Ървинг Стоун
Страдание и възторг (120)

2

На младини умът му се беше устремявал към херкулесовски замисли. Едно време в Карара беше искал да извае цял мраморен връх, за да сочи пътя на моряците по Тиренско море. Но въртейки се неспокойно в леглото си тази нощ, той се питаше: „Откъде ще взема енергията да изпиша стена, по-голяма от сикстинските пана на Гирландайо, Ботичели, Росели и Перуджино, събрани заедно?“ Нямаше да му се наложи да лежи по гръб и да рисува тавана над себе си, но стената нямаше да му отнеме по-малко време и щеше също така да го изсмуче без остатък. Как да пробуди на шестдесет години онези вихрени сили, на които се беше радвал на тридесет и три?

Изнурен от безсъница, той стана, за да отиде на ранна литургия в „Сан Лоренцо ин Дамазо“. На улицата се сблъска с Лео Бальони, когато отиваше към къщата му на ъгъла. След като изповядаха греховете си и се причестиха, двамата излязоха от черквата и се спряха на Кампо деи Фиори с лица, осветени от бледата ноемврийска зора.

— Лео, ти си бил на гуляй, а аз съм се борил с безсмъртната си душа и въпреки това изповедта ти отне по-малко време, отколкото на мен.

— Скъпи ми Микеланджело, за мене всичко, което доставя удоволствие, е добро, а всичко, което причинява мъка, е грешно. Следователно съвестта ми е чиста. Ако съдя по твоя посърнал вид, бих казал, че си се подложил на много страдания тая нощ, следователно трябвало е да ти се опростят много прегрешения. Ела у дома да пием по чаша горещо мляко, ще се чукнем за похвалата на кардинал Гонзага за твоя „Мойсей“. Цял Рим говори само за това.

Прекараният с приятеля час му помогна да се отпусне. Той си тръгна от Бальони, бавно измина празните улици до Пантеона, обиколи величествения му купол, след това се запъти по Виа Ректа до Тибър и нагоре по Виа Алесандрина до „Свети Петър“. Титлата Архитект на „Свети Петър“ бе наследена от Антонио да Сангало, племенника на Джулиано да Сангало и помощник на Браманте. Доколкото Микеланджело можеше да отсъди, малко нещо е било направено през осемнадесетте години, откакто беше напуснал Рим, освен поправката на исполинските колони и иззиждането на най-долните основни стени. Двеста хиляди дуката от целия християнски свят са били изсипани в цимента, но повечето, както се научи Микеланджело, отишли в джобовете на шайка предприемачи, които вдигаха „Свети Петър“ колкото можеше по-бавно. „При сегашната скорост — размишляваше си Микеланджело — «Свети Петър» надали ще може да бъде завършен до деня на Страшния съд.“

Мъничката капела „Санта Мария дел Фиоре“ не беше още махната, за да отвори път на напречния кораб на катедралата. Той влезе, спря се пред собствената си „Пиета“. Колко прекрасна беше светата Дева! Колко изящна и нежна! А синът на майчиния скут, колко чувствително беше лицето му!

Микеланджело коленичи. За миг се подвоуми дали не е грешно да се моли пред собствената си творба, но беше изваял тези фигури толкова отдавна, когато е бил едва двадесет и четири годишен. Макар и да усещаше как приижда на вълни чувството от онези далечни дни, когато първом бе станал ваятел на мрамор, той не можеше да си припомни никакви съществени подробности за извайването на този блок. Сякаш работата е била извършена от някого, когото е познавал преди много векове.

Целият Рим беше наизлязъл с празнични дрехи, защото беше празничен ден, в който дванадесет триумфални колесници щяха да потеглят от Капитолийския хълм и да бъдат церемониално закарани на Пиаца Навона. Тази година трябваше да има надбягване между биволи и коне, след това двадесет бика щяха да бъдат запрегнати в колесниците на връх Тестачо и подкарани надолу по стръмния склон, до полите, където щяха да бъдат заклани, за да се създаде зрелище, също както прасенцата, които бе наблюдавал с Балдучи.

