Ървинг Стоун
Страдание и възторг (64)

10

Съжителството с Ардженто вървеше добре, само че понякога Микеланджело не можеше да разбере кой е учителят и кой ученикът. Йезуитите бяха възпитали така строго Ардженто, че Микеланджело не беше в състояние да промени навиците му: момчето ставаше в тъмно, за да измие пода, независимо дали е мръсен, или не; всеки ден възвираше вода на огъня за прането и след всяко ядене изжулваше съдовете с речен пясък.

— Ардженто, това е безсмислено — казваше Микеланджело, защото не обичаше да работи на мокрия под особено при студено време. — Прекалено голям чистник си. Мий веднъж седмично. Толкова стига.

— Не — отвръщаше твърдо Ардженто. Всеки ден. Преди разсъмване. Така са ме учили.

— И бог да му е на помощ на онзи, който се опита да те отучи — негодуваше Микеланджело.

Все пак той знаеше, че няма защо да негодува, още повече че момчето не искаше от него почти нищо. Ардженто завързваше познанство със селяните, които караха стока в Рим. В неделя извървяваше сума път, за да им ходи на гости на село, най-вече за да се порадва на конете им. Единственото, което му липсваше от неговия селски дом в долината на По, бяха животните; той често искаше от Микеланджело да го пусне да излезе, като съобщаваше:

— Днес отивам да погледам конете.

Трябваше да се случи едно нещастие, за да разбере Микеланджело колко предан му беше Ардженто. Един ден, когато Микеланджело се бе навел над наковалнята в двора, да остри длетата си, в окото му отхвръкна парченце желязо и се загнезди там. Очите го припариха като огън и той се прибра със залитане в стаята си. Ардженто го накара да легне, донесе съд с топла вода, накваси в нея парче бяло ленено платно и го наложи на окото. Макар да го болеше много, Микеланджело не се разтревожи особено. Реши, че с мигане ще успее да изкара парченцето. Но то не излизаше. Ардженто не го остави нито за миг; поддържаше водата да ври и му слагаше горещи компреси през цялата нощ.

На втория ден Микеланджело започна да се тревожи; а на втората вечер го обзе паника: не можеше да вижда нищо с болното око. Щом се съмна, Ардженто отиде у Гали. Гали пристигна с домашния си лекар Липи. Лекарят носеше кафез с гълъби. Той каза на Ардженто да извади една от птиците, сряза дебела жила под крилото й и пусна кръвта да цвърти в раненото око. Целия ден Микеланджело усещаше парченцето да се движи и напира. Привечер то излезе.

Ардженто не беше мигнал близо седемдесет часа.

— Уморен си — каза Микеланджело. — Защо не си починеш няколко дни?

Упоритото лице на Ардженто засия от радост.

— Отивам да погледам конете.

Отначало Микеланджело го смущаваха хората, които влизаха и излизаха от „Мечата странноприемница“ насреща, тропотът на конете и колите по каменната настилка, виковете на слугите и гълчавата на много наречия. Но сега вече се радваше на интересните типове, идващи на поклонение от цяла Европа — едни с дълги пелерини, други с къси туники от лъскав зелен или пурпурен плат, трети с корави шапки. Те бяха за него непрекъснат източник на модели, които той скицираше на масата си, гледайки ги през прозореца. За кратко време опозна посетителите на странноприемницата; и щом някой от тях се появеше втори път, Микеланджело измъкваше скиците, поправяше ги или ги допълняше, улавяше телата в най-различни движения: както разтоварят коли, носят куфари, смъкват багаж от гърба си, възсядат мулета или слизат от тях.

Уличният шум, глъчката, приветствените или прощални възклицания бяха за него компания, без да нарушават уединението му. Както живееше откъснат, това чувство, че на света има и други хора, беше приятно. Нищо повече не му трябваше, защото с мрамор в ръцете никога не би останал настрани от потока на живота, а щеше да плува в самия му талвег.

