Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

6

Дадоха му спалня в страничното крило, приятна, огряна от слънцето стая, срещу крилото, в което живееше семейството на Гали. Една врата в другия край на стаята водеше в смокинова градина. В края на градината имаше барака с твърд пръстен под. Микеланджело свали дъсчения й покрив и над нея сплетоха сенчести клони смокините. Бараката опираше в странична уличка, откъдето можеха да му идват приятели и да се внасят материали. Къщата не се виждаше през дърветата, а и кътчето беше достатъчно отдалечено от нея, за да не го чуват, като чука. Той нагласи отвън една каца, че да я пълни с вода от кладенеца и да се измива вечер, преди да си сложи чисти дрехи и да отиде за вечеря при семейството в градината. Якопо Гали не напускаше банката за обед, тъй че в къщата не се слагаше обедна трапеза освен в неделя и при религиозни празници. Един слуга му донесе на поднос нещо за хапване, което той изяде настрани от рисувателната дъска. Беше благодарен, че не се налага да се преоблича за обед или да прави компания някому.

Дойде писмо от баща му, който му пишеше, че е получил двадесет и петте флорина. Търговецът приел уверенията на Микеланджело, че ще му изплати парите, но искал половината от петдесетте флорина, които оставало да му дължат. Баща му го питаше не може ли да прати още двадесет и пет флорина със съботната поща.

Микеланджело въздъхна, облече лека риза и тръгна с двадесет и пет дуката към банката на Якопо Гали до банката на фамилията Киджи на Пиаца Сан Челсо. Балдучи го нямаше в банката, затова Микеланджело се приближи до бюрото на Якопо Гали. Гали го погледна, все едно, че не го познаваше. Но и Микеланджело не можа да познае Якопо Гали: лицето му бе строго, студено, безизразно. С безличен тон той попита Микеланджело какво желае.

— Кредит… за двадесет и пет флорина. За да ги изпратя във Флоренция.

Той сложи монетите на бюрото. Гали каза нещо на служителя до него. Работата се уреди бързо. С чужд поглед и здраво стисната уста Гали пак наведе глава над книжата си.

Микеланджело остана поразен. „С какво ли съм го обидил?“ — питаше се той.

Едва по мрак той се реши да се прибере. От стаята си видя, че в градината свети. Влезе предпазливо.

— А, ето те и теб! — възкликна Гали. — Ела пийни чаша от това чудесно „Мадейра“.

Якопо Гали се беше изтегнал на воля в лежащия стол. Той попита Микеланджело дали е подредил работилницата си, какво още ще му трябва. Промяната в държането му можеше да се обясни лесно. Гали очевидно не можеше или не искаше да хвърли мост между двете страни на живота си. В банката той се държеше строго и рязко. Съдружниците му се възхищаваха от способността му да ръководи работата така, че да постига най-благоприятни резултати, но не го обичаха като човек. Казваха, че у него нямало човещина. Ала щом се върнеше в къщи, Гали смъкваше тази кожа, като че беше гущер, и ставаше весел, общителен, забавен. И никога не продумваше за работата си. Тук в градината говореше само за изобразително изкуство, литература, история, философия. Приятелите му, които наминаваха всяка вечер, го обичаха и го смятаха за човек предобър към семейството си.

За първи път, откакто се намираше в Рим, Микеланджело започна да среща интересни личности: Петрус Сабин, професор по реторика в университета, който не се интересуваше много от скулптура, но разполагаше, по думите на Гали, с „невероятен брой ранни християнски надписи“; колекционера Джовани Капочи, един от първите римляни, опитал се да извърши организирани разкопки в Катакомбите; Помпоний Лает, един от старите професори на Гали, незаконороден син на едного от влиятелната фамилия Сансовино, който би могъл да безделничи в разкош, но живееше само за науката, облечен зле, сврял се в някаква колиба.

