Ървинг Стоун
Страдание и възторг (85)

3

Баща му не се зарадва, като го видя; беше си представял, че Микеланджело печели големи пари от папата в Рим. Микеланджело отново се настани в предната стая, сложи на плота „Богородицата“ на Тадей, наобиколи мрамора си за „Апостол Матей“, оставен в една от работилниците на Катедралата, прибра от леярната недовършения още бронзов „Давид“. Картонът му за „Къпещите се“ беше махнат от Залата на вапцарите, сложен в рамка от елхово дърво и закачен на стената в галерията оттатък Голямата зала на Палацо делла Синьория.

Новината за разговора в двора на хана в Поджибонси прехвърли планините само за няколко часа. Когато пристигна с Граначи в ателието на Рустичи, за да вечеря с кръжеца, Микеланджело бе посрещнат като герой.

— Каква велика чест ти е оказал папа Юлий! — възкликна Ботичели, който беше рисувал стенописи в Сикстинската капела за чичото на Юлий, папа Сикст IV. — Да изпрати подире ти въоръжена потеря! Кога се е случвало такова нещо на някой художник?

— Никога! — изръмжа Сладкодумеца. — Всички художници са една стока: изчезне ли един, има десетки други, които да го заместят.

— Но ето папата признава, че художникът е личност! — възбудено добави Рустичи. — Със своеобразни заложби и дарби, които не може да се намерят в съвсем същата комбинация у никой друг на света.

На Микеланджело се стори, че го правят нещо повече от герой.

— Какво друго можех да сторя? — възкликна той, когато Граначи тикна чаша вино в ръката му. — Във Ватикана не ме пускаха…

На другата сутрин Микеланджело проумя истината, че флорентинското правителство не е съгласно с кръжеца на купата за благотворното влияние на Микеланджеловия бунт. Когато гонфалониерът Содерини прие Микеланджело в кабинета си, лицето му бе мрачно.

— Това, което си направил, ме плаши. В Рим, като ваятел на папата, ти можеше да ни оказваш значителна помощ. Като му се противопоставяш, ти се превръщаш в източник на скрита опасност. След Савонарола ти си първият флорентинец, който се противопоставя на папата. Боя се да не те постигне горе-долу същата съдба.

— Искате да кажете, че ще ме обесят на площада, а след това ще ме изгорят? — Той неволно потрепери.

Содерини се усмихна за първи път и крайчецът на носа му трепна.

— Ти си се провинил не в ерес, а само в неподчинение. Но накрая ще стане каквото иска папата.

— Гонфалониере, искам само да се установя във Флоренция. Още утре ще започна да вая „Свети Матей“, та да ми върнете къщата.

Содерини целият пребледня и стана жълтеникав като косата си.

— Флоренция не може да поднови договора ти сега. Негово светейшество би сметнал това за лично оскърбление. Нито Дони, нито Пити, нито Тадей, никой не може да се възползува от услугите ти, без да си навлече враждата на папата. Докато не завършиш гробницата на Юлий II или Светият отец не те освободи от задължението ти.

— Дали ще ви създам неприятности, ако се заловя с изпълняването на съществуващи договори?

— Довърши „Давид“. Нашият посланик в Париж непрекъснато ни пише, че кралят ни се сърдел, дето не му изпращаме статуята.

— Ами „Къпещите“? Мога ли да довърша фреската?

Содерини го погледна в лицето.

— Не си ли се отбивал в Голямата зала?

— Слугата ме въведе през вашето жилище.

— Бих те посъветвал да излезеш през залата.

Микеланджело отиде направо при източната страна на подиума на Съвета, където Леонардо да Винчи беше нарисувал „Битката при Ангиари“. Ръката му стремително се вдигна до устата.

— О, боже мой, какво е това?

Цялата долна половина от фреската на Леонардо бе съсипана, боите бяха протекли право надолу, сякаш дърпани от мощни магнити: коне, мъже, копия, дървета, скали бяха прелели едни в други в неразличим хаос от цветове.

Цялата неприязън, свадите, непримиримостта се стопиха в разтворителя, който беше унищожил великолепния стенопис на Леонардо. Микеланджело изпитваше само най-дълбоко състрадание към своя събрат художник, творил с устрем цяла година от живота си само за да види плодовете на труда си затрити. Какво ли беше сгрешил? Тосканците са били майстори на фреската повече от триста години. Той усети Содерини зад гърба си.

— Гонфалониере, как е станало това нещо?

— Леонардо беше твърдо решил да възроди древната енкаустика. Той прибягна до Плиниевата рецепта за мазилката, употреби восък с разтворител, а след това смола за втвърдяване на сместа. Когато свърши, пристъпи към нагорещяване, като палеше огньове на пода. Казваше, че опитал този начин върху малък стенопис в „Санта Мария Новела“ и постигнал успех. Но този стенопис е висок двадесет и две стъпки и за да може топлината да стигне горната му част, трябваше да трупа повече гориво. Силната горещина в долната половина разтопи восъка… и смъкна всичките бои заедно с него.

