Ървинг Стоун
Страдание и възторг (90)

8

— Скъпи Микеланджело — каза гонфалониерът Содерини, — чини ми се, че ти по-често се къпеш в кал, отколкото в пилешки бульон.

Той се облегна на стола и остави нежното ранно мартенско слънце да залее лицето му. През тия няколко дни след завръщането си във Флоренция Микеланджело беше научил, че Содерини има пълно основание да е доволен от себе си: чрез своя блестящ пътуващ посланик, Николо Макиавели, когото беше обучил по същия начин, както Лоренцо де Медичи беше обучил самия него, Флоренция бе сключила редица приятелски договори, които щяха да дадат на града държава възможност да живее в мир и благополучие.

— Всички известия от Болоня и Ватикана гласят, че Юлий е във възторг… Гонфалониере, петте години, през които ваях „Давид“, „Мадоната от Брюге“ и моите тондо, бяха най-щастливите в живота ми. Аз копнея само за едно нещо: да вая мрамор.

Содерини се наведе над писалището си, очите му искряха.

— Синьорията знае как да изрази благодарността си. Аз съм упълномощен да ти предложа чудесна поръчка: един исполински „Херкулес“, който да съответствува на твоя „Давид“. С по една твоя статуя от двете страни на главната врата към Палацо делла Синьория ние ще имаме най-величествения вход в правителствената сграда на един град държава в целия свят.

Микеланджело хлъцна. Исполински Херкулес! Който да представлява всичко най-силно и най-хубаво в класическата култура на Гърция! Лоренцо Великолепни беше превърнал Флоренция в Атина на Запада; ето удобния случай да създаде обединяваща брънка между Перикъл и Лоренцо, да доведе докрай ранните си опити върху Херкулес. Той се тресеше от възбуда.

— Мога ли да получа пак къщата си? И моето ателие, за да вая „Херкулес“ там?

— Тя е дадена под наем сега, но договорът скоро изтича. Ще ти определя осем флорина месечен наем. Когато започнеш да ваеш „Апостолите“, къщата отново ще стане твоя.

Микеланджело седна, обзет от внезапна слабост.

— Там ще живея и ще вая до края на живота си. Дано господ чуе думите ми!

Содерини загрижено попита:

— Ами Рим и статуите за гробницата?

— Писах на Сангало. Той трябва недвусмислено да обясни на папата, че аз ще се върна в Рим само за да променя договора си и да докарам мраморните колони във Флоренция. Искам да ги работя всички заедно: „Мойсей“, „Херкулес“, „Свети Матей“, „Пленниците“…

Гласът му кънтеше от изпълнилата го радост. Содерини заби поглед над червеното мушкато на жена си в покривите на Флоренция.

— В служебните ми задължения не е предвидено да се бъркам в чуждия семеен живот, но дошло е вече време да се освободиш от опеката на баща си. Искам той да отиде с тебе при някой нотариус и да подпише официално, че ти дава независимост. Досега печелените от тебе пари по закон са били негови. След като получиш независимост, ще принадлежат на теб и ще можеш да правиш с тях каквото поискаш. Това, което ще даваш на баща си, ще бъде подарък, не задължение.

Микеланджело не отговори. Той знаеше всички слабости на баща си, но въпреки това го обичаше, споделяше Лодовиковата гордост от семейното име и желанието му отново да го издигне в тосканското общество. Той бавно поклати глава.

— Това няма да помогне, гонфалониере. Все едно, ще трябва да му давам парите дори и да са мои.

Содерини настоя:

— Аз ще уговоря среща с нотариуса. А сега да видим за мрамора за „Херкулес“…

— Мога ли да си избера карарски мрамор?

— Аз ще пиша на Кукарело, собственика на каменоломнята, и ще му кажа, че трябва да ти осигури най-големия и най-чистия блок, изваден досега в Апуанските Алпи.

Лодовико беше съкрушен, че трябва да се яви при нотариуса Сер Джовани да Рамена, понеже според тосканските закони неженен син ставаше независим едва след смъртта на баща си. В очите на Лодовико имаше сълзи, когато двамата се връщаха в къщи край древната черква „Сан Фиренце“ и нагоре по Виа дел Проконсуло.

