Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

Книга трета
Дворецът

1

Един паж го придружи по голямото стълбище и коридора до апартамент срещу централния двор. Пажът почука. Бертолдо отвори вратата.

— Добре дошъл в моя дом, Микеланджело. Лоренцо Великолепни намира, че ми остава да живея много малко, та иска да те уча дори когато спя.

Микеланджело се озова в помещение във вид на буквата Г, разделено на две стаи. Вътре имаше две дървени легла, покрити с бели одеяла и червени кувертюри, а пред леглата — по едно ковчеже. Леглото на Бертолдо се намираше от вътрешната страна на Г-то; стената над леглото бе покрита с рисувано платно, изобразяващо Палацо делла Синория. Големият шкаф, сложен напречно в чупката на Г-то, беше пълен с Бертолдови книги, между които подвързаният със свинска кожа ръкопис на неговата готварска книга, и с бронзови свещници, които той бе правил по заръка на Донатело; по рафтовете на шкафа се виждаха и восъчни или глинени скици на повечето от неговите скулптури.

Леглото на Микеланджело бе сложено в другата половина на Г-то, където бе и вратата. От него той можеше да вижда скулптурите на шкафа, но не и леглото на Бертолдо. На стената срещу Микеланджеловия креват висеше дървено табло, на което бе изписана Баптистерията, а до прозореца, гледащ към Виа де Гори, се виждаха закачалка и маса с ваза и кана вода.

— При тази подредба всеки ще се чувствува по-уединен рече Бертолдо. — Сложи вещите си в ковчежето пред леглото. Ако имаш някакви ценности, ще ги заключа в този старовремски шкаф.

Микеланджело погледна малкия си вързоп с дрехи и кърпени чорапи.

— Единствената ми ценност са двете ми ръце: предпочитам да ги държа по-близо до мен.

— Те ще те отведат по-далеко, отколкото краката ти.

Легнаха си рано, като Бертолдо запали свещите в бронзовите свещници, които протегнаха по един трептящ пръст светлина в двете крила. Не можеха да се виждат, но леглата им бяха само на няколко стъпки едно от друго, та имаха възможност да разговарят тихичко… Единственото нещо, което влизаше в зрителното поле и на двамата, бе шкафът в ъгъла с Бертолдовите работни скици.

— Вашите скулптури изглеждат красиви при светлината на свещта.

Бертолдо забави отговора си един миг.

— Полициано казва: „Бертолдо не е скулптор на миниатюри, а миниатюрен скулптор.“

Микеланджело пое остро дъх. Бертолдо чу този протестен звук и рече меко:

— В тази жестока духовитост има известна истина. Нима не е малко трагично, че от леглото си можеш да обхванеш с един поглед работата ми за цял живот?

— Но, Бертолдо, скулптурата не се преценява според теглото.

— Както и да я преценяваш, не съм дал много нещо. Талантът е евтин; пламът — скъп. Скулптурата ще ти отнеме цял живот.

— А за какво друго е животът?

Бертолдо въздъхна.

— Уви, аз мислех, че е за много други неща: да ходи човек на лов, да изпробва готварските си рецепти, да гони хубави жени. Знаеш флорентинската поговорка: „Животът е даден за наслада.“ А скулпторът трябва да създаде цялостно творчество. Трябва да работи петдесет-шейсет години, както сториха Гиберти и Донатело. Трябва да сътвори толкова неща, че да проникне в целия свят.

Старецът беше уморен. Микеланджело го чу да въздиша насън. Самият той лежеше буден, с ръце, сключени под главата. Не можеше да види никаква разлика между „животът е даден за наслада“ и „животът е труд“. Ето на̀, той живееше в двореца на Медичите, наслаждаваше се на безброй произведения на изкуството, които трябваше да проучи, и имаше едно кътче в градината със скулптурите, пълно с чудесен мрамор за ваяне. Той заспа с усмивка на уста.

