Ървинг Стоун
Страдание и възторг (23)

10

Фавнът бе завършен. Три нощи Микеланджело работи отзад в градината; три дни кри фавна под вълнено покривало. И ето че сега го занесе на масата си. Искаше да го види Бертолдо: неговия фавн, с пълни, чувствени устни, два реда дръзки, бели зъби и нехаен, едва подаващ се език. Тъкмо полираше темето му с пиетра ардита и вода, за да заглади драскотините от инструментите и белите точици, когато пристигнаха учениците и по пътеката се зададе Лоренцо. Той се спря пред масата му.

— А, фавнът от моя кабинет! — възкликна Лоренцо.

— Да.

— Не си му направил брада.

— Реших, че не е нужна.

— Работата на копирача не е ли да копира?

— Скулпторът не е копирач.

— Дори когато се учи ли?

— Да.

— Ученикът трябва да създава нещо ново от нещо старо.

— А откъде идва това ново?

— Отдето идва всяко изкуство. Отвътре, от самия него.

Стори му се, че видя пламъче в погледа на Лоренцо. Но то угасна бързо.

— Твоят фавн е стар.

— Нима не трябва да е стар?

— Не споря за възрастта му. Но си оставил всичките му зъби.

Микеланджело се взря в статуята си.

— Внесох известни поправки, тъй като устата на вашия фавн е съсипана.

— Трябваше да се досетиш, че при такава възраст все липсват някои зъби.

— На човек — да. Но при фавните? — Микеланджело не можа да сдържи една дяволита усмивка. — Предполага се, че фавните са наполовина кози. Зъбите на козите падат ли?

Лоренцо се засмя добродушно.

— Не съм забелязал.

Когато Лоренцо си отиде, Микеланджело взе длетото и се залови с устата на фавна. На другия ден Лоренцо пак дойде в градината. Денят беше по-топъл, та и Бертолдо пристигна с него. Лоренцо спря пред масата.

— Твоят фавн като че ли се е състарил с двайсет години за един ден.

— Скулпторът е господар на времето: той може да състарява или да подмладява фигурите си.

Лоренцо, изглежда, остана доволен.

— Виждам, че си махнал един горен зъб. И два долни в другия край.

— За баланс.

— Освен това загладил си венците на мястото на липсващите зъби.

Очите на Микеланджело играеха.

— Добре си се досетил да преработиш цялата уста. Друг би се задоволил само да избие няколко зъба.

— Това следваше логически.

Лоренцо се вгледа в него за миг с дълбоките си кафяви очи, в които се четеше някаква печал. После каза:

— Доволен съм да видя, че не сме варили супа в кошница.

И си отиде. Микеланджело се обърна към Бертолдо, който бе бледен и трепереше малко. Бертолдо не каза нищо. След това и той си тръгна.

На другата сутрин в градината се появи един паж с разноцветни чорапи и алено палто.

— Микеланджело, викат те в двореца — долетя гласът на Бертолдо. — Тръгни с този паж.

— Сега ще те изгонят! — извика Бачо. — Задето си откраднал оня мрамор.

Микеланджело погледна Бертолдо, после Граначи. Техните изражения не му говореха нищо. Той тръгна с пажа, влезе в задната градина през една стара зъбчата стена, вторачи се с ококорени очи в чимширите, подкастрени във вид на слонове, елени и кораби с вдигнати платна. Сетне се спря внезапно пред един фонтан с гранитен басейн, където стоеше Донателовата бронзова „Юдит“.

— Моля ви, господине — извика пажът, — не бива да карате Лоренцо Великолепни да чака.

Струваше му жестоко усилие да откъсне погледа си и себе си от могъщата, но сразена фигура на Олоферн, чиято глава всеки миг щеше да бъде отсечена от вдигнатия меч на Юдит. Пажът го поведе надолу по дървена стълба към сутерена, а после изкачиха два етажа по тясното задно стълбище.

Лоренцо седеше зад писалището си в библиотеката — голяма стая, цялата с полици, наредени с книги, които дядо му бе започнал да събира преди петдесет години. В стаята имаше само две скулптури — мраморни бюстове на бащата и чичото на Лоренцо, изработени от Мино да Фиезоле.

Със зачервено лице, Микеланджело се запъти бързо към бюста на Пиеро, Лоренцовия баща.

— Каква полировка! Сякаш хиляди свещи горят отвътре.

Лоренцо стана и отиде при Микеланджело да разгледат скулптурата.

— Мино беше майстор в тази работа: той можеше да направи белия мрамор да прилича на топла плът.

— Работил е с обло длето, за да оформи косата. Но вижте с каква лекота е дълбало длетото мрамора!

Микеланджело прокара пръст по плавните вълнисти къдрици.

— И все пак линиите са изсечени отчетливо — каза Лоренцо. — Това се нарича ферата; когато инструментът непринудено очертава движението на косата.

— Това е, което каменоделците наричат „дълъг удар“ — добави Микеланджело.

— Мино беше изключителен — рече Лоренцо. — Той заменяше сантименталността с техника. Бюстът на баща ми е при това първият мраморен портрет, изваян във Флоренция.

— Първият! Значи, Мино е бил смелчага.

В последвалата тишина лицето на Микеланджело изведнъж почервеня. Той се поклони непохватно до кръста.

— Аз не ви поздравих, господине. Разпалих се за скулптурата и се разприказвах.