В мастилените скици за Пиетата беше защриховал негативните места, онези части от блока, които щяха да отпаднат, като бе обозначил по този начин къде трябва да чука. Сега, с чук и длето в ръка, тази начална работа му се видя неприятна и той очакваше с нетърпение онзи първи миг, когато щеше да проблесне нещичко от скрития образ, когато блокът щеше да се превърне в източник на живот, който да затрепти в самия него. И ето че от пространството извън блока той навлезе в своята композиция. След завършването на скулптурата фигурите щяха да заизлъчват живот. Ала в този начален миг действието бе обратно: точката на навлизането трябваше да се превърне в сила, която всмуква пространство, тегли навътре неговия поглед и внимание. Беше пожелал такъв голям блок, понеже искаше да вае при изобилие от мрамор. Не му се щеше да сбива макар и част от формите, както се бе наложило да доближи съвсем сатира до Бакхус.

Започна от лявата страна на главата на Мадоната, заработи наляво в блока при северно осветление зад себе си. Накара Ардженто да му помогне да обърне камъка така, че сенките да падат точно там, дето щеше да дълбае навътре и играта на светлина и сянка щеше да му покаже къде трябва да отзема от камъка; защото мраморът, който махаше, беше също скулптура и създаваше свои собствени ефекти.

Сега трябваше да се хвърли смело в търсене на основните черти. Тежината на забрадката на Мадоната притискаше главата й надолу към вътрешната ръка на Христос, която минаваше през сърцето й и насочваше вниманието към проснатото в скута тяло. Здравата превръзка през гърдите на Девата приличаше на здрава ръка, стегнала и смазала едно туптящо сърце. Линиите на дипленицата водеха към ръката на Мадоната, с която придържаше сигурно под мишница своя син, после към човешкия облик на Христовото тяло, към лицето му, към очите, склопени спокойно в дълбок сън, правия, но едър нос, чистата опъната кожа, меките мустаци и къдравата брадица, устата, изпълнена със страдание.

Тъй като Мадоната беше вперила поглед надолу към сина си, зрителите трябваше да се загледат в лицето й, за да почувствуват тъгата, състраданието към всички човешки синове и въпроса, зададен с обич и отчаяние: „Какво можех да сторя, за да го спася?“ И от дълбините на своята обич: „Какъв смисъл имаше всичко това, щом човек не може да бъде спасен?“

Всеки щеше да почувствува колко неудържимо тежко бе тялото на сина в скута й и колко по-тежък бе камъкът на сърцето й.

Необичайно бе в една и съща скулптура да се съчетават две фигури в естествена големина, а истинска революция — да се постави голям човек в скута на жена. От тази отправна точка вече той оставяше зад себе си всички традиционни схващания за Пиетата. Фичино бе вярвал, че Платон би могъл да бъде най-преданият ученик на Христа, а сега Микеланджело искаше да съчетае още веднъж класическото гръцко схващане за красотата на човешкото тяло с християнския идеал за безсмъртието на човешката душа. Той прати по дяволите сърцераздирателните смъртни мъки на предишните Пиети и реши да окъпе в спокойствие своите две фигури. Човешката красота би могла да говори за святост не по-малко ясно от човешката болка. И същевременно да възвисява.

Трябваше да накара мрамора да говори за всичко това и дори за много повече. Щом краят бе печален, дваж по-наложително беше майката и синът да излъчват красота; красота, с която неговата обич и всеотдайност да се съчетаят в този чист, бял мрамор. Щеше да прави и грешки, ала щеше да ги прави с любещи ръце.

Зимата дойде изневиделица: студена, влажна, сурова. Както бе предрекъл Буонарото, таванът прокапа. Микеланджело и Ардженто преместиха работната маса и леглото на сухо и внесоха от двора наковалнята. Микеланджело носеше своето болонско кепе нахлупено над ушите. Ноздрите му отекоха, боляха го непрекъснато и затрудняваха дишането му.

Той купи черен железен мангал, който, сложен под работния му стол, стопли задницата му; но щом мръднеше из стаята, кръвта му замръзваше. Трябваше да изпрати Ардженто за още два мангала и въглища, макар това да надхвърляше материалните им възможности. Когато пръстите му посиняха, помъчи се да вае с вълнени ръкавици. И още същия час му се случи неприятност: откърти се парче мрамор и тупна на пода. Сърцето му се обърна.

