Ървинг Стоун
Страдание и възторг (61)

7

Микеланджело повали колоната на земята, намести я върху неподвижно закрепени греди, а после задълба с резеца в края, където щеше да се появи купата. Първо се съсредоточи върху челната й част, след това продължи от двете страни, за да получи обла форма. След като очерта изпъкналостите на пръстите на ръката с купата и изтегленото напред дясно коляно, заби длетото между тези две точки, за да намери корема и да установи връзката между най-изпъкналите и най-дълбоките части. Междинните форми щяха да дойдат с естествена последователност, а формите отстрани и откъм гърба — да се определят от предната част на тялото. После насочи усилията си към горната половина на торса, за да постигне пиянската стойка на правата фигура, след което обърна колоната надясно, че да може да доработи върху страничната част, и одяла грубо ръката с купата, която имаше първостепенна роля.

Тогава повика едни от синовете на Гуфати, да му помогне да изправи отново камъка. И ето че сега пролича индивидуалността на мрамора: неговите размери, пропорции, тежест. Микеланджело седна пред него, заоглежда го съсредоточено, остави го да говори, да определи собствените си изисквания. И в този миг изпита страх — като че се срещаше с непознат човек. Да ваеш значи да отземаш от мрамора; то значи също да опитваш, да търсиш, да се потиш, да мислиш, да усещаш камъка и да живееш с него до завършването му. Само половината от този мрамор щеше да остане в завършената скулптура; останалото щеше да се валя из градината във вид на отломъци и прахуляк. Микеланджело съжаляваше само, че сегиз-тогиз ще трябва да яде и да спи — мъчителни мигове, в които трябваше да спира работа.

Седмици и месеци на непрекъснато ваяне затекоха в неспирен поток. Зимата се случи мека, та не стана нужда пак да поставя покрива на бараката; при лошо време той си слагаше вълнената шапка с наушници и топла дреха. С появата на Бакхус и сатира често пъти го осеняваха светкавично мисли, чувства и идеи, но за да ги изрази чрез мрамора, му бяха нужни дни и седмици. Трябваше да нараства вътрешно, както израстваше и зрееше скулптурата му. Незавършената скулптура го преследваше всеки час, нощ и ден. Опасно би било да освободи в пространството купата и сгънатото коляно; докато дълбаеше все по-навътре, трябваше да остави за подпора ажури между изнесената напред купа и рамото, между коляното и лакътя, между основата и коляното. Той ту ваеше отстрани, лицето и главата, част от врата и къдравите гроздове, ту търсеше в дълбочина лявото рамо, бедро и прасец. Зад Бакхус започна сатира, дънера, на който седеше, гроздето, което ядеше, тигровата кожа, свързваща двете фигури. Съобрази се да обърне главата на сатира, ръцете и гроздето към ръката на Бакхус, но въпреки това мраморът едва му стигна.

Истинската битка започваше, когато се очертаеше някой мускул или някакъв друг елемент. Тогава той се изправяше и усещаше как лудите удари на сърцето смъкват бързо останалата мраморна обвивка и разкриват човешките форми под нея. Мраморът беше твърд, но и Микеланджело не по-малко твърдо се стремеше да постигне деликатната игра на мускулите под месестия корем, мекия, сякаш от глина дънер, гръбната извивка на сатира, гроздето на Бакхусовата глава, което сякаш бе част от лозницата на косата му. Всеки завършен детайл носеше успокоение не само за погледа, ума и душата му, но и за раменете, бедрата, слабините.

Щом не можеше да оформи някой детайл, оставяше инструментите, излизаше навън и се втренчваше през дърветата в небето. После подхождаше към мрамора от разстояние, оглеждаше неговите контури и маса, усещаше единството му. И детайлът се превръщаше в част от цялото. Тогава Микеланджело грабваше отново инструментите и заработваше бясно: един, два, три, четири, пет, шест, седем удара; после едно, две, три, четири за отдих, а на всеки няколко такива цикъла отстъпваше да види какво е направил. Усетът му винаги изпреварваше физическата му способност да вае. Ех, защо не можеше да работи от четирите страни едновременно!