Леонардо живееше в квартал Сан Джовани. Микеланджело потропа с чукалото. Отвори му един слуга. Той го въведе в просторна стая с открит гредоред, изпълнена с произведения на изкуството, музикални инструменти, гоблени, ориенталски килими. Леонардо, облечен с халат в китайско червено, пишеше нещо в тетрадка пред високо, приличащо на кантонерка писалище. Той вдигна очи, видя Микеланджело, прибра тетрадката в едно чекмедже и го заключи с ключ. След това пристъпи напред с доста силно накуцване, понеже беше паднал с летателната си машина на един хълм край Фиезоле. Сияйно хубавото му лице бе поувехнало, в очите се таеше тъга.

— Леонардо, идвам направо от Синьорията. Искам да знаеш колко ми е жал за твоята фреска. И аз похабих напоследък една година от живота си, та зная, какво трябва да значи това за теб.

— Ти си много любезен. — Гласът на Леонардо звучеше студено.

— Но това не е главната цел на идването ми. Исках да ти се извиня… за моята свадливост… за грозните неща, които казах за тебе, за статуята в Милано…

— Бил си предизвикан. Аз говорих пренебрежително за ваятелите на мрамор.

Леонардо започна да се разтопява. Алабастровата му кожа отново порозовя.

— Видях картона ти за „Къпещите се“, докато те нямаше. Той е наистина великолепен. Аз правих скици от него, също както и от твоя „Давид“. Той ще прослави Флоренция.

— Не знам. Загубих всякакво желание сега, щом твоята „Битка при Ангиари“ няма да се води наред с моята битка.

Изгладил една вражда, той излагаше на опасност най-ценното си приятелство. След два дена гонфалониерът Содерини изпрати да го повикат и му прочете писмо от папата, в което се искаше Синьорията веднага да върне Микеланджело Буонароти в Рим, ако не иска да си навлече недоволството на понтифекса.

— Май щеше да е по-добре, ако бях продължил на север — печално отговори Микеланджело; — например към Франция. Тогава вече няма да отговаряте вие за мене.

— От папата не можеш избяга. Неговата ръка ще те стигне навред из Европа.

— Защо съм толкова скъп на Светия отец във Флоренция? Той ми затвори вратата си в Рим.

— Защото в Рим ти беше служещ, когото можеше да не зачита. След като се отказа да му служиш, ти стана най-желаният художник в света. Не го отблъсквай прекалено много.

— Аз никого не отблъсквам — възкликна с отчаяние Микеланджело; — искам само да ме оставят на мира!

— Много си закъснял. Трябваше да мислиш за това, преди да постъпиш на служба при Юлий.

Със следващата поща той получи писмо от Пиеро Росели, от което му се стори, че къдриците над челото му танцуват като змии. Папата не искал да го върне в Рим, за да продължи да вае мрамора; Браманте бил окончателно убедил Светия отец, че гробницата щяла да ускори смъртта му. Негово светейшество искал сега Микеланджело да изрисува тавана на Сикстинската капела, най-грозното, най-недодяланото, несполучливо и неприветливо архитектурно творение в цяла Италия. Той четеше и препрочиташе редовете на Росели:

„Миналата събота вечерта, когато вечеряше, папата повика Браманте и му каза: «Сангало заминава утре за Флоренция и на връщане ще доведе Микеланджело.» Браманте отговори: «Светейши отче, той не ще може да направи подобно нещо. Аз съм разговарял с Микеланджело и той често ми е казвал, че няма да се нагърби с капелата, която искате да му възложите, и че въпреки волята ви възнамерява да се отдаде само на скулптурата и не иска да има нищо общо с живописта. Аз мисля, светейши отче, че той не ще има смелостта да се залови с тази работа, понеже няма голям опит в рисуването на фигури, а тези ще бъдат високо над линията на зрението. То коренно се различава от рисуването на нормална височина.»“

Папата отговори: „Ако не дойде, ще ме обиди, затова мисля, че непременно ще се върне.“ Тогава аз скочих и хубавичко накастрих Браманте пред папата, защитих те, както, вярвам, ти би защитил мен; за известно време той си затвори устата, сякаш беше разбрал, че е сгрешил, като е говорил така. Аз продължих: „Светейши отче, Браманте никога не е разменил нито една дума с Микеланджело и ако това, което току-що каза, е истина, можете да ми отрежете главата…“

Микеланджело извика високо:

— Аз да съм говорил с Браманте? Това е фантастична лъжа! Защо му е трябвало да разправя на папата такава измислица?

