Ървинг Стоун
Страдание и възторг (7)

7

С настъпването на юни над Флоренция натегна лятната жега. Микеланджело прибра дългите чорапи и тръгна по сандали, обути на бос крак, и лека памучна ризка. Задните врати на ателието стояха широко отворени, а масите бяха изнесени на двора под раззеленилите се дървета.

За празника Сан Джовани затвориха ателието. Микеланджело стана рано и тръгна с братята си по Арно, реката, която тече през града, да се покъпе и поиграе в калните й води, преди да се срещне със съучениците си зад Катедралата.

Над площада бе опнато широко синьо покривало, осеяно със златни лилии, което представляваше небето. Всяка гилдия си беше направила свой облак — високо дървено скеле, покрито плътно с вълна, на което седеше нейният светец-покровител, ограден от лампади, херувими и станиолови звезди. По-долу, на железни пречки, стояха деца, облечени като ангели и привързани с поясчета.

Начело на шествието носеха кръста на Санта Мария дел Фиоре, а подир него следваха пеещите дружини на стригачите на вълна, на обущарите, групи момчета, облечени в бяло, после великани на кокили, високи по шест лакътя и маскирани с фантастични маски, след тях двадесет и две кули върху подвижни платформи с актьори, които изпълняваха картини от Светото писание: кулата на свети Михаил изобразяваше буната на ангелите и как Луцифер бива изхвърлен от рая; кулата на Адам представяше създаването на Адам и Ева от бога и появяването на змията; кулата на Мойсей показваше предаването на десетте божи заповеди.

На Микеланджело тези живи картини му се сториха безконечни. Той никога не бе обичал библейските драми и пожела да си върви. Но Граначи, очарован от целия този декор, настоя да останат до края. Тъкмо при започването на главната литургия в Катедралата хванаха някакъв болонец да краде кесии и златни токи от стълпилите се пред амвона богомолци. Множеството в черквата и на площада се превърна в гневна тълпа, която взе да крещи: „Обесете го! Обесете го!“ — и повлече със себе си Микеланджело и приятелите му към казармите на капитана на гвардията, където крадецът тутакси бе обесен на един прозорец.

По-късно над града се изви страшна буря с градушка, която унищожи пъстрите платнища и превърна в блато хиподрума, където щеше да има състезания. Буджардини, Чиеко, Балдинели и Микеланджело се свиха във входа на Баптистерията.

— Тази буря се изви, защото този мръсен болонец крадеше в Катедралата на такъв свят ден — каза Чиеко.

— Не, не, тъкмо обратното възрази Буджардини, — бог изпрати бурята за наказание, че обесихме човек на религиозен празник.

Те се обърнаха към Микеланджело, който се бе вторачил в релефите от чисто злато на вторите врати на Гиберти и разглеждаше десетте великолепни панели, населени с какви ли не личности, животни, градове, планини и палати от Стария завет.

— Какво мисля ли? — рече Микеланджело. — Мисля, че тези врати са дверите на рая.

В ателието на Гирландайо „Рождението на свети Йоан“ бе вече готово, за да се нанесе на стената в „Санта Мария Новела“. Микеланджело пристигна много рано, но се оказа последен. Той ококори очи при вида на оживлението вътре: всички сновяха насам-натам, събираха картони, папки със скици, четки, паници и шишета за боя, ведра, чували с пясък и вар, клечици за копиране. Натовариха материалите на малка количка зад още по-малко магаре и цялото ателие се понесе начело с Гирландайо като някой военачалник. Тъй като бе най-новият ученик, Микеланджело караше колата — по Виа дел Соле до Знакът на слънцето, което означаваше, че вече навлизат в енорията на „Санта Мария Новела“. Оттук той насочи магарето вдясно и се озова на площад Санта Мария Новела, един от най-старите и най-красивите в града.