Докато моделираше заобленото коляно на Бакхус, косматия крак и копитото на сатира, тигровата кожа, той се стремеше да получи колкото е възможно повече цялост с една поредица удари. Всеки ден трябваше да бъде плодоносен, при всяко хващане на чука и длетото той трябваше да се добере до някаква форма, преди да ги остави. След ставане от сън биваше тежко зареден с нервна енергия и времето му минаваше в непрекъсната гонитба. Не допускаше някой пръст на ръката да бъде по-обработен от другите, защото работеше на цялостни етапи. Всеки ден работата му представляваше един такъв завършен етап. Именно тези малки, заредени със сила цялости в скулптурата му характеризираха неговите възможности като скулптор.

Преди да си легне, той оглеждаше работата си, набелязваше какво трябва да свърши на другия ден. Вечер, когато пишеше на домашните си, се подписваше с гордост:

Понеже не отделяше време нито за приятели, нито за почивка, нито за да се види с хора, Балдучи го обвини, че се мъчи да избяга от света, като се укрива в скулптурата. Микеланджело призна, че приятелят му е наполовина прав: скулпторът пренася в мрамора представата за един по-лъчезарен свят от този, който го заобикаля. Но художникът не бяга, а гони. Мъчи се с всички сили да настигне едно видение. Дали бог наистина си е починал на седмия ден? Дали в прохладата на онзи дълъг следобед, когато си е отдъхнал, не се е запитал: „Кого оставих на земята да говори от мое име? Най-добре ще е да създам друго, различен вид същество и ще го назова «художник». Неговата задача ще бъде да придаде смисъл и красота на света.“

Въпреки всичко Балдучи пристигаше неизменно всяка неделя следобед с надеждата, че ще го придума да излезе за малко от работилницата. Той дори му намери момиче, което толкова приличаше на Клариса, че поблазни Микеланджело. Ала мраморът го поглъщаше изцяло. Не можеше и дума да става за избор между мрамора и момичето.

— Като завърша Бакхус, ще излизам с теб — обеща той на Балдучи.

Приятелят му поклати отчаяно глава:

— Как можеш да отлагаш за толкова дълго насладите в живота? Все едно да хвърляш времето си в Тибър!

Погълнат от собствените си амбиции, Микеланджело отметна глава и се разсмя заедно с Балдучи.

Най-дълбокото му душевно вълнение настъпваше, когато трябваше да разбие някой ажур, когато забелязваше прозрачността на мрамора там, дето трябваше да извърши пробива, и съзнаваше, че пространството скоро ще изпълни това място, пространството, което дава на крайниците свобода на движение, независимост, което кара формите му да задишат в същия миг, когато резецът му престане да усеща съпротива.

Най-деликатната задача беше да премахне мрамора между ръката с прекрасната орнаментирана купа и килнатата глава. Той работи с безкрайно внимание, докато постигна низходящата линия на рамото. Но все още не се чувствуваше достатъчно сигурен, за да избие стеницата, която скрепяше протегнатата ръка и изнесеното напред коляно.

Балдучи го дразнеше безмилостно:

— Това е чист предразсъдък. Чудно как не си оставил една колона да крепи срамните части на този нещастник. Ами ако изпаднат? Това ще бъде по-лошо, отколкото да изпусне купата, за която толкова се боиш.

Микеланджело грабна шепа мраморен прах и го хвърли по него.

— Имал ли си някога помисли, които да не са свързани с еротиката?

— А нима някой има такива помисли?

Най-после той отстъпи пред настояванията на Балдучи да види част от римските зрелища и се изкачи с него на възвишението Тестачо, за да погледат как Рим празнува карнавала преди Велики пости. Двамата застанаха на един склон, откъдето наблюдаваха как четири млади прасенца, украсени с панделки и вчесани от специални бръснари, бидоха вързани в колички със знаменца. По даден сигнал от тръбачите няколко души тласнаха количките по склона към Авентинския хълм и народът, въоръжен с ножове, се втурна след тях, крещейки: „Ал порко! Ал порко!“ В подножието на склона количките се разбиха и хората налетяха връз животните, като се боричкаха помежду си, защото всеки се мъчеше да отреже по-хубава мръвка.

