Ървинг Стоун
Страдание и възторг (17)

4

Поради различието в рисуването за стенопис и рисуването за скулптура сега той трябваше да се отучи от много неща, които бе усвоил в Гирландайовото ателие.

— Това е рисуване заради самото рисуване — поучаваше го Бертолдо със същите думи, които Гирландайо бе употребил, за да го предпази, — та да добиеш безпогрешно око и ръка.

Бертолдо непрекъснато му говореше за разликите между двете изкуства. Скулпторът търси триизмерност на фигурите, не само височина и ширина, но и дълбочина. Живописецът рисува, за да запълни пространство, скулпторът — за да измести пространство. Живописецът рисува мъртъв живот в рамка; скулпторът — за да хване внезапно движение, да открие борбата на натиск и противодействие в човешката фигура.

— Живописецът рисува, за да разкрие специфичното; скулпторът — за да покаже универсалното. Разбираш ли? — питаше го Бертолдо.

Микеланджело наведе глава.

— Което е най-важното, живописецът рисува, за да изнесе, да изстиска една форма от себе си и да я отбележи на хартията; скулпторът рисува, за да внесе, да вземе една форма от обкръжаващия го свят и да я затвърди в себе си.

Микеланджело беше почувствувал някои от тези неща, но за повечето, разбираше, че са здрава мъдрост, извлечена от опита.

— Аз съм нещо подобно на гювеч — извиняваше се Бертолдо. — В главата ми са наливани всички схващания на всички тоскански скулптори от два века насам. Ще трябва да ме извиниш, ако излиза малко obiter dicta^[1].

Бертолдо, натоварен със задачата да създаде ново поколение скулптори, беше всеотдаен учител, за разлика от Гирландайо, който просто нямаше време. В най-добрия случай скулпторите употребяват едносрични думи; звуците на чука и длетото — техен свръхезик и тяхна истинска реч удавят малките гласове и малките светове. Бертолдо беше изключение.

— Микеланджело, ти рисуваш добре. Но не по-малко важно е да знаеш защо е нужно да рисуваш добре. Рисуването е свещ, която трябва да се запали, за да не ходи скулпторът опипом в тъмнината; план, за да разбереш построението, което гледаш. Да се опиташ да разбереш друг човек, да се добереш до дълбините на душата му е най-трудното човешко стремление. И всичко това художникът се мъчи да постигне не с друго оръжие, а с перо и въглен. — Той сви рамене. — Този романтичен Ториджани говори за войни. Детска игра! Вълнението пред смъртната опасност е нищо в сравнение с вълнението на човек, мъчещ се да сътвори сам нещо, което никога не е съществувало преди.

Микеланджело вземаше в ръка работата си, вглеждаше се в нея, сякаш за да разбере по-добре казаното от Бертолдо, и диреше да открие в рисунката нещичко от това, което учителят искаше.

— Рисуването е най-добрият начин да заличиш невежеството си по някой въпрос — настояваше старецът — и да го замениш с мъдрост, както е сторил Данте с написването на своя „Ад“. Да, да. Рисуването е като четенето: четеш Омир, за да научиш за Приам и Елена от Троя; четеш Суетоний, за да знаеш за цезарите.

Микеланджело наведе глава:

— Аз съм неук. Не мога да чета нито гръцки, нито латински. Три години Урбино се мъчи да ме научи, но аз се запънах и не исках да уча. Исках само да рисувам.

— Глупчо! Ти не ме разбра. Нищо чудно, че Урбино си е имал ядове с тебе. Рисуването е учебен предмет, мерило, с което проверяваш дали си почтен. То е изповед; разкрива всичко за самия теб, докато ти си въобразяваш, че разкриваш другиго. Рисуването е написаният стих на поета, изложен на книга, за да се види дали ще излезе нещо, което си струва да се каже, дали ще бъде разкрита една истина, която си струва да се разкрие. — Гласът на стария скулптор зазвуча меко, изпълнен с обич. — Запомни това, сине мой: да рисуваш е все едно да си като бог, когато вдъхва живот на Адама; именно външното дихание на художника и вътрешното дихание на модела създават един нов, трети живот върху хартията. Това е любовен акт, Микеланьоло, любовният акт, от който всичко се ражда на тази земя.

Да. Рисуването е дихание на живота; той знаеше това; и все пак за него то не беше цел, а само средство.

Той почна да остава до късно вечер, без никой да знае, вземаше инструменти и работеше с разхвърляните наоколо каменни отломки: жълтеникавобял травертин от кариерите край Рим, пиетрафорте от Ломбрелино, конгломерат бреча от Импрунета, тъмнозелен мрамор от Прато, пъстър червено-жълт мрамор от Сиена, розов мрамор от Гаворано, прозрачен мрамор — чиполино, синьо-бял — бардильо. Ала най-много се радваше, когато някой оставяше парче бял карарски мрамор. Като дете той бе стоял пред мрамороделците, жаден да се докосне до този драгоценен камък, да поработи с него. Но това се бе оказало невъзможно: белият мрамор се намираше рядко и струваше скъпо, докарваха го от Карара и Саравеца колкото за изпълнение на поръчки.

Сега той започна да експериментира тайно с шилото, обикновения и зъбатия шкарпел, правейки различни фактури на мрамора, както бе правил с пиетра серена у Тополино. За него настъпваха най-хубавите часове на деня, когато останеше сам в градината, единствено в компанията на статуите. Скоро, много скоро, ще трябва завинаги да поеме в ръце тези инструменти; ще трябва да ги взема още със ставането си сутрин, защото те са неотделима, естествена част от него — като ръцете и краката. Паднеше ли мрак, Микеланджело никога не забравяше да развали направеното, та никой да не разбере, че е работил, да обере отломките и да ги изхвърли на купа в дъното на градината.