Той спря изведнъж магарето: насреща му се издигаше черквата, стояла незавършена с тухлените си стени от 1348 година, докато на Джовани Ручелаи, вуйчо на Микеланджело, не му идва добрата идея да възложи на Леон Батиста Алберти проекта за тази великолепна фасада от чер и бял мрамор. Микеланджело усети, че сърцето му заби по-бързо при мисълта за рода Ручелаи, още повече че му бе забранено да произнася това име в дома на Буонароти. Той никога не бе влизал в техния палат на Виа делла Виня Нуова, но минаваше ли оттам, винаги забавяше ход, да надникне в просторната градина с нейните антични гръцки и римски скулптури, да огледа архитектурата на Алберти, който бе сътворил тази величествена сграда.

Разтоварването стана под ръководството на върлинестия Тедеско, който, щом му паднеше да командува, вихрено се разпореждаше с тринадесетгодишните. Със свитък скици в ръце Микеланджело влезе през бронзовите врати и се спря, вдишвайки хладния, наситен с тамян въздух. Черквата се простираше пред него във вид на египетски кръст, дълга близо сто крачки, а оживалните й сводове и редиците величествени колони постепенно намаляваха в далечината, където бе главният олтар, в който Гирландайовото ателие работеше от три години. Страничните стени на черквата бяха зографисани с ярки стенописи, а непосредствено над главата на Микеланджело се виждаше дървеното разпятие на Джото.

Той тръгна бавно по централната пътека, като се наслаждаваше на всяка крачка, защото това бе пътешествие през италианското изкуство: Джото, живописец, скулптор и архитект, когото според легендата Чимабуе открил като овчарче, което рисувало на скала, и го взел в ателието си; впоследствие Джото освобождава живописта от нейната мрачна, византийска безжизненост. В течение на деветдесет години следват само подражатели на Джото, докато бог знае отде изниква Мазачо и възражда флорентинското изкуство — тук, в лявата страна на черквата, Микеланджело виждаше живо, бляскаво доказателство за това: „Троицата“ на Мазачо.

В левия кораб той забеляза едно разпятие на Брунелески; после капелата на фамилията Строци и фрески и скулптури от братя Орканя; лицето на главния олтар с бронзовите творби на Гиберти; и най-сетне, като сгъстен израз на цялото това великолепие, капелата на Ручелаите, построена от рода на собствената му майка в средата на тринадесети век, когато фамилията забогатяла благодарение на един от Ручелаите, който научил в Ориента как да произвежда хубава червена боя.

Микеланджело никога не бе могъл да си наложи да изкачи няколкото стъпала към капелата на Ручелаите, при все че там се намираше най-богатата съкровищница на изкуството в „Санта Мария Новела“. Възпираше го една неволна вярност към бащиния му род. Но сега, когато бе скъсал със семейството си и щеше да работи тук, в „Санта Мария Новела“, нима нямаше право да влезе? Да влезе, без да се чувствува натрапник в рода на майка си, който след нейната смърт бе скъсал всички връзки с тях, без да го е грижа за участта на синовете на Франческа Ручелаи дел Сера, дъщеря на Мария Ронда Ручелаи?

Той остави свитъка, който носеше, и изкачи бавно стъпалата. Щом влезе в капелата, където бяха Мадоната на Чимабуе и мраморната Дева на Нино Пизано, той падна на колене; защото това бе същата капела, където на младини се е молила майката на майка му, където се бе молила и собствената му майка в онези празнични дни, когато се събирало семейството.

Очите му се наляха със сълзи. Учили го бяха молитви, но той само бе движил устни, без да произнася думите. Сега те се заизливаха от устата му невикани. Кому се молеше — на красивите мадони или на майка си? Но имаше ли някаква разлика? Нима майка му не приличаше на мадоните пред него? Бледите му спомени за нея се сляха с представите му за божията майка.