Писмото изостри тревогата на Микеланджело. Сега не можеше да похване съвсем никаква работа. Той отиде в Сетиняно да поседи мълчаливо и да подяла камъни за сгради с братята Тополино, после се отби при Контесина и Ридолфи. Малкият Николо, станал вече на пет години, настояваше да научат и него „да кара мрамора да хвърчи“. От време на време Микеланджело се залавяше по за някой час да пили и полира бронзовата фигура за маршала, ходи няколко пъти в Голямата зала и напразно се мъчеше да разпали в себе си въодушевление към фреската си. Той знаеше още преди гонфалониерът Содерини да го повика в началото на юли, че през следващите месеци от юг ще налетят силни ветрове. Содерини веднага му зачете папското бреве:

„Микеланджело, скулпторът, който ни напусна без причина, само поради прищявка, се бои да се завърне, както ни осведомяват, при все че ние, от наша страна, не сме му сърдити, понеже разбираме настроенията на такива гениални хора. И за да може той да се отърси от всякакъв страх, ние се осланяме на вашата към нас преданост да го убедите от наше име, че ако се върне при нас, че остане здрав и невредим и ще се ползува и занапред от апостолическата ни благосклонност в същата мяра, в каквато се е радвал на нея и преди.“

Содерини остави писмото на масата.

— Ще помоля кардинала на Павия собственоръчно да напише писмо, в което да ти обещае закрила. Ще бъде ли това достатъчно за теб?

— Не. Снощи при Салвиати се запознах с един флорентински търговец на име Томазо ди Толфо, който живее в Турция. Открива ми се възможност да отида там и да работя за султана.

Брат му Лионардо му назначи среща край потока в долния край на нивата им в Сетиняно. Лионардо седеше на брега, който принадлежеше на Буонароти, Микеланджело — откъм страната на Тополино, и двамата разхлаждаха краката си в тясната рекичка.

— Микеланджело, искам да ти помогна.

— По какъв начин?

— Нека първо ти призная, че съм се заблуждавал на младини. Ти беше прав да си вървиш из своя път. Видях твоята „Мадона с младенеца“ в Брюге. Нашите братя в Рим говорят с благоговение за твоята „Пиета“. Ти също почиташ господа. Прости ми прегрешенията ми спрямо теб.

— Простено да ти е, Лионардо.

— Трябва да ти обясня, че папата е божият пълномощник на земята. Когато не се подчиняваш на негово светейшество, не се подчиняваш на господа.

— Беше ли това така, когато Савонарола се бореше против Александър VI? — попита Микеланджело.

Лионардо леко дръпна напред черната качулка, за да закрие очите си.

— Савонарола не се подчини. Каквото и да мислим за някой папа, той си остава приемник на свети Петър. Ако всеки от нас започне да го съди, в църквата ще настъпи хаос.

— Папите са човеци, Лионардо, избрани да заемат висока длъжност. Аз трябва да правя онова, което смятам за правилно.

— Не те ли е страх, че господ ще те накаже?

Микеланджело погледна брат си през потока.

— Смелостта на всекиго има значение. Аз вярвам, че бог обича независимостта повече от угодничеството.

— Трябва да си прав — каза Лионардо и пак наведе глава, — иначе той нямаше да ти помогне да изваеш такива божествени статуи.

Лионардо стана и се запъти нагоре към къщата на семейство Буонароти, Микеланджело се качи по отсрещния бряг към дома на семейство Тополино. Когато се изкачиха до билото, братята се обърнаха и си махнаха с ръка. Те нямаше вече никога да се видят.

Единствено Контесина не се страхуваше зарад него, но тя не изпитваше почит към папа Юлий. Дъщеря на една от властвуващите над света династии, тя беше видяла семейството си прокудено от града, на който бе помогнало да стане най-велик в Европа; беше видяла дома си ограбен от съграждани, които са обичали семейството й и са били облагодетелствувани от него; беше видяла свекъра си обесен на Синьорията; беше прекарала осем години в изгнание в една селска къща. Уважението и към властта се топеше.

Мъжът и не споделяше тези чувства. Ридолфи искаше да отиде в Рим. Затова не желаеше да дразни папата.

— Въпреки волята си трябва да те помоля да не идваш вече тука, Буонароти. Това ще бъде донесено на папата. Последната ни надежда е в Светия отец чрез кардинал Джовани. Не бива да се излагаме на опасността да я проиграем.

Контесина запита със сдържан тон:

— Микеланджело можеше да ни посещава през годините, когато това застрашаваше положението му във Флоренция, но не и сега, когато застрашава твоето положение в Рим?

— Не моето положение, Контесина, а нашето. Ако папата се обърне срещу нас… В края на краищата Буонароти си има занаят; ако го изгонят от Флоренция, той може да се занимава с изкуството си другаде. А единственото място, където все още бихме могли да отидем ние, е Рим. От това зависи нашето бъдеще и бъдещето на синовете ни. Това е твърде опасно.

— Да се родиш на тоя свят, ето основната опасност — забеляза Контесина с устремен право към Микеланджело поглед. — След това всичко е игра на случая.

— Няма да идвам вече, господин Ридолфи — спокойно рече Микеланджело. — Вие трябва да пазите семейството си. Постъпил съм безразсъдно.