Лоренцо махна с ръка.

— Извинен си. На колко си години, Микеланджело?

— На петнайсет.

— Кой е баща ти?

— Лодовико ди Лионардо Буонароти-Симони.

— Чувал съм това име.

Той отвори писалището си и извади една пергаментова папка. От нея измъкна и разпръсна десетина рисунки, Микеланджело не можеше да повярва на очите си.

— Но… тези са мои…

— Точно тъй.

— Бертолдо ми казваше, че ги е унищожил.

Лоренцо се наведе през писалището към него.

— Ние поставяхме много пречки на пътя ти, Микеланджело. Бертолдо изискваше много, критикуваше те остро и едва ли си чул от него похвала или обещание за награда. Искахме да се убедим, че у теб има… твърдост. Знаехме, че действително си талантлив, но не познавахме характера ти. Ако ни беше напуснал, защото не получаваше похвали и парични награди…

В хубавата стая, наситена с тънък мирис на пергамент, кожена подвързия и прясно отпечатани страници, настъпи тишина. Очите на Микеланджело шареха по стените, където виждаха заглавия на десетина езици, от които той не разбираше и буква. Момчето така бе стиснало челюсти, че езикът му нямаше къде да се обърне и заговори.

Лоренцо обиколи писалището и застана до ученика.

— Микеланджело, ти си роден за скулптор. Аз и Бертолдо сме убедени, че можеш да станеш наследник на Орканя, Гиберти, Донатело.

Микеланджело мълчеше все тъй напрегнато.

— Бих искал да дойдеш да живееш в двореца. Като член на моето семейство. Отсега нататък не бива да имаш друга грижа освен скулптурата.

— Най обичам да работя мрамор.

Лоренцо се засмя:

— Никакви благодарности, с нищо не изразяваш задоволството си, че идваш да живееш в двореца на един Медичи. Знаеш си само страстта към мрамора.

— Та нали затова ме каните в двореца?

— Несъмнено. Би ли довел баща си при мен?

— Още утре. Как трябва да ви наричам?

— Както искаш…

— Всеки случай не Великолепни.

— Защо не?

— Какво струва един комплимент, щом човек го чува ден и нощ…

— … от устата на подмазвачи?

— Не исках да кажа това.

— Как ме наричаш в мислите си?

— Лоренцо.

— Произнасяш го с обич.

— Така го чувствувам.

— Занапред не ме питай как трябва да постъпваш. Свикнал съм вече да очаквам и най-неочакваното от теб.

Граначи още веднъж му предложи да се застъпи за него пред баща му. Но Лодовико не можеше да разбере това, което Граначи му обяснява.

— Граначи, ти подвеждаш сина ми по крив път.

— Дворецът на Медичите не е на крив път, господин Буонароти; разправят, че това е един от най-хубавите дворци в Европа.

— Но какво значи да си каменоделец в един хубав дворец? Все едно слуга.

— Микеланджело не е каменоделец, а скулптор.

— Няма значение. Какви условия му предлагат в двореца?

— Не ме разбирате, господине; няма да му плащат.

— Няма да му плащат! Още една загубена година!

— Лоренцо Великолепни е поканил Микеланджело да живее в двореца. Като член от неговото семейство. Той ще яде на една маса с най-великите хора в света…

— Който яде със силните, ще му извадят очите с черешови костилки.

— Той ще се учи от Платоновската академия, това са най-големите италиански учени — продължи спокойно Граначи. — И ще има на разположение мрамор, за да вае.

— Мрамор! — простена Лодовико, сякаш тази дума бе проклятие.

— Все пак не можете да откажете един разговор на Лоренцо.

— Ще отида — избъбри Лодовико. — Какво друго мога да сторя? Но тая работа никак не ми харесва.

Когато двамата се изправиха пред Лоренцо в кабинета му в двореца, синът видя колко покорен, едва ли не жалък бе баща му. И му стана жал за него.

— Буонароти-Симони, ние бихме желали Микеланджело да живее тук при нас и да стане скулптор. Момчето няма да бъде лишено от нищо. Ще ми го дадете ли?

— Господине Великолепни, не мога да ви откажа — отговори Лодовико, като се поклони дълбоко. — Не само Микеланджело, но и всички ние, нашият живот и разум, сме на ваше разположение, Ваше Великолепие.

— Отлично. А вие какво работите?

— Никога не съм имал занаят или работа. Живея от скромните си доходи, като стопанисвам малкото имущество, оставено от дедите ми.

— Тогава използувайте ме. Помислете дали не мога да ви направя някаква услуга. Аз ще се застъпя за вас с цялото си влияние.

Лодовико погледна сина си, а после встрани.

— Не знам да върша друго, освен да чета и пиша. Съслужившият на Марко Пучи в митницата току-що почина и аз с радост бих заел неговото място.

— Митницата! Там плащат едва осем скуди месечно.

— Струва ми се, че добре ще мога да изпълнявам тази длъжност.

Лоренцо вдигна ръце на височината на лактите и отръска пръсти, като че бяха мокри.

— Очаквах, че ще поискате нещо много по-голямо. Но щом желаете да работите с Пучи, нямам нищо против.

Той се обърна към Микеланджело, който стоеше със стисната уста пред него. Топла усмивка озари тъмното, грозновато лице.

— Шейсет години изминаха, откакто моят дядо Козимо покани Донатело в този дом, за да излее бронзовата статуя на Давид.