Събуди се при първите слънчеви лъчи, облече се тихичко и тръгна из залите на двореца. Прокара ръка по старинната мраморна статуя на Марсий, по фигурите на Фаустина и Сципион Африкански; разгледа внимателно богатите на колорит венециански картини в една стая, която очевидно беше гостна; взе да сравнява живописваните портрети от Полайуоло с мраморните портрети от Мино да Фиезоле; прекара цял час в параклиса, опивайки се от фреската на Беноцо Гоцоли — „Тримата влъхви от Изтока“, които слизаха по хълма от Фиезоле; почука на едни врати и влезе, за да се озове с ококорени очи, в почуда и благоговение, пред Донателовото „Възнесение“, Мазачовия „Свети Павел“, Учеловата „Битка при Сан Романо“… докато главата му тъй се замая, че помисли да не би да сънува.

В единадесет се върна в стаята си и видя, че придворният шивач бе оставил на леглото му нови дрехи. Изпълнен с празнично настроение, той намъкна цветните коприни, изправи се пред огледалото и се огледа доволен. Чудно, колко по-привлекателен го правеха новите дрехи! Алената барета придаваше червенина на бузите му, с яката-качулка на виолетовата мантия главата му изглеждаше по-съразмерна, златистата риза и чорапи придаваха оттенък на жизнерадост. Той си спомни деня преди две години, когато, седнал на леглото си, рисуваше с молив своя образ, очаквайки Граначи да му свирне.

Като се гледаше в огледалото, стана му драго от настъпилата в него промяна. Не само че бе израснал и достигнал повече от пет стъпки, но бе и напълнял. Нямаше ги вече ония остро изпъкнали скули, които му придаваха вид на скелет; устата и долната челюст се бяха уголемили, та вече не личеше толкова, че ушите му са прекалено назад. Той среса напред къдравата си коса, за да закрие донейде прекалено високото си чело. Малките му очи с гъсти мигли изглеждаха по-широко отворени, а увереното им изражение говореше, че е намерил своето място в живота. Хората нямаше да мислят вече, че лицето му е несъразмерно.

Той боготвореше красотата у другите, а толкова малко притежаваше от нея. На тринадесетгодишна възраст се бе примирил, че е нисък, обременен от невзрачна фигура.

Изпитвайки най-дълбоко възхищение пред великолепната сила и пропорциите на мъжкото тяло, той сравняваше тогава несъвършените си крайници и торс с опърпана мантия. Сега фигурата му не беше толкова грозна.

Погълнат от мислите си, Микеланджело не забеляза кога влезе Бертолдо.

— О, Бертолдо… Аз тъкмо…

— Хареса ли се в тия нови одежди?

— Не допусках, че мога да изглеждам така.

— Не бива да ги носиш сега. Те са само за празник.

— Неделята не е ли празник?

— Облечи тази блуза и туника. На Успение Богородично ще можеш да се поперчиш с новите дрехи.

Микеланджело въздъхна, свали виолетовата мантия, развърза тънката жълта ленена блуза и погледна дяволито учителя си.

— Аха, това ще рече: не слагай красив подопашник на впрегатен кон.

Двамата изкачиха широката стълба от първия етаж към дългия хол, после свърнаха рязко вдясно и влязоха в трапезарията. Микеланджело забеляза с изненада, че стаята е съвсем гола, без нито една картина или скулптура. Рамките на панелите на вратите и напречната част на касите бяха позлатени, а стените — в студен кремав тон, спокоен и сдържан. В дъното имаше маса за дванадесет души, а от двете й страни бяха сложени под прав ъгъл, във вид на буквата П, още две маси за по двадесет и четири души, тъй че всеки щеше да бъде само през няколко изящни позлатени стола от Лоренцо и шестдесет души можеха да обядват в близък досег един с друг.

Бяха подранили. Микеланджело се подвоуми на прага. Лоренцо, между Контесина отдясно и някакъв флорентински търговец отляво, ги забеляза.