Когато се прибра, Микеланджело свари в къщата кардинал Грослей от Сен Дени. Гали наруши забраната, която сам си бе наложил, и попита дали може да заведат кардинала в работилницата, за да види Бакхус. Микеланджело нямаше как да откаже.

В осветената от светилника барака Микеланджело обясни, че работи скулптурата едновременно от всички страни, за да развива фигурите едновременно. Показа им, че за да открие пространството между двата крака и между лявата ръка и торса, трябва да работи ту отпред, ту отзад и да изтънява непрекъснато ажура. После взе едно длето и демонстрира пред кардинала от Сен Дени колко леко трябва да се чука, за да се направи пробивът, след което изряза остатъка от ажура и освободи крайниците.

— Но как успявате да внушите с една полузавършена фигура това чувство за пулсираща жизненост? — възкликна кардиналът. — Аз просто усещам кръвта и мускулите под тази мраморна кожа. Драго му става да види, че израстват нови майстори в скулптурата.

След няколко дни един слуга донесе в работилницата бележка от Гали: „Би ли вечерял довечера с Грослей и с мен?“

При залез-слънце Микеланджело остави работата, отиде в близките бани, напари се, за да изкара мраморната прах от порите си, сложи чиста риза и трико, среса косата си над челото. Синьора Гали поднесе лека вечеря, защото кардиналът все още спазваше едновремешния си режим, не ядеше месо и едва се докосваше до храната. Отслабващите му очи заблестяха на светлината на свещта, когато той се обърна към Микеланджело:

— Знаеш ли, синко, аз остарявам. А трябва да оставя нещо след себе си, нещо единствено по красота, което да допълни красотите на Рим. Някакъв дар от Франция, от Карл Осми и от моята скромна личност. Получих разрешение от папата да поставя една скулптура в Капелата на френските крале в „Свети Петър“. Има там една ниша, в която може да се побере фигура в естествена големина.

Микеланджело не бе се докосвал до прекрасното требианско вино на Гали, но се почувствува по-пиян от граф Гинацо в ония топли следобеди. Скулптура за „Свети Петър“, най-старата и най-свята базилика в християнския свят, построена над гроба на свети Петър! Нима бе възможно френският кардинал да се спре на него? И защо? Заради малкия Купидон? Или заради все още неродения Бакхус?

Докато той се съвземе, разговорът се беше променил. Кардиналът разказваше на Якопо Гали за писанията на двама неправославни отци след Никейския събор. След малко дойде каляската на кардинала, за да го вземе. Той пожела на Микеланджело приятни сънища.

В неделята Микеланджело отиде на черква в „Свети Петър“, за да види Капелата на френските крале и нишата, за която бе споменал кардиналът. Той изкачи тридесет и петте стъпала от мрамор и порфир, водещи към базиликата, прекоси атриума, мина покрай фонтана, заобиколен от порфирни колони, и се спря в основанието на звънарницата на Каролингите, изумен от занемареното състояние на „Свети Петър“, която се бе наклонила силно наляво. Капелата на френските крале му се видя скромна по размери и мрачна — светлина влизаше главно през малките прозорци горе до покрива; единствената й украса бяха няколко саркофага от езически и ранни християнски гробници и дървеното разпятие в една странична ниша. Той огледа празната ниша в срещуположната стена и с разочарование откри, че е толкова дълбока, че една статуя в нея ще може да се вижда само във фас.

Едва след седем дни Гали повдигна отново въпроса.

— Знаеш ли, Микеланджело, тази поръчка на кардинала от Сен Дени може да се окаже най-важната задача, откак на Полайуоло бе възложено да направи гробницата на Сикст Четвърти.

Сърцето на Микеланджело заби лудо.

— Какви са изгледите да я получа?