Той стана, доближи Девата на Пизано и прокара дългите си кокалести пръсти по мраморната дипленица. После се обърна и напусна капелата. Спря се за миг на горното стъпало, мислейки за различията между двата рода, от които произхождаше. Ручелаите бяха построили тази капела към 1265 година — по същото време, когато Буонаротите бяха забогатели. Ручелаите бяха признали най-добрите майстори, създатели на свое изкуство: Чимабуе в живописта, някъде към края на тринадесети век, и Нино Пизано през 1365 година. Дори сега, през 1488 година, те бяха в приятелска надпревара с Медичите за мраморните статуи, които се вадеха в Гърция, Сицилия и Рим. А Буонаротите никога не бяха поръчали поне една капела. Всяка фамилия с богатство като тяхното беше сторила това. А те не. Защо?

Зад хора той забеляза другарите му да качват материали на скелето.

Достатъчно ли бе да се каже, че това е тъй, защото Буонаротите никога не са били религиозни? В разговора си Лодовико винаги вмяташе религиозни изрази, ала мона Алесандра казваше за сина си: „Лодовико одобрява всички църковни канони, макар и да не ги спазва.“

Буонаротите всякога са били трудни на пари, съчетавайки в себе си хитростта, с която тосканецът ги печелеше, с ожесточен стремеж да ги запазят. Дали желанието да влагат пари само в къщи и имоти — единствените истински източници на богатство за тосканеца — не бе им попречило да разходват поне едно скудо за изкуството? Микеланджело не си спомняше да е видял някога и най-обикновена картина или скулптура в дома на Буонароти. Това беше значително „постижение“ за един богат род, живеещ от триста години в най-творческия град на света, където дори семейства със скромни доходи имаха творби с религиозна тематика, предавани от поколение на поколение.

Той се обърна да хвърли последен поглед на фреските в капелата на Ручелаите и с болка на сърце съзна, че Буонаротите бяха не само стиснати, но и врагове на изкуството, защото презираха хората, които го създаваха.

Буджардини го извика от скелето. Микеланджело се приближи и видя цялото ателие да работи хармонично. Предения ден Буджардини бе положил дебел пласт груба мазилка, а сега заглаждаше само мястото, определено да бъде изписано днес. После той, Чиеко, Балдинели и Тедеско взеха картона и го сложиха върху мократа стена. С остра клечица от слонова кост Гирландайо надупчи през хартията в мазилката очертанията на фигурите и даде знак да свалят картона. Младите ученици наскачаха от скелето, но Микеланджело остана да гледа Гирландайо, който разтвори земните си бои в купички с вода, изстиска четката между пръстите си и започна да рисува.

Трябваше да работи сигурно и бързо, тъй като задачата му беше да завърши измазаното място, преди мазилката да изсъхне вечерта. Ако се забавеше, мазилката, върху която не бе работено с боя, щеше да хване кора поради течението в черквата и тези части ставаха на лекета и мухлясваха. Това значи, че ако не беше преценил точно колко работа може да свърши този ден, останалата, изсъхнала вече мазилка трябваше да се остърже на другата сутрин и да остане забележим шев. Ретуширане не се допускаше; в боите, положени допълнително, трябваше да се слага лепило, а това разваляше фреската, тя потъмняваше.

Микеланджело стоеше на скелето с ведро вода и пръскаше стената пред летящата четка на Гирландайо, за да овлажнява мазилката. Сега той за първи път разбра колко вярна бе поговорката, че страхливецът никога не се заема със стенопис. Момчето наблюдаваше Гирландайо, който минаваше смело напред и изписваше девойката с панерка зрели плодове на главата, бухналата и рокля, тогава на мода, с която флорентинските момичета приличаха на бременни матрони. До Гирландайо стоеше Майнарди и работеше двете по-възрастни, сдържани лели от фамилията Торнабуони, дошли да посетят Елисавета Праведна.