Една неделя Ардженто се върна от излет неразположен. Към полунощ вече имаше силна треска. Микеланджело го вдигна от миндера и го сложи на своето легло. На сутринта Ардженто беше в безсъзнание, потеше се обилно и викаше на висок глас свои близки, говореше несвързано за побоища и разни преживелици. Микеланджело бършеше потта му и на няколко пъти трябваше да го хваща, за да не скочи от леглото.

На разсъмване Микеланджело повика един минувач и го прати за лекар. Лекарят извика още от прага:

— Чума! Изгорете всичко, до което се е докосвал!

И избяга.

Микеланджело изпрати бележка на Гали. Доктор Липи хвърли само един поглед и каза с насмешка:

— Глупости, никаква чума. Малария кватриана. Да се е навъртал напоследък около Ватикана?

— Беше натам в неделя.

— И сигурно е пил от застоялата вода във вадата под стените. Иди при френските монаси на Есквилинския хълм, те правят едни лепливи хапове от колоцинт, сол и пелин.

Микеланджело помоли един съсед да остане при Ардженто. Загуби близо цял час, за да прекоси града в поройния дъжд, да измине дългата улица след Траяновата колона, покрай Августовия форум и базиликата на Константин, Колизея и по Есквилинския хълм към манастира. Главоболието на Ардженто помина от хаповете и на Микеланджело му се стори, че положението му се подобри през следващите два дни; но след това пак изпадна в безсъзнание.

В края на седмицата Микеланджело бе вече съвсем изтощен. Беше внесъл миндера на Ардженто в стаята и когато Ардженто задремваше, открадваше по няколко мига за сън, но по-страшен от безсънието беше въпросът за храната, защото не му се искаше да остави момчето само.

Балдучи почука на вратата.

— Нали ти казвах да прибереш французойчето. Ако тя се разболееше, техните щяха да се грижат за нея.

— Да не се връщаме назад — каза уморено Микеланджело. — Предстоят достатъчно трудности.

— Не можеш да го държиш тук. Заприличал си на скелет. Заведи го в болницата „Санто Спирито“.

— И да го оставя да умре?

— Защо мислиш, че в болницата ще умре?

— Защото там никак не се грижат за болните.

— А ти какви грижи полагаш за него, доктор Буонароти?

— Чистя го, бдя над него… Той се грижеше за мен, когато си бях наранил окото. Как мога да го зарежа в някаква болница? Не е християнско.

— Щом си решил да се самоубиваш, ще ти нося храна всяка сутрин, преди да отида в банката.

— Очите на Микеланджело се изпълниха с благодарност.

— Балдучи, ти само се преструваш на бездушен.

— Ето ти пари, купи ми пешкири и един-два чаршафа.

Микеланджело се обърна и видя, че Ардженто го гледа.

— Ще умра.

— Няма, Ардженто. Нищо не може да убие селяка освен падаща скала.

Болестта мина за три седмици. На Микеланджело му тежеше само, че не беше работил близо месец; започна да се тревожи, че няма да завърши скулптурата в предвидения едногодишен срок.

Зимата в Рим излезе милостиво къса. През март яркото, но още плахо слънце заля полята. Каменните стени на стаята се размразиха. И с по-топлото време дойде и кардиналът от Сен Дени да види как върви Пиетата. При всяка нова среща на Микеланджело му се струваше, че под одеждите на кардинала остава все по-малко телесна плът. Грослей попита Микеланджело дали получава редовно парите си. Той му отговори утвърдително. Двамата застанаха пред масивния бял мрамор в средата на стаята. Фигурите бяха още груби, с много ажури, оставени за подпора; но той бе работил доста върху двете лица, а те най-много интересуваха кардинала.

— Кажи ми, синко — каза той меко, — как тъй лицето на Мадоната остава толкоз младо, по-младо от лицето на сина й?

— Ваше преподобие, струва ми се, че Дева Мария не би могла да остарее. Тя е била чиста; затова ще да е запазила свежестта на младостта.

Този отговор задоволи кардинала.

— Надявам се да свършиш през август. Най-съкровеното ми желание е да отслужа литургия в „Свети Петър“ по случай поставянето на скулптурата.