Без да знае, че се е насочил натам, той се озова пред жилището на семейство Кавалиери. Дворецът се намираше на Рионе ди Сант Еустакио, обърнат към собствен площад и заобиколен от просторни градини. Квадратен, със зъбчати стени, палатът на Кавалиери бе служил няколко столетия за жилище на непрекъсната редица поколения Кавалиери. Те бяха римски граждани, „пазители“, наели се доброволно да пазят римските старини, отколешните християнски черкви, водоскоците и статуите на града.

Бяха му дотрябвали три седмици за онова, което е могъл да свърши с десет минути ход от къщата си на Мачело деи Корви по тясната Виа ди Сан Марко и Виа деле Ботеге Оскуре до двореца на Кавалиери. Когато отпусна тежкото чукало върху металическата му подложка на голямата главна врата, той се запита защо толкова дълго не се е обадил на Томазо де Кавалиери, щом през цялата последна изтощителна година във Флоренция в дъното на душата си бе съзнавал, че една от причините, поради които иска да се върне в Рим, е присъствието там на този очарователен млад приятел.

Слуга отвори вратата и въведе Микеланджело в салона отляво, с високия таван; там се намираше една от най-хубавите частни сбирки от антични мраморни скулптури в Рим. Докато обикаляше от един фавн с чепка грозде до дете, заспало на скала, с няколко мака в ръка, и до полурелеф на морско конче с възседнала го жена, заобиколена от делфини, Микеланджело си припомни нежните писма, които беше разменил с Томазо, и рисунките на Ганимед и Титий, които беше направил за него, за да се учи по тях.

Той чу стъпки зад гърба си, обърна се… и хлъцна. За двете години, откакто го беше видял, от привлекателен младеж Томазо се беше превърнал в най-великолепната мъжествена фигура, каквато Микеланджело бе някога виждал, по-прекрасна дори от мраморния гръцки хвърляч на диск, който стоеше между него и Томазо, с широки, мускулести рамена, тънък кръст, прави, стройни крака.

— Най-после дойдохте — каза Томазо с тих глас, изненадващо сериозно и почтително за двадесет и четири годишен младеж.

— Не ми се искаше да идвам тука с грижите си.

— Приятелите умеят да споделят грижи.

Те се срещнаха към средата на салона и здраво сключиха ръце в приветствена прегръдка. Очите на Томазо бяха придобили по-дълбока кобалтова синевина, чертите му се бяха изтънили и станали по-изящни.

— Сега зная къде съм ви виждал преди! — възкликна Микеланджело. — На тавана в Сикстинската капела!

— Че как съм попаднал на тавана в Сикстинската капела?

— Сам аз ви сложих там. Адам, който ей сега ще получи искрата на живота от бога. Дори и начинът, по който светлокестенявата ви коса пада на врата ви, е същият!

— Вие сте нарисували Адам много отдавна.

— Преди около двадесет и четири години. Тъкмо когато сте се родили. Моят портрет се е сбъднал във вас.

— Виждате ли на какво съм готов зарад приятелите си? — засмя се Томазо. — Готов съм дори да повярвам в чудеса.

— Чудесата може и да не са невъзможни. Аз прекрачих прага ви с натежали стъпки и натежало сърце. Сега съм с вас едва от десет минути, а десет години се смъкнаха от гърба ми.

— Както вашите рисунки са ме направили с десет години по-зрял като художник.

— Колко чудесно е, че един старец и един младеж могат да си разменят годините, сякаш са подаръци за деня на Бефана!

— Не се наричайте старец! — извика Томазо. Когато се ядосаше, очите му ставаха тъмни като мастило. — Аз съм поразен, че можете да мислите по такъв прост начин! Възрастта се измерва с творческата сила.

Топла усмивка озари чертите на Микеланджело. Веригите, които стягаха ума и гърдите му, се разпуснаха.

— Знаете ли, че трябва да нарисувам „Страшният съд“ за папа Павел?

— Чух го на литургия тая сутрин. Това ще бъде великолепен завършек за Сикстинската капела, достоен за тавана.

Микеланджело се обърна гърбом към Томазо, за да скрие обзелото го вълнение, и поглади с ръце великолепните бутове на една разсъблечена мраморна Венера. Заля го вълна от щастие. Той се обърна пак към приятеля си:

— Томазо, до тоя миг не бях вярвал, че ще мога да събера достатъчно смелост да създам картина на Страшния съд. Сега зная, че мога.