— Аз тръгвах посред нощ за аудиторията, където той четеше лекциите си, за да хвана място — обясни Гали на Микеланджело. — Сядахме и чакахме до разсъмване; тогава го виждахме да слиза по хълма с фенер в едната ръка и древен ръкопис в другата. Подлагаха го на мъчения в инквизицията, понеже нашата академия, подобно на Платоновската във Флоренция, я подозираха в ерес, езичество и републикански настроения. — Гали се засмя. — Всички тези обвинения бяха напълно основателни. Помпоний е така просмукан от езичество, че гледката на един античен монумент може да го трогне до сълзи.

Микеланджело подозираше, че Гали също е „просмукан от езичество“, защото никога не виждаше у тях духовни лица с изключение на слепите братя Аврелий и Рафаеле Лип, августинци от „Санто Спирито“ във Флоренция, които импровизираха на своите лири латински песни и поетични химни; и на Французина Жан Вийе дьо ла Грослей, кардинал от Сен Дени, човек вейчица, с бяла брада и червено расо, започнал духовния си живот като бенедиктинец и станал кардинал чрез намесата на Карл VIII, който бе го обикнал зарад благочестивостта и начетеността му. Той нямаше нищо общо с покварата на Борджиите, живееше същия благочестив живот в Рим, какъвто бе живял и в бенедиктинските манастири, и продължаваше изследванията си върху родоначалниците на църквата, в която област беше специалист. Не всички учени бяха възрастни. Микеланджело се сприятели с Якопо Садолето от Ферара, прекрасен поет и латиновед, едва двадесетгодишен; със Серафино, поет, благотворен в двора на Лукреция Борджия, който никога не говореше у Гали за Борджиите или Ватикана, а четеше своите исторически поеми, като си акомпанираше на лютня; с четиридесетгодишния Санацаро, на вид тридесетгодишен, който смесваше в стиховете си езически и християнски образи.

Твърде малко прояви на Гали и жена му говореха за съгласие с църквата; наистина те ходеха на черква повечето недели и на големи празници. Но Якопо Гали доверяваше, че неговият антиклерикализъм е единственият начин да изрази недоволството си от покварата на Борджиите и последователите им.

— По книгите, Микеланджело, съм успял да проследя зараждането, осъществяването, упадъка и залеза на много религии. Християнството имаше на разположение хиляда и петстотин години, за да се утвърди, и сега завършва с… какво? С подбуждани от Борджиите убийства, алчност, кръвосмешение и изопачаване на всички принципи в нашата религия. Днес Рим е по-порочен, отколкото Содом и Гомора в дните на тяхното унищожение с огън.

— Както казва Савонарола, нали?

— Както казва Савонарола. Сто години управление на Борджиите, и тук няма да остане нищо освен една историческа купчина камъни.

— Но Борджиите не могат да управляват сто години, така ли е?

Гали сбърчи едрото си, открито лице.

— Чезаре Борджия току-що короняса Федериго за крал на Неапол, върна се победоносно в Рим и получи от папата имуществото на брат си Хуан. Някакъв архиепископ е заловен, че издавал фалшиви разрешения за брак между роднини. У един епископ намерили десет хиляди дуката от продажба на длъжности в Курията. И така си върви.

Всички рисунки, които беше направил за Бакхус, гръцкия бог на радостта, му се виждаха сега повърхностни и цинични. Той се бе опитал да се пренесе в Елисейските полета; ала си играеше с един мит, както дете си играе с играчките. Неговата сегашна действителност беше Рим: папата, Ватиканът, кардиналите, епископите, градът, затънал дълбоко в покварата и упадъка, благодарение на които църковната йерархия благоденствуваше. Той изпитваше пълно отвращение от този Рим. Но би ли могъл да вае, подбуждан от омраза? Би ли използувал своя чист, бял мрамор, който толкова обичаше, за да изобрази злото и мириса на смърт, разяждащи някогашната столица на света? Той не се решаваше да се откаже от древногръцкия идеал — красота от мрамора.

