Ървинг Стоун
Страдание и възторг (84)

2

Към средата на март грейна слънце. Микеланджело накара семейството Гуфати да изправят три исполински колони. Скоро щеше да е готов да махне излишния мрамор и да пунктира „Мойсей“ и „Робите“. На първи април бе обявено, че папата и Браманте ще положат ос, новия камък на новата катедрала на 18 април. Пари дьо Граси беше зает с изработването на протокола. Когато работниците започнаха да копаят голямата дупка, където папата щеше да слезе, за да благослови слагането на първия камък, Микеланджело разбра, че свещената стара базилика нямаше да бъде включена в новата постройка, а щеше да бъде малко по малко разрушена, за да отвори място на новата черква.

Микеланджело не скри неодобрението си. Той обичаше колоните и древните ваяния; струваше му се също, че е светотатство да се разруши най-ранният храм на християнството в Рим. Приказваше за това с всеки срещнат, докато Лео Бальони не го предупреди, че някои от по-непривлекателните привърженици на Браманте се заканвали, ако не спре да напада приятеля им, неговата гробница да се издигне преди гробницата на папата.

Не бих искал да те подмятат водите на Тибър, неблагоразумни млади приятелю — засмя се Лео.

Микеланджело получи писмо от собственика на корабите в Карара, с което го уведомяваше, че нова пратка мраморни блокове ще пристигне в Рипа Гранде в началото на май. Предстоеше му да плати сметката на пристанището, за да може да освободи мрамора. Тя възлизаше на повече дукати, отколкото му бяха останали. Той се изми и отиде в папския дворец. Папа Юлий беше в малката си тронна зала, заобиколен от придворни; четинестата му брада стърчеше от високата хермелинова яка. До него беше любимият му бижутер. Юлий му кресна:

— Нямам намерение да давам нито една пара повече за камъни, нито за големи, нито за малки!

Микеланджело изчака, докато търговецът на скъпоценности си отиде, и когато му се видя, че папата се е поуспокоил, излезе напред.

— Светейши отче, следващата пратка мрамор за гробницата е на път. Превозът трябва да се заплати, за да мога да закарам камъка у дома. Нямам средства да уредя сметката. Бихте ли ми дали пари за разноски, та да осигуря мраморните блокове?

— Ела в понеделник! — рязко отвърна папата и се обърна настрана.

Рим беше прекрасен в масленожълтата пролетна слънчева светлина, но Микеланджело вървеше из улиците като сляп, мислите бушуваха в главата му. Бяха го отпратили също както занаятчията! Защо? Дали защото художникът не беше нещо повече, а само един обучен занаятчия? Но папата го беше нарекъл най-добър ваятел на мрамор в Италия.

Той отиде да разправи всичко на Бальони и попита приятеля си дали знае каква е причината за тази промяна у Светия отец. Лео с усилие запази безразличния си тон.

— Браманте е убедил папата, че не е добре човек да си изгради приживе гробница. Това могло да ускори деня, когато тя ще дотрябва.

Микеланджело се отпусна на дървена пейка — едва можеше да поеме дъх.

— Какво да правя?

— Ще отидеш пак в понеделник. Сякаш нищо не се е случило.

Той отиде пак в понеделник. После във вторник, в сряда, в четвъртък. Всеки път го приемаха, посрещаха студено и му казваха да дойде пак. В петък стражът пред папския дворец отказа да го пусне вътре. Беше горещо на обедното слънце, но Микеланджело целият се разтрепери. С мисълта, че може да има някакво недоразумение, той пак се опита да влезе в двореца. Стражът му прегради пътя. В този миг пристигна братовчедът на папата, епископът на Лука.

— Какво ти става? — извика епископът на стража. — Нима не познаваш маестро Буонароти?

— Познавам го, ваше преосвещенство.

— Защо тогава го пъдиш?

— Извинете, ваше преосвещенство, но аз изпълнявам заповед.