Двамата се качиха по широкото стълбище. На балюстрадата семейство Кавалиери беше поставило някои от по-малките и по-изящните си ваяния: женска глава с кошница на нея, римска скулптура на император Август, отворена морска мида с гола фигура в нея. Томазо де Кавалиери прекарваше половин ден на работа в данъчната комисия и като пазител на обществените сгради, а през другата половина рисуваше. Ателието му беше в задната част на двореца и гледаше към Торе Арджентина — една съвършено гола стая, ако не се смятат дългите дъски върху дървени магарета. На стената над масата бяха рисунките, които Микеланджело беше направил преди две години, както и онези, които изпрати от Флоренция. Върху дъските бяха наредени десетки скици. Микеланджело ги разгледа и възкликна:

— Вие имате чудесна дарба! И работите здравата!

Лицето на Томазо се помрачи.

— Миналата година бях попаднал в лоша компания. Както знаете, Рим е пълен със съблазни. Прекалено много пиех и ходех по жени и прекалено малко работех…

Мрачното и сериозно изражение, с което приятелят му порицаваше самия себе си, развесели Микеланджело.

— Дори и свети Франциск е бил буен на младини, Томао — каза той и това галено име предизвика усмивка у младежа.

— Мога ли да работя с вас, дори да е само по два часа на ден?

— Моето ателие е на ваше разположение. Какво би могло да ме направи по-щастлив? Вижте какво са вече направили за мене вашата вяра и привързаност. Сега аз горя от нетърпение да започна скиците си за „Страшният съд“. Ще ви бъда не само приятел, но и учител. В замяна вие ще ми помогнете да увелича рисунките, да разпределя моделите. Ще ви направим голям художник.

Томазо пребледня, очите му станаха светли и придобиха сивия блясък на барута. Той отговори сковано:

— Вие сте олицетворение на изкуството. Обичта, която проявявате към мен, е обич, която бихте проявили към тези, които обичат изкуството и искат да му се посветят. Мога да ви кажа едно: никога не съм обичал някого повече от вас, никога не съм желал повече едно приятелство.

— Безкрайно скърбя, че не мога да ви дам моето минало, както ще ви дам бъдещето си.

— Аз мога да ви дам толкова малко в замяна!

— Ах — тихо рече Микеланджело, — тъкмо тука грешите. Изправен срещу вас пред тая работна маса, аз не чувствувам нито старостта, нито страх от смъртта. Знаете ли нещо по-ценно, което един човек би могъл да дари на друг?

Те станаха неразделни. Обикаляха, хванати под ръка, Пиаца Навона, за да подишат свеж въздух, рисуваха скици на Капитолийския хълм или на Форума в неделни дни, вечеряха заедно ту при единия, ту при другия, след като приключеха работата, после прекарваха вечерите в дълги вдъхновени часове на рисуване и беседи. Радостта, която черпеха един от друг, излъчваше сияние, което правеше и другите щастливи в тяхно присъствие, а понеже сега бяха признати за другари, навсякъде ги канеха заедно.

Какво определение можеше да даде той на чувството си към Томазо? Положигелно това бе преклонение пред красотата. Физическата същина на Томазо оказваше върху му силно влияние, от което чак му се свиваше нещо под лъжичката. Той си даваше сметка, че това, което изпитна към Томазо, може да се нарече само любов, и все пак съвсем не му се искаше да го признае. Какво място се падаше на това чувство между всичките видове любов, които бе изпитвал през живота си? С коя любов можеше да се сравни? То се различаваше от синовната му обич към семейството, от почитта и преклонението, изпитвано към Лоренцо Великолепни, от уважението му към Бертолдо, от трайната, макар и твърде въздушна любов към Контесина, незабравената още страст към Клариса, приятелската обич към Граначи, бащинската обич, която изпитваше към Урбино. Може би тази любов, дошла тъй късно в живота му, не се поддаваше на определяне.

— Ти почиташ в мене загубената си младост — каза Томазо.

— Дори и насън не съм приличал ни най-малко на теб! — отвърна с насмешка Микеланджело.

Те скицираха на една маса пред огън от големи цепеници. Микеланджело набелязваше първия си план за стената на Сикстинската капела и подбираше взаимно уравновесяващи се фигури за страничните части — едни, възнасящи се към небето, други — пропадащи към ада.

