Микеланджело разгледа скелето и смръщи вежди. — Какво точно смятате да направите с дупките в тавана, след като се махнат прътите?

— Да ги замажа.

— Как ще стигнем до тях, за да ги замажем, след като свалим скелето? Някой орел ли ще яхнем?

— … За това не съм помислил.

— Нито сте помислили какво ще правим с четиридесет грозни, замазани с цимент дупки сред моите стенописи, когато свърша работата, нали? Хайде да поговорим за това с понтифекса.

Папата диктуваше бревета едновременно на няколко секретари. Микеланджело изложи положението кратко и ясно.

— Разбирам — каза Юлий. Той изгледа озадачено Браманте. — Какво всъщност си възнамерявал да направиш с тия дупки в тавана, Браманте?

— Просто да ги оставя, както оставяме дупките в страничните стени на сградите, когато издърпаме прътите, които държат скелето. Друго нищо не може да се направи.

— Вярно ли е това, Буонароти?

— Положително не, светейши отче. Аз ще издигна скеле, което изобщо няма да допира тавана. Тогава стенописът ще остане непокътнат.

— Вярвам ти. Свали скелето на Браманте и си направи друго сам. Шамбелане, ще платиш на Буонароти разноските за ново скеле.

Микеланджело се обърна и видя Браманте да хапе ъгълчето на устната си.

Той заповяда на дърводелците да свалят скелето. Когато всичкият дървен материал и въжа бяха смъкнати на пода на капелата, Мотино, гърбавият старши майстор на дърводелците, попита:

— Ще използувате ли тия материали за вашето скеле?

— Въжето не. Можеш да го вземеш.

— Но то струва пари. Бих могъл да го продам на доста добра цена.

— То е твое.

Мотино изпадна във възторг:

— Това значи, че ще имам зестра за дъщеря си! Сега тя ще може да се омъжи! В Рим разправят, че сте били труден човек, господин Буонароти. Сега виждам, че това е лъжа. Бог да ви благослови!

— Точно от това имам нужда, Мотино. От божията благословия. Ела пак утре.

През нощта той блъска над тази задача ума си, който смяташе за най-добрата си работилница. Понеже никога не беше виждал скеле, каквото беше обещал на папата, налагаше му се да го измисли. Самата капела беше разделена на две части от резбованата преграда на Мино да Фиезоле: едната за миряни, която той щеше да изрисува първа, и по-голямото отделение, или презвитерията, за кардинали. След това идваха олтарът и папският престол. На задната стена беше фреската „Успение Богородично“ на някогашния му враг Перуджино. Стените бяха дебели и яки, можеха да устоят на всякакво налягане. Ако строеше с дъски, здраво запънати в тях, тогава колкото по-голяма тежест се сложеше върху скелето, толкова по-голямо щеше да е налягането и толкова по-сигурно съоръжението му. Задачата беше как да закрепи краищата на дъските, понеже не можеше да изкърти дупки в стените. Тогава си спомни за издадения корниз; този ръб нямаше да е достатъчно як, за да издържи тежестта на скелето и хората, но можеше да даде опора за дъските.

— Може и да стане — каза Пиеро Росели, който често трябваше сам да си прави скелето. Той обясни на Мотино как да запъне дъските и да построи моста. Микеланджело и Росели го изпитаха, повикаха един по един дърводелците. Колкото повече се увеличаваше тежестта, толкова по-здрав ставаше мостът. Те ликуваха. Наистина това беше твърде малка победа, но все пак тя му даде подтик да се залови за отблъскващата го работа. Ардженто писа, че не можел да напусне стопанството на брат си, преди да приберат жетвата. Пък и Граначи не можа да събере нужните помощници с писма.

— Ще трябва да отида във Флоренция и да им помогна да си довършат поръчките. Може да ми отнеме един-два месеца, не ти обещавам да доведа всички, които ти искаше.

— Аз ще изработя скиците. Когато се върнеш, ще бъдем готови да започнем картоните.