Микеланджело се запъти към дома си, раменете му се свиваха сякаш от спазми. Главата му гореше. Той ускори крачките си, без да затича, залости вратата на къщата си, седна и надраска:

Преблажени отче, днес по Ваша заповед ме изпъдиха от двореца; затова, когато Ви дотрябвам, ще трябва да ме търсите не в Рим, а другаде.

Той адресира писмото до господин Агостино, папския домоуправител, и изпрати едно съседско момче да намери Козимо. Старецът пристигна запъхтян.

— Козимо, трябва да замина от Рим тая вечер. Повикай утре някой търговец и продай тези мебели.

Към два часа след полунощ Микеланджело нае кон край Порта дел Пополо и потегли заедно с пощенската кола за Флоренция. На височината северно от града, откъдето беше зърнал Рим за първи път, той се обърна в седлото, за да види спящия град. На ум му дойде една от любимите поговорки на тосканците, породена от многовековна вражда:

Колко по-голям глупак е, който се към Рим отправя, от този, който в къщи си остава.

Рано на другия ден той скочи от коня си пред хана в Поджибонси, където беше спрял на отиване в Сиена, когато трябваше да извае наново „Свети Франциск“ на Ториджани. Както се миеше в един леген до стената, Микеланджело чу гръмотевичен тропот на копита по пътя. Оказа се, че това е Бальони, подир когото на запенени от лудото препускане коне се носеха пет души куриери. Той се изправи и впери очи в лицето на изтънчения си приятел, покрито със засъхнала пот, и в дрехите му, загубили цвят от прахуляка.

— Лео, защо идваш в Поджибонси?

— Зарад теб! Светият отец знае, че сме приятели. Той ми заповяда да водя потерята.

Микеланджело запремига срещу петимата въоръжени войници от папската стража, които го стрелкаха с гневни погледи от конете си.

— Каква… потеря? Аз се връщам у дома си във Флоренция…

— Нищо подобно! — Бальони скочи от коня и бръсна косите от очите си. Сетне извади пергамент от пътната си торба. — Това е писмо от папа Юлий. Той ти заповядва незабавно да се върнеш в Рим, ако не искаш да изпаднеш в немилост…

— С нищо не съм заслужил да ме пъди от дома си.

— Всичко ще се нареди.

— Позволи ми да се съмнявам.

— Светият отец ми е дал дума.

— Светият отец понякога загубва паметта си.

Един от снажните конници попита:

— Да го вържем ли, господин Бальони? Можем да го метнем на собственото му седло.

— Нямам нареждане да прибягвам до насилие. Микеланджело, ти не си първият човек, когото папата е карал да чака. Каже ли Юлий: „Чакай!“, ще чакаш, ако се наложи, и седмица, и месец, и година.

— Отивам си завинаги във Флоренция.

— Не завинаги. Никой не оставя папата току-тъй!

— Кълна ти се, че Светият отец съжалява за случилото се. Той иска да се върнеш и да продължиш работата си.

— Няма да позволя никому така да се гаври с мене.

— Папата не е „никой“. — Лео се приближи така, че стражите да не го чуват, и каза: — Браво! Говориш като флорентински Мардзоко. Но сега, след като показа, че си независим, върни се. Не ме поставяй в неловко положение.

Микеланджело мълчеше; Бальони е бил винаги добър приятел. Но какво ще стане със собственото му достойнство? Никой не бива да иска от другиго да се откаже от гордостта си. Той го каза на Лео. Лицето на Бальони доби строго изражение.

Не е възможно да се пренебрегне желанието на понтифекса. Ще видиш. Ако не сега, по-късно. А по-късно може да е и по-зле. Като приятел настоявам да не противопоставяш волята си на неговата. Нима би могъл да спечелиш?

Микеланджело наведе глава, присви очи и заоглежда земята под краката си.

— Не зная, Лео… Но ако се върна сега, ще загубя всичко. Ще си отида във Флоренция да си възвърна къщата и договора. Ако Юлий иска, ще извая папската гробница… в сянката на кулата на Синьорията.