Спеше на пресекулки. Често отиваше до библиотеката на Гали, запалваше светилник и вземаше перо и хартия, както бе правил у Алдовранди след запознанството си с Клариса. Тогава любовта го разтърсваше из дъно и го караше да лее стихове, за да се „укроти“. А сега омразата, чувство не по-малко изпепеляващо от любовта, го накара да изпише стотици редове, докато на разсъмване намери това, което търсеше:

На шлемове коват църковните потири,

кръвта Исусова продават в шепи тук

и кръста с тръните му меч са и юмрук;

но той ще дойде пак и сметка ще подири.

Да дойде! В тези улици и панаири!

Но не за да покачи с някой грош и друг

цената на кръвта си, а защото тук

му свличат кожата злодеи и вампири.

Той тръгна да търси старинни скулптури сред колекциите в Рим. Успя да намери само един млад Бакхуст, около петнадесетгодишен, съвършено трезвен. Този Бакхус държеше тъй нехайно кичура гроздове, сякаш му бе досадно, че нему първи е хрумнала идеята да отглежда този най-необичаен плод.

В неговата скулптура трябваше да има радост, той трябваше да улови и предаде чувството за изобилие, което внушава Дионис, богът на природата, силата на упойното вино, което кара човек да се смее, да пее и да забравя за малко мъката от своите земни страдания. И тогава, наред с това, навярно би успял да преобрази развалата, съпътствуваща прекомерната забрава, която той виждаше навсякъде около себе си — защото човекът се отказваше от моралните си и духовни ценности зарад удоволствията на плътта. Бакхус щеше да бъде централна фигура в тази тема, по-скоро човешко същество, отколкото полубог; щеше да направи и едно дете, около седемгодишно, миловидно, обично, което си зобва от чепка грозде. В композицията си щеше да вмъкне и смъртта: кожата и главата на мъртвия тигър, който обичал грозде и бил обичан от Бакхус, най-мъртвата мъртвешка кожа, която човек може да си представи.

Микеланджело отиде на баните да потърси модели, като мислеше да комплектува един Бакхус, както бе комплектувал и своя Херкулес — от стотици тосканци: оттук врат, оттам ръка, отдругаде корем. Но когато след няколко седмици скрепи наблюденията си със сребърен молив, комплектуваният портрет се оказа неубедителен. Тогава той отиде при Лео Бальони.

— Трябва ми един модел. Млад. Под трийсет. От високо потекло.

— И с красиво тяло, а?

— Което е било красиво, но вече не е. Фигура, вече покварена.

— От какво?

— От вино. Сластолюбие. Себеугода.

Лео се замисли за миг, като прехвърляше наум фигурите и чертите на познатите римски младежи.

— Струва ми се, че се сетих. Граф Гинацо. Но той е богат, от благородническо семейство. Как можем да го прилъжем?

— Като погъделичкаме самолюбието му. Ще му кажем, че ще бъде обезсмъртен във вид на великия гръцки бог Бакхус. Или Дионис, ако предпочита.

— Това сигурно ще даде резултат. Той не работи нищо, та може да ти отдели някой и друг ден… по-право това, което му остава от деня след вакханалиите от предната нощ.

Микеланджело пристъпи към рисувателната дъска и се облиза от удоволствие. Да беше претърсил цяла Италия, пак нямаше да намери по-подходящ човек от Леовия: главата мъничко дребна за тялото, коремът месест, бутовете твърде големи за торса, мускулите над лакътя малко отпуснати, краката прави и твърдо моделирани като у гръцки борец. Това бе фигура, позагубила мъжкото си обаяние, с поглед, блуждаещ от многото изпито вино на обед, и уста, полуотворена, някак изумена; въпреки всичко ръката, вдигнала високо купата вино, трептеше от мускулна сила, а безупречната копринена кожа така блестеше на силното слънце, че човекът изглеждаше осветен отвътре.