— А, Микеланджело, ела седни при нас. Местата не са определени предварително; който дойде по-напред, сяда на най-близкия празен стол.

Контесина сложи ръка на стола до себе си, канейки го да седне при нея. Като се настани, Микеланджело забеляза красивите прибори: четвъртити кристални чаши с позлатен ръб, сребърни чинии с флорентинската лилия, инкрустирана от злато, сребърни ножове, лъжици с емблемата на Медичите — триъгълник от шест топки: три, две, една. Докато той поздравяваше Лоренцо, пажовете преместваха саксиите със зеленина, за да открият придворния оркестър, настанен в мидообразна ниша зад него: клавесин с двойна клавиатура, арфа, три големи виоли и една дълга лютня.

— Добре дошъл в двореца, Микеланджело — каза Контесина. — Татко казва, че ще бъдеш част от нашето семейство. Трябва ли да те наричам „братко“?

Той разбра, че тя се шегува, и се запита: „Защо съм се родил с такъв вързан език?“ След малко отговори:

— По-добре ще е да ме наричаш „братовчед“.

Контесина се засмя.

— Радвам се, че първият ти обед се случи в неделя. В другите дни жени не се допускат на масата. Тогава се храним на горната лоджия.

— Значи, няма да се виждаме през седмицата? — каза той със запъване.

Очите й бяха кръгли като Джотовото „О“.

— Дворецът не е чак толкова голям.

Той наблюдаваше пъстрата върволица от гости, които влизаха сякаш в кралски двор, докато музикантите свиреха „Кавалер от Испания“: Лоренцовата дъщеря Лукреция и съпругът й Якопо Салвиати; Лоренцовите втори братовчеди Джовани и Лоренцо де Медичи, които Лоренцо бе отгледал и изучил, след като бяха останали сираци: игуменът Бикиелини, с очила — забележителен ръководител на Августинския орден при черквата „Санто Спирито“, дето се помещаваха библиотеките на Петрарка и Данте; Джулиано да Сангало, който бе проектирал изключителната вила в Поджо о Кайано; Миланският херцог, тръгнал със своята свита за Рим; пратеникът на турския султан; двамина испански кардинали; властвуващите фамилии на Болоня, Ферара и Арецо: учени от Париж и Берлин, които носеха ръкописи, трактати, произведения на изкуството; членове на флорентинската Синьория; вежливият, грозноват Пиеро Содерини, когото Лоренцо бе пратил да се учи за главен магистър на Флоренция; един пратеник на венецианския дож: професори от университета в Болоня; преуспяващи флорентински търговци със съпругите си; търговци от Атина, Пекин, Александрия и Лондон. Всички идваха да изразят почитанията си на своя домакин.

Контесина му обясняваше кои влизат. Ето го Деметриус Калкондилес, който оглавяваше Лоренцовата обществена Гръцка академия и един от издателите на първото печатно издание на Омир; Веспазиано да Бистичи, виден библиофил и търговец на редки ръкописи, който снабдяваше библиотеките на покойния папа Николай Пети, Алесандро Сфорца, уорстърския граф и Медичите; английските учени Томас Линакр и Уилям Гросин, които учеха под ръководството на Полициано и Калкондилес от Лоренцовата Платоновска академия; Йохан Ройхлин, немския хуманист и последовател на Пико делла Мирандола; монаха Фра Мариано, за когото Лоренцо бе построил един манастир извън Порта Сан Гало по проект на Джулиано да Сангало: един пратеник, който носеше вест за скоропостижната смърт на маджарския крал Корвин — почитател на „философа Лоренцо“.

Пиеро де Медичи, най-големият син на Лоренцо, и изящно облечената му съпруга Алфонсина Орсини дойдоха късно и трябваше да седнат в края на една от дългите маси. Микеланджело забеляза, че те се почувствуваха засегнати.

— Пиеро и Алфонсина не одобряват целия този републиканизъм — прошушна Контесина. — Според тях на нашите приеми само Медичите трябва да сядат на централната маса, а плебеите — по-настрани.