Най-високо на скелето бе кацнал Бенедето, който трябваше да направи сложния, насечен на квадрати таван. На Граначи бяха възложили прислужницата в средата на задния план, идваща с поднос към Елисавета. Давид работеше върху Елисавета, облегната на богато резбованата табла на кревата. Буджардини, комуто бяха оставили прозореца и рамките на вратите, повика при себе си Микеланджело, щракна с пръсти да го подсети да напръска малко вода, после отстъпи назад, възхитен от прозорчето, което току-що бе изписал над Елисаветината глава.

— Виждал ли си някога по-хубав прозорец? — попита той.

— Превъзходен е, Буджардини — отвърна Микеланджело. — Особено празното пространство, през което се гледа.

Буджардини се взря внимателно в работата си, озадачен, но горд.

— И то ли ти харесва? Интересно, аз още не съм го рисувал.

Върхът на фреската достигнаха, когато Гирландайо с помощта на Майнарди се залови да изпише прелестно младата Джована Торнабуони, изискано пременена с най-пищната флорентинска коприна и накити, която гледаше право към Гирландайо, без ни най-малко да се интересува било от Елисавета, подпряла се на лакът в леглото, било от Йоан, който суче от гърдата на друга красавица от Торнабуоните, седнала пред леглото. Фреската им отне пет дни — пет дни усилена работа. Само на Микеланджело не позволиха да полага боя. Той се терзаеше: от една страна, чувствуваше, че макар да беше в ателието едва от три месеца, можеше да работи не по-зле от останалите тринадесетгодишни ученици, а същевременно един вътрешен глас му казваше, че е далеч от цялата тази трескава дейност. Дори когато му беше най-мъчно, че го изключват от работата, искаше му се да избяга от хора и ателието в един свой собствен мир.

Към края на седмицата мазилката взе да съхне. Негасената вар си възвръщаше въглеродната киселина от въздуха и закрепваше боите. Микеланджело разбра, че е сбъркал, като мислеше, че пигментите ще се просмучат в мократа мазилка; те си оставаха на повърхността, покрити от прозрачен слой калциев карбонат, който ги държеше тъй, както кожата на млад атлет държи неговата плът и кръв. Сега цялата фреска имаше една металическа лъскавина, която щеше да пази багрите от зной, студ и влага. Ала най-удивителното беше това, че изсъхвайки постепенно, фреската добиваше ония цветове, които Гирландайо бе създал в ателието.

И все пак, когато идната неделя отиде за литургия в „Санта Мария Новела“ и си запробива път сред богомолците с къси кадифени фарсети^[1], с широки мантии от камелот, обшити с хермелин, с високи шапки, той се почувствува измамен: фреската беше изгубила голяма част от свежестта и силата си.

Осемте жени бяха мъртви мозаични фигури, сякаш направени от цветни камъчета. И нима това бе раждането на Йоан в скромното семейство на Елисавета и Захарий? Фреската, напълно лишена от религиозен дух и съдържание, показваше отбрано общество в дома на някой богат италиански търговец.

Застанало пред прекрасната стенопис, момчето разбра, че Гирлаидайо беше влюбен във Флоренция. Градът беше неговата религия. Цял живот той рисуваше хората от този град, неговите дворци, неговите изящно украсени стаи, неговата архитектура и улиците, пълни с живот, неговите религиозни и политически тържества. А какво око имаше той! Нищо не му убягваше. И тъй като никой не би му възложил да рисува Флоренция, той превръщаше Флоренция в Ерусалим; у него Палестинската пустиня беше Тоскана, а всички библейски лица — съвременни флорентинци. И понеже Флоренция беше повече езическа, нежели християнска, всички харесваха Гирландайовите изкусни портрети.

Микеланджело си излезе от черквата потиснат. Формите бяха превъзходни, но къде бе съдържанието? Очите му се замъглиха, докато се мъчеше да намери думи, за да изрази мислите, които напираха в главата му.

Той също искаше да се научи да предава точно това, което виждаше. Ала чувствата, породени от видяното, щяха да си останат винаги по-важни за него.