— Микеланджело, нали няма да ни изоставиш сега? Ти обеща на Буонарото и Джовансимоне, че ще ги наредиш в самостоятелен дюкян. Трябва да купим още няколко стопанства, за да си създадем доходи…

Два-три реда, написани на хартия, и Микеланджело и баща му бяха разменили местата си в своите отношения. Сега на власт беше той; сега не можеше вече да бъде тормозен и насилван. А като погледна под око, видя, че десетминутната юридическа церемония беше състарила шестдесет и четири годишния Лодовико с десет години; главата му беше оборена, рамената — увиснали.

— Винаги ще правя всичко, каквото мога, за семейството, татко. Какво друго ми остава? Работата и семейството.

Микеланджело поднови връзките си в кръжеца. Росели беше умрял, Ботичели бе много зле и не можеше да идва, затова имаше избрани по-млади членове, между които Ридолфо Гирландайо, Себастиано да Сангало, Франчабиджо, Якопо Сансовино, Андреа дел Сарто, един даровит художник. Микеланджело бе възхитен от Граначи, който бе завършил две творби, отнели му няколко години: една „Мадона с малкия свети Йоан“ и „Свети Йоан Евангелистът в Патмос“.

— Граначи, дърти мошенико! Та те са знаменити! Тоновете са прекрасни, фигурите — чудесни! Винаги съм ти казвал, че ще станеш велик живописец, стига да се заловиш за работа.

Граначи се изчерви.

— Какво ще кажеш, да си направим един гуляй довечера във вилата ми? Ще поканя кръжеца.

— Как е Вермилия?

— Вермилия ли? Омъжи се. За един чиновник в Пистоя. Искаше да си създаде семейство. Аз и дадох зестра. Сега си имам нова приятелка: по-червенокоса от Тедеско, закръглена като яребичка…

Разправиха му, че сега положението на Контесина било значително по-добро; с нарастването на популярността и влиянието на кардинал Джовани в Рим Синьорията позволила на семейство Ридолфи да се премести горе в господарската вила на хълма, която беше много по-просторна и по-удобна. Кардинал Джовани им изпращал необходимите припаси и пари. На Контесина било позволено да идва във Флоренция, когато пожелае, но не и на Ридолфи. Щели да й позволят да отиде при брат си в Рим, но тъй като Ридолфи все още бил заклет враг на републиката, Синьорията не искала да го изпусне от очи.

Тя го свари загледан в собствения му „Давид“.

— Още го бива, а? Още не можеш да му се нарадваш?

Микеланджело се завъртя при звука на гласа й и погледът му срещна проницателните кафяви очи, които винаги са могли да прозрат мислите му. Бузите и бяха много червени от ходенето на свежия мартенски въздух; снагата и се беше закръглила; беше започнала да понатежава.

— Контесина! Колко добре изглеждаш! Хубаво е, че дойде!

— Как ти се видя Болоня?

— Като Дантевия „Ад“.

— Във всичко?

Макар и да беше задала въпроса без задна мисъл, той се изчерви до къдриците, вчесани надолу над ъгловатото му чело.

— Как и беше името?

— Клариса.

— Остави ли я?

— Тя ме остави.

— Защо не тръгна подире й?

— Нямах кола.

— Тогава ти си вкусил любовта, поне малко от любовта, нали? — сериозно го попита тя.

— В пълна мяра.

— Очите й се наляха със сълзи.

— Позволи ми да ти завидя пошепна тя и изчезна, като прекоси бързо площада, преди да може да я последва.

Гонфалониерът Содерини му предплати двеста флорина срещу бъдеща работа. Микеланджело отиде да види младия Лоренцо Строци, когото познаваше, откакто семейството му беше купило „Херкулес“. Лоренцо Строци се беше оженил за Лукреция Ручелаи, дъщеря на Нанина, сестрата на Лоренцо Великолепни, и Микеланджеловия братовчед Бернардо Ручелаи. Микеланджело запита Строци дали би могъл да вложи скромна сума на името на братята си, та да започнат да участвуват в печалбите на дюкяна.

— Ако тая работа потръгне добре, господин Строци, бих могъл да увеличавам капитала, колчем ми се посъберат пари, та и братята ми да припечелват повече.

— Това ще е приемливо за семейството ми, Буонароти. И ако някога пожелаете братята ви да отворят собствен дюкян, ние ще им доставяме вълна от нашите предачници в Прато.

Микеланджело отиде в работния двор на Катедралата и беше посрещнат с дрезгави възгласи от Бепе и неговите каменоделци. Само Лапо се обърна настрана.

— Искаш да ти направя ново ателие? — забрътви с беззъбите си уста Бепе.