— Вие сте идеален! — възкликна поривисто Микеланджело. — Същински Бакхус.

— Радвам се, че мислите тъй — отвърна граф Гинацо, без да обръща глава. — Когато Лео ми предложи да позирам, аз първо му казах да не ми досажда. Но тази работа май ще се окаже интересна.

— По кое време да ви очаквам утре? И можете да си донесете вино, без да се двоумите.

— Така всичко се нарежда прекрасно. Мога да остана целия следобед. Без вино денят е винаги толкова сив.

— Вие никога няма да ми се сторите сив, господине. Аз ще ви виждам всеки миг в нова светлина.

Микеланджело поставя графа в стотици пози: с десен крак, свит остро в коляното, пръстите едва докосващи грубия дървен постамент; клекнал тежко на един крак, мъчещ се да се изправи, с изтеглен назад торс; с издадена напред глава, обърната на една или друга страна, движеща се бавно, преситена от наслада. А в късните следобеди, когато Гинацо вече беше изпил много вино, Микеланджело затъкваше в косата му чепки грозде и го рисуваше, като че гроздето расте от главата му… което доставяше неимоверно удоволствие на римлянина, докато един ден той прекали с виното, започна да се олюлява пиянски, падна от дървения постамент, удари си брадата в твърдата земя и загуби съзнание. Микеланджело го свести с ведро вода. Граф Гинацо облече треперещ дрехите си и изчезна от градината и от живота на Микеланджело.

Якопо Гали му намери живо, седемгодишно момченце с къдрава златиста коса и големи, нежни очи — мило хлапе, с което Микеланджело се сприятели, докато го рисуваше. Единствената му проблема беше да накара момченцето да стои в такава трудна поза — лявата ръка сгъната срещу гърдите по такъв начин, че да може да яде гроздето направо от чепката. Като свърши с детето, той излезе извън града и цял ден рисува краката, копитата и къдравата козина на козите, които пасяха по хълмовете.

Ето как проектира накрая скулптурата с молив: централна фигура — размекнатият, неспокоен, нагъл, млад мъж, чийто край не бе далеч, вдигнал високо купата; до него — модроокото идилично момченце, залапало гроздето — символ на радостта; помежду тях — тигровата кожа. Бакхус — празен, отпуснат, залитащ, вече състарен: сатирът — вечно млад и жизнерадостен, символ на детството и палавата невинност на човека.

В неделя сутрин той покани Гали в работилницата, да му покаже рисунката: купата, вдигната високо в ръката на Бакхус, преплетените гроздове и лозови листа, които заместваха косата, дългия, увит низ гроздове — връзка между Бакхус и сатира, дънера, на който Бакхус се опираше, а сатирът седеше, и накрая тигровата кожа, която се увиваше надолу, прехвърлена през ръката на сатира, и кухата глава на тигъра, увиснала между копитата на сатира, показваща какво може да се случи оттук нататък с главата на Бакхус.

Гали започна да задава безброй въпроси. Микеланджело обясни, че ще поработи първо с восък и глина, ще подяла малко върху отломъци, за да провери отделните компоненти, „например по какъв начин се опира главата на сатира о ръката на Бакхус“.

— И как бедрата на момчето преливат в космати крака на сатир.

— Точно тъй.

Гали беше очарован.

— Не знам как да ти се отблагодаря — каза той.

Микеланджело се усмихна малко смутено.

— Има начин. Бихте ли изпратили малко флорини във Флоренция?

Гали наведе покровителствено едрите си рамене над Микеланджело.

— Искаш ли нашият представител във Флоренция да предава по няколко флорина на баща ти всеки месец, редовно? Тогава ти няма да се тревожиш всеки път при пристигането на пощата. Нищо няма да загубиш от това; после от уговорената цена за скулптурата ще приспаднем изпратеното.

— Той не е виновен, повярвайте — каза Микеланджело с накърнено честолюбие. — Чичо ми е болен, а имаме и някои дългове.