Гали взе да изброява на дългите си гъвкави пръсти като на сметало, което отчита вероятностите за художника.

— Първо, трябва да убедя кардинала, че ти си най-добрият скулптор в Рим. Второ, ти трябва да измислиш тема, която ще го запали. Трето, трябва да осигурим писмен договор.

— Темата ще трябва да е религиозна, нали?

— Но не защото Грослей е член на Светата църква, а понеже е дълбоко религиозен човек. Той живее в Рим от три години, но е толкова добродетелен, че буквално не вижда и не разбира, че Рим е разкапан в самата си сърцевина.

— Това наивност ли е, или слепота?

— Не бихме ли могли да го наречем вяра? Щом човек е с такава чиста душа като кардинала от Сен Дени, божията десница непрестанно го води; той гледа отвъд сегашните злочестини, към вечния дом.

— Мога ли да създам скулптура, в която да се чувствува божията десница?

Гали поклати лъвската си глава.

— Това е една проблема, за която ще трябва да се пребориш сам със себе си.

Да ваеш цял ден разложение и същевременно да замислиш верска тема изглеждаше невъзможна задача. И все пак много скоро той разбра, че темата му ще бъде Пиета: Мъка, Скръб. След завършването на „Мадоната с младенеца“ винаги бе желал да направи една Пиета: защото както „Мадоната с младенеца“ бе началото, тъй Пиета беше краят, предопределеният завършек на всичко, което Мария бе решила в онзи съдбоносен час, когато бог се бе спрял на нея. След тридесет и три години нейният син отново лежеше в скута й, завършил своя път.

Гали се заинтересува от идеята му и го заведе в двореца на кардинал Грослей, където изчакаха кардинала да завърши петчасовите си молитви, които той отправяше всеки ден, както се изисква от един бенедиктинец. Тримата седнаха в откритата лоджия с изглед към Виа Ректа. На стената зад гърба им бе изписано „Благовещение“. Кардиналът беше блед след дългите молитви. Опитното око на Микеланджело почти не можеше да долови телесните линии под дрехата му. Но щом кардиналът чу за Пиетата, очите му светнаха.

— Ами мрамор, Микеланджело? Би ли могъл да намериш тук в Рим такъв съвършен камък, за какъвто говориш?

— Мисля, че не, ваше преподобие. Колона ще се намери, но продълговат блок, дебел и по-голям на ширина, отколкото на височина, още не съм виждал.

— Тогава трябва да се обърнем към Карара. Ще пиша на братята в Лука, да ги помоля за помощ. Ако те не успеят да намерят каквото ни трябва, ще се наложи лично да отидеш до каменоломните и да избереш мрамор за нашата скулптура.

Микеланджело скочи от стола.

— Знаете ли, отче, че колкото по-високо са каменоломните, толкова по-чист и бял е мраморът? Никакви петна от пръст, никакви пукнатини и кухини. Ако можехме да копаем на връх Монте Сарго, там бихме намерили най-хубавия блок.

По пътя към къщи Гали му каза:

— Трябва да заминеш незабавно за Карара. Аз ще поема разходите за пътя.

— Не мога.

— Защо?

— Трябва да завърша Бакхус.

— Бакхус може да почака. А кардиналът не може. Някой близък ден бог ще сложи малко по-тежко десницата си на рамото му и Грослей ще отиде на небето. А от небето не може да ти възложи поръчката.

— Това е вярно. Само че аз не мога да спра работата сега — настоя упорито Микеланджело.

— Аз те освобождавам от нашия договор. Като завършиш Пиетата, ще се върнеш пак към Бакхус.

— За мен не може да има връщане. Тази скулптура е узряла вече във въображението ми. Трябва да я завърша сега, за да стане съвършена.

— Винаги съм се изненадвал, че се намира някой романтик, когато става дума за практическа изгода — въздъхна Гали. — Няма да обременявам кардинала с подробности за твоето правоверие.

— Преди завършването на Бакхус не може да се започне Пиетата. Държа се правоверно, защото така трябва.