— Още не, Бепе; първо ще отида в Карара да намеря мраморен блок за „Херкулес“. Но ако би ми помогнал да преместя „Свети Матей“, че да не ти се преча…

Беше се установил на свети Матей, защото неговото евангелие е първото в Новия завет и защото Матей не е умрял от насилствена смърт. В ранните му скици Матей беше изобразен като спокоен учен с книга в едната ръка и брадичка, замислено подпряна с другата. Макар и да беше започнал да дълбае предната страна на мраморния къс, несигурността му бе попречила да се вреже по-надълбоко. Сега разбираше защо: той не можеше да намери исторически верния Матей. Той не беше написал евангелието си пръв, защото беше използувал голяма част от Марко; за него се казваше, че бил близък с Исус, но въпреки това бе написал евангелието си едва петдесет или седемдесет години след Христовата смърт…

Микеланджело отиде с неразрешения си въпрос при игумен Бикиелини. Тъмносините очи на игумена бяха станали по-големи зад увеличителните стъкла на очилата, понеже лицето му се беше свило от старост.

— Всичко, свързано със свети Матей, е спорно — тихо заговори той в безмълвната библиотека. — Дали е бил Левий, бирникът, който е служил на Ирод Антипа? Може би да, може би не. Единственото място, където се говори за него извън Новия завет, е на гръцки и е погрешно; там се казва, че Матей съчинил словото божие на еврейски език. Но той го с написал на гръцки, за евреи, говорещи гръцки, за да им докаже, че Исус е бил на няколко пъти предсказан в Стария завет.

— Какво да правя, отче?

— Трябва да създадеш свой собствен „Матей“, също както си създал свои собствени „Давид“ и „Пиета“. Откъсни се от книгите; мъдростта е в самия теб. Каквото и да изваеш като „Матей“, ще бъде истина.

Микеланджело се усмихна и заклати глава:

— Отче, думите ви са благи; никой никога не е имал толкова вяра в мене.

Той започна отново да търси Матей, който би представлявал символ на човека в лъкатушния му стремеж към бога. Дали ще може да извае Матей в едно отправено нагоре спираловидно движение, мъчещ се да се изтръгне от мраморния блок, също както човекът се е борил да се освободи от каменната планина на многобожието, в която е лежал окован? Той скицира лявото коляно на Матей, натиснало със сила камъка, сякаш се стреми да освободи торса от задържащата го обвивка, с ръце, притиснати до самото тяло, и с глава, извита мъчително встрани, търсеща път за избавление.

Най-после той пак задълба мрамора с чувство за пълноценност и че е господар на положението, и стихията на радостта му караше длетото да се врязва в колоната, както светкавица се врязва в кълбести облаци. Ваеше с жар, не по-малка от жарта на огнището, в което закаляваше инструментите си; мраморът и плътта на Матей се сливаха в едно, силата на волята му изтръгваше Матей от мрамора, за да придобие душа, с която да се издигне към господа. Не се ли стреми всеки човек да излезе от утробата, за да придобие безсмъртие?

Зажаднял за по-лирично настроение, той се върна към „Света Дева“ на Тадей, извая кръглата рамка, спокойния лик на Мария, нежната кожа на невръстния Исус, положен в скута на майка му. Тогава пристигна съобщението на папа Юлий, че Флоренция трябва да отпразнува „Празник на всеопрощението“, за да се съберат средства за изграждането на новия „Свети Петър“.

— Аз съм натоварен с украсата — съобщи Граначи радостно.

— Граначи, да не се върнеш пак към театралните декори след прекрасните си картини? Това е хабене на дарбата ти. Аз протестирам!

— За дарбата ми има предостатъчно време — възрази Граначи. — Човек има нужда и от удоволствия.

Едно празненство, с което да се заплати черквата на Браманте, нямаше да представлява удоволствие за Микеланджело. То беше насрочено за април. Той се зарече да избяга от града и да прекара тези дни със семейство Тополино. Папата пак обърка плановете му.

— Току-що получихме бреве от папа Юлий — каза Содерини. — Виждаш, че е подпечатано с папския пръстен. Вика те да отидеш в Рим. Имал добри новини за тебе.

— Това може да значи само, че пак ще ми позволи да вая.

— Ще отидеш ли?

— Още утре. Сангало ми писа, че втората пратка мрамор лежала под открито небе на Пиаца Сан Пиетро. Искам да го спася.