— Ти говориш за външната ми черупка — възрази Томазо. — Вътрешният ми облик е прост. На драго сърце бих отстъпил чертите на лицето си срещу твоя гений.

— И би извършил глупост, Томазо: физическата красота е един от най-редките божи дарове.

Лицето на Томазо се обезкърви.

— И един от най-безполезните — добави той с нотка на отчаяние.

— Не, не! — възкликна Микеланджело. — Тя носи радост на всички. Как мислиш, защо съм дал живота си, за да създам редица прекрасни същества от мрамор и бои? Защото се прекланям пред човешката красота като един от най-божествените божи атрибути.

— Твоите хора са красиви, защото си им вдъхнал душа. Твоята „Пиета“, „Мойсей“ и сикстинските герои чувствуват и мислят, те знаят какво е страдание… Ето защо живеят и имат значение за нас.

Микеланджело почувствува смирение пред това пламенно излияние.

— Ти се изказа с мъдростта на шестдесетгодишен човек, а аз издрънках куп глупости като двадесет и четири годишен младеж.

Той ставаше с първите лъчи на зората, обзет от нетърпение да започне да рисува. Към времето, когато слънцето огряваше върха на Траяновата колона, пристигаше Томазо с пакет пресни кифли за късната му закуска. Всеки ден идваше нов модел, нает от Урбино, който търсеше типове, определени от Микеланджело: работници, занаятчии, хора на науката, благородници, представители на всички народности и с най-различен ръст. Понеже в „Страшният съд“ щеше да има много жени, идваха и много женски модели — от баните, от публичните домове, някои от по-скъпите хетери, които позираха голи само от любов към приключения.

Той нарисува портрет на Томазо — единствения път, когато бе оказал някому такава чест, — портрет с черна креда, с гладките му бузи, с фино изваяната му костна структура, облечен със старовремски дрехи и с медальон в едната ръка.

— Можеш ли да се познаеш, Томазо?

— Рисунката е блестяща. Но това не съм аз. Това си ти, както аз те виждам.

Това ме обезсърчава… то ми доказва това, което съм подозирал от самото начало: аз имам вкус, мога да различа добра творба от лоша, но ми липсва творческият плам.

Микеланджело стоеше изправен над Томазо, който седеше свит над масата. Любовта му към Томазо го караше да се чувствува петнадесет стъпки висок.

— Томазо, не съм ли направил добър художник от Себастиано и не съм ли му осигурил важни поръчки? Ти имаш хилядократно по-голяма дарба.

Лицето на Томазо доби упорито изражение. Той си имаше свои собствени убеждения.

— От теб, като учител, добивам по-дълбоко разбиране на всичко, свързано с това изкуство, но не и по-голяма сила да го творя самият аз. Ти си хабиш времето, като мислиш за мене. Би трябвало да не идвам вече тук.

След вечеря Микеланджело седна на дългата си маса и се залови да пише. До сутринта завърши два сонета:

Любовта — дарителка на светлина

С очите ви аз виждам светлината нежна,

отказана на слепи. Окуцял, сломен,

не бих могъл да влача тежестта освен

чрез вашите нозе; душата безнадеждна

 

чрез вашите криле лети сред шир безбрежна;

с ума ви светъл към небе съм устремен,

пред волята ви блед съм или изчервен,

студен под слънцето, горещ под буря снежна.

 

В желанията ви са моите желания,

във мислите ви мисълта ми днес се ражда,

в дъха ви топъл е и мойта реч невяма.

 

Като луна от слънчевите подаяния

аз светя днес. Но щяхме ли да знаем жажда

към небесата, ако слънцето го няма?

Щом Томазо пристигна в ателието, Микеланджело му подаде първия сонет. Още докато го четеше, лицето му пламна. Микеланджело взе втори лист от работната маса и рече:

— Това е второто стихотворение, което написах.

С очите си смъртта аз не съзирах скрита

в очите ви, когато несъбуден мир

намерих в тях. Но вътре болката безспир

расте. Чия душа душата ми връхлита?

Томазо стоеше с оборена глава и остана тъй доста дълго време. Сетне вдигна очите си, ясни и блеснали.

— Аз не съм достоен за такава любов, но ще направя всичко възможно, за да я заслужа.

— По-добре ще е да не получаваме заслуженото — каза Микеланджело с лека усмивка, — иначе Съдният ден ще бъде непоносим.