Влязоха Джовани, вторият син на Лоренцо, и неговият братовчед Джулио. Джовани, с гладко обръсната тонзура, мигаше неволно с малко разногледите си очи. Висок и закръглен, с масивно лице и пълен подбрадник, той имаше кестенявата коса и светлата кожа на майка си. Джулио, незаконороденият син на мъртвия Лоренцов брат, беше мургав, красив и мрачен. Очите му стрелкаха гостите, определяйки точно всяка личност и всяко взаимоотношение. Той не пропускаше нищо, което би могло да му бъде от полза.

Последна влезе Нанина де Медичи, опряна на ръката на един красив, великолепно облечен мъж.

— Леля ми Нанина — прошепна Контесина — мъжът й Бернардо Ручелаи. Той е добър поет според татко; пише драми. Понякога Платоновската академия се събира в неговата градина.

Очите на Микеланджело оглеждаха от всички страни братовчеда на собствената му майка. На Контесина той не спомена нищо за родството.

Музикантите засвириха „Коринто“, чиято музика бе написана за една от Лоренцовите поеми. Двама прислужници, застанали до подемника, започнаха да изтеглят храната. Докато слугите сновяха между гостите с тежки сребърни подноси с речна риба, Микеланджело с изумление видя как някакъв млад мъж с шарена риза взе една рибка, доближи я до ухото си, после до устата си, сякаш й шепнеше нещо, и след миг избухна в плач.

Всички очи се насочиха към него. Микеланджело погледна объркан Контесина.

— Това е Якуо, шутът на двореца. „Смей се! Бъди флорентинец!“

— Защо плачеш Якуо? — попита Лоренцо.

— Баща ми се удави преди няколко години. Попитах тази рибка дали не го е видяла някъде. Пък тя ми каза, че не може да го е срещала, защото се е родила скоро, и ме посъветва да питам някоя от по-големите риби, които може би знаят повече по този въпрос.

Развеселен Лоренцо каза:

— Дайте на Якуо няколко големи риби, че да може да ги разпита.

Смехът има свойството да спойва; чужди един другиму хора на Лоренцовата трапеза, които никога не бяха се виждали и навярно произхождаха от коренно противоположни среди, взеха да разговарят със съседите си. Микеланджело, който не знаеше какво е веселие и бе поразен да види един шут на Лоренцовата трапеза, почувствува, че неодобрително смръщеното му лице се отпусна. Контесина го наблюдаваше внимателно.

— Не обичаш ли да се смееш? — попита тя.

— Не съм свикнал. В нашата къща никой не се смее.

— Ти си, както казва моят учител по френски, un homme se’rieux. Но баща ми също е сериозен човек; само че според него смехът може да бъде полезен. Ще се убедиш в това, като поживееш при нас известно време.

Вдигнаха рибените блюда и поднесоха фрито мисто[1]. Микеланджело съвсем се прехласна, като гледаше как Лоренцо разговаря поред с повече от тридесет-четиридесет гости и едва докосва храната.

— Все тъй ли ще разговаря Лоренцо до края на обеда?

— Той се радва на всичките тези хора, на шума, разговорите и шегите. Но наред с това той сяда поне със сто намерения на ум и когато стане, всички те са осъществени…

Прислужниците при подемника поеха печени на шиш прасета-сукалчета с розмарин в устата. Импровизаторът на лирата започна да ги забавлява, като пееше новините и клюките на седмицата, придружавайки ги със сатирични пояснения в римувани стихове.

След десерта гостите излязоха да се поразтъпчат в големия хол. Контесина хвана Микеланджело подръка.

— Знаеш ли какво значи да си приятел? — попита го тя.

— Граначи се опитваше да ме научи.

— Всички са приятели на Медичите — рече тихо тя — … и никой.

Бележки

[1] Нещо като мешана скара, само че полята със сос. — Б.пр.