Разгоря се лятото. Зловонни изпарения нахлуха от блатата. Не можеше да се диша. Половината град се изпоразболя от тежест в главата и болки в гърдите. Росели, единственият му другар през тези задушни дни, избяга в планините… Микеланджело се изкачваше по стълбите на скелето си в зори, жестоко измъчван от желанието да хване чук и длето. Вместо това всичките тези душни дни чертаеше мащабни модели на дванадесетте пандантива, на които щеше да изрисува апостолите, изрязваше от хартия контурите на люнетите и пазвите на свода, които също трябваше да изпълни с онова, което папата беше нарекъл „обичайни шарки“. Много преди пладне сводът се нажежаваше като пещ и той не можеше да си поеме дъх. Спеше като замаян през следобедния зной, а вечер работеше в задната градина и скицираше рисунки за близо шест хиляди квадратни стъпки небе и звезди, които трябваше да се покрият с нова мазилка и да се направят красиви.

Горещите дни и седмици минаваха в самотен задух, нарушен единствено от пристигането на бившия сетинянски каменоделец на име Мики, когото баща му намерил във Флоренция и който отдавна искал да види Рим. Мики беше към петдесетгодишен, недодялан и сипаничав, неприказлив, с откъслечния, отсечен говор на каменарите. Той знаеше да готви няколко сетинянски ястия; до пристигането му Микеланджело дни наред се беше хранил с хляб и тънко вино.

През септември се върна Граначи, повел подире си цяло ателие. На Микеланджело се видя забавно колко много се бяха състарили бившите чираци: Якопо бе още строен и жилав, със стрелкащи се черни очи, в тон с остатъците от мазната му черна коса, и с дълбоко набраздено от смях лице; Тедеско, който се перчеше с гъста брада, няколко степени по-червена от косата, беше станал шишкав и имаше надуто държане, което го правеше естествена прицелна точка за шегите на Якопо. Буджардини, все още с лице като месечина и кръгли очи, имаше плешиво петно на темето, което приличаше на тонзура. Себастиано да Сангало, новият член на групата, беше придобил, откакто Микеланджело го беше видял за сетен път, сериозно изражение, което му бе спечелило прякора „Аристотел“. Той носеше пищни ориенталски мустаци, които беше пуснал в чест на чичо си Джулиано. Донино, единственият непознат за Микеланджело, бе доведен от Граначи, защото бил „добър рисувач, най-добрият от всички“. Донино беше четиридесет и две годишен и приличаше на ястреб с гърбавия тънък нос на дългото си лице и едва забележими цепки на мястото на очите и устата.

Тази вечер, след като Граначи се увери, че любовницата, която беше поддържал през цялото лято, още го чака, новото ателие си направи гуляй. Граначи поръча големи бутилки бяло „Фраскати“ и десетина подноса с храна от „Траториа Тоскана“. Опънал здраво на три пъти от бутилката с „Фраскати“, Якопо разказа историята за младия мъж, който ходел всяка вечер в Баптистерията във Флоренция и се молел на глас свети Йоан да му каже нещо за поведението на жена му и бъдещето на сина му.

— Аз се скрих зад олтара и се обадих: „Жена ти е сводница, а син ти ще свърши на бесилката!“ Знаете ли какво отговори той? „Проклети свети Йоане, ти винаги си лъгал! Затова са ти отсекли главата!“

Когато смехът затихна, Буджардини настоя да нарисува лицето на Микеланджело. Когато свърши, Микеланджело възкликна:

— Буджардини, ти все още слагаш едното ми око на челото! После изиграха на Донино номера с рисуването и го оставиха да спечели, за да плати обеда на другия ден.

Микеланджело купи още едно голямо легло от Трастевере. Той, Буджардини и Сангало спаха в стаята зад ателието, а Якопо, Тедеско и Донино в стаята зад преддверието. Буджардини и Сангало отидоха да купят дървени магарета и дъски и наредиха насред стаята работна маса, достатъчно дълга за шестимата. В десет часа пристигна Граначи. Якопо се провикна:

— Внимание! Не оставяйте Граначи да вдига нещо по-тежко от въглен, че ще се сгромоляса на земята!

Осветено официално с тази закачалка, ателието се залови сериозно за работа. Микеланджело нареди на масата пред тях мащабните рисунки на тавана. Големите пандантиви в двата края на капелата беше отредил за свети Петър и свети Павел; в петте по-малки пандантива от едната страна щяха да бъдат Матей, Йоан и Андрей, Вартоломей и Иаков Големия, а на отсрещната стена — Иаков Малкия, Юда, наречен Тадей, Филип, Симов и Тома. Той скицира напълно един апостол, седнал на престол с високо облегало, с пиластри от двете страни, отгоре имаше крилати кариатиди на волюти във форма на буквата „С“ с медальони в квадратни полета и спираловидни орнаменти.