И както неизбежно става, най-после, бе хванат; но от последния човек, който бе очаквал да го изненада.

Сега Контесина де Медичи идваше в градината почти всеки ден ако не с Флоренцо, то с Полициано или Фичино, или Пико делла Мирандола — учените от платоновската академия на баща й. Тя разговаряше с Граначи, със Сансовино и Рустичи, които очевидно познаваше отдавна; но никой не я запозна с Микеланджело. И тя нито веднъж не го заговори.

Прекрачеше ли тя прага на градината, той начаса усещаше това, без дори да е зърнал нейната бързо движеща се фигура или лицето й, което сякаш бе само очи. Мисълта му заработваше по-усилено, като че всяко движение около него, дори движението на слънцето и въздуха, се ускоряваше.

Именно Контесина освободи Граначи от робския труд с камъка. Той бе казал пред нея какво мисли и тя бе говорила с баща си. Един ден Лоренцо дойде в градината и рече:

— Граначи, бих искал едно голямо пано — „Триумфът на Паул Емилиус“. Ще се заемеш ли да го нарисуваш?

— Дали ще се заема! Колкото човек има по-голяма нужда, толкова по-скоро трябва да му се помогне.

Когато Лоренцо се обърна, Граначи притисна лявата си ръка до устните и за благодарност изпрати на Контесина въздушна целувка.

Тя нито веднъж не се спря да погледне работата на Микеланджело. Все се застояваше при масата на Ториджани, застанала от другата й страна, тъй че да е с лице към Микеланджело, и той можеше да вижда всеки неин жест, да чува смеха й, докато Ториджани я забавляваше. И при все че се втренчваше в нея очарован, очите им никога не се срещаха.

Когато най-сетне тя си тръгнеше, той се чувствуваше премалял до краен предел. Не можеше да разбере защо е така. Момичетата никак не го интересуваха. Въпреки едногодишните напътствия на Якопо той все още не можеше да различава кои са „креватни“. Нито в семейството му, нито в тесния кръг приятели имаше момичета. Едва ли можеше да си спомни да е разговарял някога с момиче. Никога не бе изпитал желание поне да нарисува някое. Те му бяха чужди. Защо тогава го болеше, като я виждаше да се смее дружелюбно с Ториджани само на няколко крачки от него? Защо го хващаше яд на Ториджани и на нея? Какво ли значеше тя за него, тази принцеса с благородната кръв на Медичите?

Това бе някаква тайнствена болест. Искаше му се Контесина да стои далеч от градината, да го остави на мира. Рустичи казваше, че преди идвала рядко. А защо сега се мъкнеше всеки ден и стоеше по час и повече? С колкото по-голяма жар той се хвърляше над белите листове, толкова по-ясно си даваше сметка, че тя стои тръпнеща при масата на Ториджани и флиртува с този красив мускулест атлет, а същевременно гледа и възприема всеки щрих на въглена като лична обида.

Мина много време, настъпи летният зной, дивите цветя увехнаха и тревата в градината изгоря, докато най-после той разбра, че е ревнив. Ревнуваше Ториджани. Ревнуваше Контесина. Ревнуваше двамата заедно. Ревнуваше всеки поотделно. И се ужаси.

А ето че сега тя го свари в градината, след като другите си бяха отишли. Придружаваше я брат й Джовани, дебел и малко кривоглед, горе-долу на негова възраст — четиринадесетгодишен, избран вече за кардинал; с нея беше и братовчед й, незаконороденият син на Лоренцовия обичан брат Джулиано, убит от заговорници от фамилията Паци. По време на това убийство Микеланджело е бил едва тригодишен, но флорентинци и досега говореха за гледката, която представлявали заговорниците, обесвани на прозорците на Синьорията.

Първите думи се изплъзнаха неочаквано:

— Добър вечер.

— Добър вечер.

— Микеланджело.

— Контесина.

— Как сте? — попита Контесина.

— Горе-долу — Микеланджело като каменоделец от Сетиняно.

Той дълбаеше рибена кост върху отломък пиетра серена. Не прекъсна работата си.

— Този камък мирише.

— На току-що обрани смокини.

— А този? — Тя посочи един мрамор на пейката до него. — Дали не мирише на току-що обрани сливи?

— Не, този почти няма мирис. — Той отдяла едно парченце. — Ето, помиришете сама.

Тя сбърчи нос и се засмя, а той се настани пред мрамора и взе да бие длетото, под което се разхвърчаха ситни парченца.

— Защо работите тъй… тъй настървено? Не се ли изтощавате? Аз бих капнала.

Той беше чувал за крехкото й здраве, за охтиката в семейството, отнела миналата година живота на майка й и сестра й. „Затова Лоренцо е толкова грижлив към нея — казваше Рустичи, — защото няма да я бъде дълго.“

— Не, каменоделството не отнема силите, а ги възвръща. Ето, опитайте да поработите върху този бял мрамор. Ще останете учудена как оживява той под ръцете.

— Но под вашите ръце, Микеланджело. Бихте ли ми подарили този камък, като завършите мотива?

— Но това е нищо, просто рибена кост, каквато правим на плочите за градински алеи или на похлупаците за резервоарите.

— На мен ми харесва.

— Тогава ще го довърша.

Тя остана неподвижна над него, а той приклекна до камъка. Когато удари на по-твърдо, огледа се за ведро с вода, но не видя и плюна точно там, дето трябваше да размекне камъка, а после продължи да плъзга длетото по него.

Развеселена, тя попита:

— А какво правите, като пресъхнете?

Той я погледна с изчервено лице.

— Плюнката на добрия каменоделец никога не пресъхва.