Към първата седмица на октомври в къщата цареше пълно безредие, понеже никой не помисляше да оправи леглото, да измие чиния или да измете пода. Пристигналият от Ферара Ардженто беше в такъв възторг, когато откри, че ще има шест души другари в къщата, че дни наред ми, търка и лъска, освен дето готвеше храната, и едва тогава му остана време да се оплаче от поръчката на Микеланджело:

— Аз искам да вая камък. Да бъда скулптор.

— Аз също, Ардженто. И ще бъдем само ако имаш търпение и ми помогнеш да понамацам тоя таван с боя.

На всеки от своите шест помощници той даде украсата на част от свода: розети, „кесони“, кръгове и правоъгълници, разлистени дървета и цветя, вълнообразно движещи се лъкатушни черти, спирали. Откри, че Мики умее да стрива бои. Сам той щеше да приготви окончателните картони за повечето апостоли, но един-два можеше да изрисува Граначи, а и Донино и Сангало сигурно щяха да направят по един. Цели пет месеца в подготовка за този ден, но сега, след като ги беше събрал всички и им даде работа, се чувствуваше сигурен, че ще може да завърши целия таван за седем месеца. С това щеше да загуби още една година от живота си. Общо взето, четири, откак дойде за пръв път в Рим да разговаря с папа Юлий. Щеше да свърши към май и тогава щеше или да започне работата върху мраморните фигури за гробницата, или да се върне към блока за „Херкулес“, който гонфалониерът Содерини беше докарал за него във Флоренция.

Но всичко стана съвсем другояче. Донино, макар и да не беше по-лош рисувач, отколкото го представи Граначи, нямаше смелост да премине от скиците си към цветните картони. Якопо все така не ги оставяше да скучаят, но на тридесет и пет години не вършеше повече работа, отколкото на петнадесет. Тедеско рисуваше лошо. Сангало се залавяше за всичко, каквото му заръчаше Микеланджело, но още му липсваше опит. На Буджардини можеше да се осланя със сигурност, ала също както при Гирландайо, умееше да рисува само плоски стени и прозорци, престоли и пиластри. Картонът на Граначи за неговия апостол излезе добър, но Граначи се забавляваше в Рим. И понеже се беше отказал от заплата, как можеше Микеланджело да го задължи да посвещава повече часове на работата си? Микеланджело работеше два пъти по-напрегнато, отколкото си бе представял, и напредваше много бавно през седмиците на ноември.

Най-после дойде първата седмица на декември, времето, когато бяха готови да изпишат голяма част от тавана. Един от апостолите беше негов — свети Йоан отстрани; срещу него Граначи трябваше да изрисува свети Тома. Другите на скелето, ръководени от Буджардини, трябваше да изрисуват украсата върху сводообразния свод между двамата апостоли. Пиеро Росели беше сложил предишния ден основния дебел слой мазилка на определената площ и беше нарязал грубо повърхността, където тази сутрин щеше да измаже фино точно толкова площ, колкото трябваше да се изрисува до мръкване.

В зори те потеглиха за Сикстинската капела: Мики водеше магарето с колата, натоварена с кофи, четки, туби с бои, картони, връзки скици, островърхи пръчки, гърнета и бутилки за размиване на бои и с Росели, седнал сред пясъка и варта. Микеланджело и Граначи вървяха напред, Буджардини и Сангало — непосредствено зад тях, а Тедеско, Якопо и Донино бяха последни. На Микеланджело му трепереше под лъжичката, но Граначи беше във весело настроение.

— Как се чувствувате, маестро Буонароти? Мислили ли сте някога, че ще вървите начело на свое собствено ателие, за да започнете поръчана фреска?

— Не ми се е присънвало и в най-кошмарните сънища.

— Колко хубаво, че сме били всички толкова търпеливи с тебе. Помниш ли как двамата Гирландайо те учеха да боравиш с инструментите за оразмеряване? Как Майнарди ти обясняваше начина, по който се нюансира човешката плът с темпера, а Давид ти показваше как да правиш четки от четината бели свини?…

— А Чиеко и Балдинели ме нарекоха измамник, защото не исках да нарисувам крила на един ангел? Ах, Граначи, каква беда си докарах на главата! Аз не съм майстор на фрески!